Тихо и кротко Китай поглъща Русия
Между Москва и Пекин в никакъв случай не е било въпрос на дълбоки усеща, а по-скоро на рационални сметки. Дори когато Русия и Китай са споделяли сходни идеологически рамки, " разликите в характерите " са оставали.
Днес наподобява, че Москва и Пекин са " сглобили " сполучлив съюз, който се крепи на синергията на ползите им. Един път, тъй като Москва има потребност от пари, които да вложи в инфраструктура и произвеждане, а Пекин - възходяща нужда от естествени запаси и оръжие. Втори път, тъй като руско-китайската формула съдържа в себе си императива да еманципира света от военното и икономическо владичество на Съединени американски щати.
Наред с това, Москва и Пекин споделят и общ метод към районната си среда: толерират сигурността и стабилността пред политическите трансформации. Този метод те аргументират заради две базови аргументи.
Едната е, с цел да задушат авансово сепаратистките настроения в границите на личните си страни. Руснаците - мюсюлманското население в Кавказ, китайците - уйгурите в Синдзян, да вземем за пример. Втората е, тъй като с общества с ясна властова конструкция се прави по-лесно бизнес, в сравнение с с лимитирани престижи, ръководещи " преносими " територии.
Може да създадем и още една крачка в тази посока. Между Русия и Китай сякаш е налице и едно мълчешком " систематизиране " на отговорностите, обусловено от личните им мощни и слаби страни. Като в едно обикновено семейство: единият чисти с прахосмукачка, другият я оправя, когато се скапе. Така Москва всмуква милитаризацията във външната си политика, до момента в който Пекин залага на икономическите вложения (китайската политика " Go Out ", насърчаваща парични запаси навън). Да ги назовем, нагледно казано, съветска " политика на ботуша " и китайска " политика на донорство ".
В рамките на спънатата смешка, в случай че искаш да си ангажираш охранителна компания, се обръщаш към руснаците. Ако искаш бърз заем, телефонираш на китайците.
Тази симбиоза сред Москва и Пекин може да бъде забелязана в Централна Азия. В този район руснаците имат военни бази (в Казахстан, Таджикистан и Киргистан), а Китай залага на вложенията в инфраструктура - от пътни до енергийни планове.
Именно обстановката в Централна Азия обаче е доста показателна и за едно друго измерение на руско-китайските връзки. То съставлява оня интервал от взаимния живот, в който споделената полза отстъпва място на споделеното незадоволство: на единия му е писнало от манджите на втория, а последният отхвърля към този момент да пере чорапите на първия.
Така да вземем за пример, в случай че страните от Централна Азия по инерция са били възприемани като част от съветската сфера на въздействие (поради руския им период), то това през днешния ден надалеч не е по този начин. След разпада на Съюз на съветските социалистически републики военните и стопански лостове за въздействие на Русия върху страните от района последователно се редуцират. Създаването на Евразийския стопански съюз, както и участието на Казахстан и Киргистан в него, не съумя да " инжектира " стопански възторг измежду локалните страни. При това състояние, на Москва не й остава доста с изключение на да експлоатира най-много културните, лингвистични и етнически сходства със страните от района (така да вземем за пример, в Казахстан 23/24% от популацията е руско).
Руският език може и да е формален в Казахстан, само че откогато страната е самостоятелна, Китай е вложил над 43 милиарда $ вложения (отделно от колосалните заеми, които Пекин обезпечава на Астана). Това е единствено образец в посока на това по какъв начин икономическият вакуум се запълва от ден на ден от Китай.
Може би поради " политиката си на донорство ", търговията на КНР с Казахстан, Киргистан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан, която сумарно е на стойност от 30 милиарда $ за 2016-та година, към този момент изпреварва съветската такава с тези страни (около 18-19 млрд.). Със основаването и предлагането на Евразийския съюз като икономическа общественост Русия не съумя да даде такава апетитна вероятност пред района каквато им проектира Китай със своята самодейност " Един пояс, веднъж ". Друг е въпросът, че и китайският план, паралелно на позитивните си измерения, поражда и значително въпроси в страните от Централна Азия.
Самият Китай към този момент се утвърждава като главният търговски сътрудник на Русия. Москва търгува (купува от и продава на) най-вече с Пекин. Нещо повече, Русия разчита на китайските вложения в енергийния си бранш. Въпреки че договорката за сдобиването с миноритарен дял от Роснефт от страна на китайската компания CEFC Energy да пропадна, то Пекин продължава да взе участие във финансирането на съветски газови планове (YAMAL и " Силата на Сибир " ).
В допълнение, Пекин обхожда с вниманието си Далечния изток на Русия (който някои възприемат като суровинна провинция на Китай) и крайбрежната линия на Арктика на Руската федерацията.
А когато Rosneft Vietnam BV, подизпълнител на едноименната съветска компания, стартира по-рано тази година да дупчи водите край Виетнам за природен газ, то Пекин незабавно одобри това като вмешателство в личната му сфера на въздействие. Т.е Китай работи по отношение на Русия малко на правилото " моето си е мое, непознатото е общо ".
Режимът на наказания, който Русия си завоюва от Запада около анексията на Крим, усложнява в допълнение обстановката на Москва, ограничавайки още повече избора й. Китай добре схваща това и се възползва по този начин, че да получава още по-добри условия от съветската страна, когато прави бизнес с нея.
Ако по време на Студената война и при съществуването на Съюз на съветските социалистически републики руско-китайските връзки да са били ясно субординирани в интерес на Кремъл, то през днешния ден това несъмнено не е казусът. Въпреки че Русия е голяма страна, която е " захлупила " Азия, то Руската федерация от ден на ден се " свива " под натиска на китайската външна политика.
Партньорството на Москва с Китай от ден на ден се трансформира в заложничество.
Тихо и добродушно, какъвто е стратегическият нрав на Пекин, китайският змей последователно се настанява в хралупата на сибирската мечка.
Днес наподобява, че Москва и Пекин са " сглобили " сполучлив съюз, който се крепи на синергията на ползите им. Един път, тъй като Москва има потребност от пари, които да вложи в инфраструктура и произвеждане, а Пекин - възходяща нужда от естествени запаси и оръжие. Втори път, тъй като руско-китайската формула съдържа в себе си императива да еманципира света от военното и икономическо владичество на Съединени американски щати.
Наред с това, Москва и Пекин споделят и общ метод към районната си среда: толерират сигурността и стабилността пред политическите трансформации. Този метод те аргументират заради две базови аргументи.
Едната е, с цел да задушат авансово сепаратистките настроения в границите на личните си страни. Руснаците - мюсюлманското население в Кавказ, китайците - уйгурите в Синдзян, да вземем за пример. Втората е, тъй като с общества с ясна властова конструкция се прави по-лесно бизнес, в сравнение с с лимитирани престижи, ръководещи " преносими " територии.
Може да създадем и още една крачка в тази посока. Между Русия и Китай сякаш е налице и едно мълчешком " систематизиране " на отговорностите, обусловено от личните им мощни и слаби страни. Като в едно обикновено семейство: единият чисти с прахосмукачка, другият я оправя, когато се скапе. Така Москва всмуква милитаризацията във външната си политика, до момента в който Пекин залага на икономическите вложения (китайската политика " Go Out ", насърчаваща парични запаси навън). Да ги назовем, нагледно казано, съветска " политика на ботуша " и китайска " политика на донорство ".
В рамките на спънатата смешка, в случай че искаш да си ангажираш охранителна компания, се обръщаш към руснаците. Ако искаш бърз заем, телефонираш на китайците.
Тази симбиоза сред Москва и Пекин може да бъде забелязана в Централна Азия. В този район руснаците имат военни бази (в Казахстан, Таджикистан и Киргистан), а Китай залага на вложенията в инфраструктура - от пътни до енергийни планове.
Именно обстановката в Централна Азия обаче е доста показателна и за едно друго измерение на руско-китайските връзки. То съставлява оня интервал от взаимния живот, в който споделената полза отстъпва място на споделеното незадоволство: на единия му е писнало от манджите на втория, а последният отхвърля към този момент да пере чорапите на първия.
Така да вземем за пример, в случай че страните от Централна Азия по инерция са били възприемани като част от съветската сфера на въздействие (поради руския им период), то това през днешния ден надалеч не е по този начин. След разпада на Съюз на съветските социалистически републики военните и стопански лостове за въздействие на Русия върху страните от района последователно се редуцират. Създаването на Евразийския стопански съюз, както и участието на Казахстан и Киргистан в него, не съумя да " инжектира " стопански възторг измежду локалните страни. При това състояние, на Москва не й остава доста с изключение на да експлоатира най-много културните, лингвистични и етнически сходства със страните от района (така да вземем за пример, в Казахстан 23/24% от популацията е руско).
Руският език може и да е формален в Казахстан, само че откогато страната е самостоятелна, Китай е вложил над 43 милиарда $ вложения (отделно от колосалните заеми, които Пекин обезпечава на Астана). Това е единствено образец в посока на това по какъв начин икономическият вакуум се запълва от ден на ден от Китай.
Може би поради " политиката си на донорство ", търговията на КНР с Казахстан, Киргистан, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан, която сумарно е на стойност от 30 милиарда $ за 2016-та година, към този момент изпреварва съветската такава с тези страни (около 18-19 млрд.). Със основаването и предлагането на Евразийския съюз като икономическа общественост Русия не съумя да даде такава апетитна вероятност пред района каквато им проектира Китай със своята самодейност " Един пояс, веднъж ". Друг е въпросът, че и китайският план, паралелно на позитивните си измерения, поражда и значително въпроси в страните от Централна Азия.
Самият Китай към този момент се утвърждава като главният търговски сътрудник на Русия. Москва търгува (купува от и продава на) най-вече с Пекин. Нещо повече, Русия разчита на китайските вложения в енергийния си бранш. Въпреки че договорката за сдобиването с миноритарен дял от Роснефт от страна на китайската компания CEFC Energy да пропадна, то Пекин продължава да взе участие във финансирането на съветски газови планове (YAMAL и " Силата на Сибир " ).
В допълнение, Пекин обхожда с вниманието си Далечния изток на Русия (който някои възприемат като суровинна провинция на Китай) и крайбрежната линия на Арктика на Руската федерацията.
А когато Rosneft Vietnam BV, подизпълнител на едноименната съветска компания, стартира по-рано тази година да дупчи водите край Виетнам за природен газ, то Пекин незабавно одобри това като вмешателство в личната му сфера на въздействие. Т.е Китай работи по отношение на Русия малко на правилото " моето си е мое, непознатото е общо ".
Режимът на наказания, който Русия си завоюва от Запада около анексията на Крим, усложнява в допълнение обстановката на Москва, ограничавайки още повече избора й. Китай добре схваща това и се възползва по този начин, че да получава още по-добри условия от съветската страна, когато прави бизнес с нея.
Ако по време на Студената война и при съществуването на Съюз на съветските социалистически републики руско-китайските връзки да са били ясно субординирани в интерес на Кремъл, то през днешния ден това несъмнено не е казусът. Въпреки че Русия е голяма страна, която е " захлупила " Азия, то Руската федерация от ден на ден се " свива " под натиска на китайската външна политика.
Партньорството на Москва с Китай от ден на ден се трансформира в заложничество.
Тихо и добродушно, какъвто е стратегическият нрав на Пекин, китайският змей последователно се настанява в хралупата на сибирската мечка.
Източник: news.bg
КОМЕНТАРИ