Мене слушайте: мъжете са като свраките. Видят ли нещо лъскаво

Мене слушайте: мъжете са като свраките. Видят ли нещо лъскаво – сън не спят дорде не го приберат в гнездото си. Затуй хубава мома елементарно се омъжва и такива едно време сами не оставаха. Туй е, тъй като и мъжкият ум е колкото у свраките. Не схващат борсуците му с борсуци, че хубавата жена е като славея – всеки се радва на песните му, но и славеят наслада докача, че за него всички врати са отворени.

Много живях и знам, че да свъртиш дом и челяд не ти би трябвало славей, ами кокошка на масата. И още: на едни дами им е дадена хубостта, а мозъкът е останал за други. Затуй не до такава степен персоналната мома прави от мъжа човек и от керемидата – стряха. Кокошка – за своя, на мъжа си и на децата си наслада – може да бъде единствено умната жена.

Сега виждам множеството хубави моми взеха да артисват. Много им идва като че ли това обучение и си мислят: Господ би трябвало да им мие ногите и напива водата. Отбират и момуват, момуват и отбират – дорде вземат да им падат зъбите. Не ги коря тях. Млад ли е човек, устата му е по-голяма от акъла. Дорде сме моми не проумяваме, че в случай че мъжът е интелигентен, заможен и прекрасен – едни ядове; в случай че е малоумен, противен и безпаричен – други, но отново кахъри. Затуй доста отбираме…

А всичкото е да не те завари градушката на голо поле, а под стряха. Коря майките им, че се водят по техните халосии и чакат царят да падне от небето и да ги вземе. Мъжете за женене не падат от небето – по земята вървят. Трябва единствено добре да го премериш и яката хванеш за гушата, да не мърда. Пък, в случай че дъщерята сама не може, затуй сме майките – огън да ни гори – да оказваме помощ. Умна майка неомъжена дъщеря няма. Тъй знам аз.

Мъжът ми бе фасонлия. Сух, единствено жилка, рошав. Суратът му като на овен, но туй за мъж не е недостатък. Аз пък бях малечка, но доста пълничка и още по-много радостна. Кога минехме двамата по улицата, хората ни заглеждаха и заблазяваха.

Три деца родихме, три щерки. Кога бяха дребни – хубавички като всички дечица. Ама като почнаха да се източват и взеха да не ми хващат окото. Малечки като мене, но сухи като татко си, че и носа му взели на разбойника! Майка съм, благи ми са, хубави ми са, но по какъв начин да кажеш на бялото черно, а и да го кажеш, каква изгода?

Сърцето ми се къса като виждам: другите момета дорде се върнат от кладенеца – опоскат им китките и презполовят съдините от напиване, а моите – завалийките – по пет пъти за вода вървят, а китките им като че ли преди малко набрани и водата до ръба на менците. Взеха да си бият подбив с нас, че вода доста ни трябвала, тъй като садим бахча в двора.

Дружките им: коя сватосаха, коя откраднаха, коя пристана, а моите все носят вода за бахчата, дето я нямаме и краят й се не види. Лоша работа! А и те взеха да стават неприятни, нищо че аз си знам: в случай че не друго, сърчица си имат златни… Ще ви кажа за какво става така.

Преминала мома е като пале с отрязана опашка. Тогава никой не го погалва и то навиква единствено да лае и хапе. И да се излъже някой с положително ръка да протегне към него, то, като няма опашка да я завърти и покаже, че му е драго, не знае какво да прави и като не знае, вземе, та ухапе. Тъй е навикнало горкото.

Няма по-голяма тъга за една майка да гледа по какъв начин децата й съхнат непотърсени от никого и да не дочака внучета да я забавляват на остарели години. Мъка! Нашата нататък отиваше, само че аз не се давам. " Дръж се, Петро – думам си – туй тресавище дето си го отчувала в къщата си, ти ще би трябвало да го заквасиш на мляко. Няма кой различен. Дръж се! "

Да бяхме богати – елементарно, че мъж се и елементарно купува. А то не ни стига грозотията и лошотията, ами за похлупак – и сиромашия.

За късметлиите хора се споделя, че се раждат с риза, другите – като всички, а наш Стоенчо Павлов ще се е родил напълно без кожа. Баща му го убиха разбойници преди да се роди, майка му се помина дорде беше дете. Ратайче по непознати хора ходеше поради единия самун, но отново персонален момък порасна.

За мъжа не е най-важното да е хубавец, само че има ли я хубостта – не пречи. Не попречи и на Стояна – взе си хубаво и положително булче. Но като си се родил без късмет… Отиде си булчето по кое време роди първото дете и го остави самичък с кърмаче дете на ръце да се чуди и мае какво да прави.

Нарочих си го за шурей. От вдовец става добър мъж, че който е привикнал на жена и къща, загуби ли ги, оплита се като пате в калчища и тежестта му нийде го няма. Затуй добие ли ги отново, пази ги като очите си.

Продумвам на най-голямата щерка, а тя, като кипва проклетницата:
- Не ща, мале, вдовец! Прегоряло дърво, изстинала пепел….
– Патка с патка! Толкова ти схваща пипката! Гърмът пада по огромните дървета. А и ударено, огромното дърво не е трънка. Мине време – оправи се. Всичкото е по кое време е ударен, кой ще му пролее сълза-обич, та да му живнат корените. И каква ти прегоряла пепел – не го ли виждаш, че още се не бръсне? – осемнадесетгодишен беше Стоенчо.

Пък тя се тръшка и извива, като че ли желая жива да я дълбая.
Като не стана от едната страна, взех да я кроя от другата. Знаех на коя равнища оре нашият човек и сякаш по друго минавам, пък спирам и го запитвам:
– Как е детенцето, Стоенчо? Кой го гледа като си няма майчица? Пък и тебе има ли кой да те попрегледа, топла манджица да ти постави?
– Остави се, бульо Маринице, тегло имало да се тегли. Детето комшийките го понаглеждат. Пък аз – пет за четири, както мога.
– Стари хора, патили, са го споделили, Стоенчо: мъж и жена – халосия, самичък мъж – остави я… Ти, някоя, я вдовица, я мома, не си ли си харесал – за приятелка да ти пристигна?
– Не съм, че никоя не е заритала за бедняк, че и вдовец с дете-пеленаче.
– Не е така, сине, ти се поогледай. Наша Сима ти видяла щурчето оня ден и ми вика: " Кротко и хубаво като кукла, мамо. Пък и Стоян какъвто е юнак – коя ли ще е късметлийка да го вземе? "

Разбра той накъде удрям и нали огън му гореше на главата, напряко пита:
– Че да пратя сватовници...
– Ваша си работа, сине. Аз не се греша. Но като ме питаш, друго ще ти река. Много ми е срамежлива Сима и от позор може да направи или да каже нещо дето не й е на сърце. Тя на следващия ден след пладне се канеше да върви на Косьова мера за лапад. Виж там, поговорете си, разберете се и никак не я слушай какво приказва, ами я кради – и да сте живи и здрави.

Върнах се у дома, натирих Сима за лапад на Косьова мера и седнах да очаквам какво ще стане. Сърцето ми се свива, ще се пукне. Дете е туй! Каквото правиш, за негово положително го правиш, ами в случай че не излезе така както си си намислила? Къде тогаз очи да гледаш нея и хората в очите?

Истина, по онуй време се крадяха моми, само че не можеше дъртак да открадне мома-първескиня, пък и вдовец, но кой ти гледа като няма накъде и яйце ти се пече на задника.

Мръкна и като си не пристигна Сима, разбрах, че работата е опечена. Като затвориха кръчмите, прибра се моят мрачен като облак и зина от горната страна ми:
– Ти си я забъркала тая!
– Какво съм забъркала?
– Не се прави на утрепана. Знаела си, че Стоян ще краде Сима. Твоя работа е!

Заизвивах аз като на умряло и взех да се заклевам. „ Гръм да ме удари, в случай че съм си и помисляла, в суратя на комшийката да замязам, в случай че и през разум ми е минавало! Симе, Симе, на мама ненагледната, на мама златната…. Кой те, мама, душманин млада младина зачерни… ” И почнах да си оскубвам косите. Събрах орталъка…

Сутринта пихме богатства ракия, след някой и различен ден претупахме надве-натри сватбата и от сърцето ми огромен камък падна.

Стоян излезе мъж на място, а и моята като й се отпусна сърцето, се видя, че цена няма. Хубав живот живяха, а и децата им хубави като писани яйца и положителни като гълъби. Само от време на време зетят ми дума подигравателно:
- Бабо, ти ми сподели, че Сима ме харесвала, пък и по кое време я крадох, фъчка се като пощръкляла и ме изподра – на кукерин замязях.
– Трай, Стоенчо, че знаеш ли какъв брой е неприятно да си самичък? Ако не бях аз, и до момента имаше да си кукуваш. Изподрала те била. Нали ти споделих, че е срамежлива. А ти какъвто ходеше замърсен и дрипав, и на същи кукерин приличаше.
А Сима, захапала края на забрадката да не прихне, като ни слуша, и единствено очите й се смеят.

Заоглеждах мъж като за втората и си белязах Чобан Боню. Викаха му " Гащи от дупки ", тъй като беше прощален бедняк. Иначе прав, здрав мъж, само че на сиромаха никой му не вижда хубостта, а беднотията му вади хорските очи. Аз не съм от тях. Знам, че бедният мъж е добър мъж, тъй като като няма пари за друго, цялата наслада в къщи я търси.

Добре го бях намислила, но междинната все на имане и големство я палеше и не дръзвам да й продумам за Боня.

Нея година ходихме на панаир в Айтос. По едно време виждам една циганка да гледа на ръка и да лъже женорята. Щукна ми мъдро нещо в главата и отидох при нея. Тя сподели, че другата неделя ще идва в село на събора. Чу ми думата какво да познае на моята дъщеря и й дадох обещание торба папурено брашно и чатал от суджука.
На връщане от Айтос подкокоросах Милка:
– Миле, ти знаеш ли, хората разправят, че Боню имал скътано менче с жълтици?
– Че като има, за какво не си купи гащи да не му се смеят?
– Може да го пази за женитба и парцел, пък може и да лъжат. Отде да знам?
– Лъжат, ами. Като копанари…..

Лъжат, лъжат, но на другия ден я виждам – стегнала се като за хоро и отива да бели прането чак горе на Балкана, дето Боню си пасеше стоката. Водата там била бистра като сълза. Като е бистра, бистра да е. Не обичам да се меся в работата на младит.

На събора циганката иде право вкъщи, взе Милкината ръка и занарежда: " Гюзел мома и огромен шанс. Ще я вземе мъж, дето всички му се смеят, че е бедняк, а у него жълтици като у куче бълхи. Ще живее като кралица и тез, дето я гледат в този момент извисоко, от злъчка и гняв ще изпукат като виждат по какъв начин я кичи с най-хубавото и все в очите я гледа. Деца ще им се родят като ангели и те, като пораснат, от тежко бащино имане море ще създадат... "

По Димитровден сватлъкът стана. Поплаках, понареждах, пооскубах се – но с мяра, че коса още ми трябваше.

Пак случих. Като се разбраа, че Боню жълтици няма, хванаха се на работа, а по кое време пристигна текезесето и „ Москвич ” си купиха. Забравиха хората за Бонювите „ Гащи от дупки ” и взеха да му викат " Жълтицата ", а моята ме подкача: " Хитра си, мале, като лисичка. На мен си се метнала. "

Най-малката беше и най-учена: приключи прогимназия. Мъж с фльонга искаше да вземе и в града да живее. Те не я пускат в селото, тя пита за поповата къща! Младо – мозъкът му фърка… Знам аз, че ще си седне и тя на задницата, но към този момент няма да е млада и за нищо няма да става.

В село имаше един добруджанец, недоучил даскал. Хубавец, единствено дето пие и за умрелите и работа не подхваща. „ Ако туй не е третият шурей, думам си, кадъна да стана! ” Взех да мисля по какъв начин да наглася работата. Знам аз, че пийнал мъж си гледа пиенето и непознати плетове не прескача – затуй не е неприятен мъж. Само би трябвало да падне на свястна жена в ръцете.

Реших да го пуснем, сякаш чартърен. То от пийнал човек какви пари, ами да ми е подръки. Той по кое време не е пил така сладко и мъдро приказва, че в устата го гледахме и на моята взе да й се мъти главата. Само че, работа отново не подхваща. Не бе привикнал на селски труд, а не си беше довършил учението и не можеше да стане даскал.
- Петърчо – думам му един ден – за какво не си намериш някое положително момиче да ти помогне да си доизучиш и да заживеете като хората?
– Златна ти уста, бульо Маринице, но къде да го намеря?
– Ваша си работа, аз не се меся, но като виждам, с наша Вида се харесвате. Ако се вземете ще продам равнищата на Крушов хълм да си доучиш.

Даде дума момчето и работата горе-долу опечена.

Тогава моят се заинати като магаре на мост. Жал му бе за равнищата. Хванаха ме мене гневните, че като му викнах: " Слушай бе, стар караконджул! Като ти е подобен суратът, че и на щерките си го лепнал, без равнища ще стоиш да ти пристигна мозъкът в главата и да си правиш сметката различен път с какъв нос да се раждаш! "

С неприятно, с положително, склони той и отново на моята стана. Оженихме ги и додето врекне първото дете Петър се върна от града, поставил фльонгата и взе да пердаши непознатите деца и да дундурка своите.

Олекна ми. Една майка ожени ли си добре децата – най-важното е към този момент направила.
От мен един ум: мъжът здрав и прав ли е, значи става за женене. Всичкото е да не подбираш доста, а да знаеш по какъв начин да го хванеш. Речено е: от остарял бик добър вол не става и е така. Затова – отрано. Туй, дето го живеем, Господ го е направил като гювеча – има и мръвки, има и прегоряло. Избираш ли единствено хубавото – гладна ще останеш.

Най-малката в града не отиде, но роди три деца. Хубави като икони и умни като баба си. Да е жива и здрава майка им, че и тях да ожени. Знае тя по какъв начин стават тия работи и няма да ги остави сиротни като палета без опашка.

Калчо Иванов, " Прости работи за умни глави ", алманах разкази / za-men.eu