...Между Мага и мен думите израстват като тръстики, делят ни

"...Между Мага и мен думите израстват като тръстики, разделят ни едвам няколко часа и няколко пресечки, а тъгата ми към този момент се назовава тъга, любовта ми се назовава обич...Ще усещам все по-малко, а от ден на ден ще си напомням, само че какво е споменът, в случай че не език на възприятията, речник на лица и дни, и ухания, които се връщат в речта като сказуеми и епитети, хитро изпреварват нещото единствено по себе си, чистото настояще, като ни натъжават или ни поучават компесаторно, до момента в който самото ни създание не се трансформира в компенсация- лицето, което гледа обратно, отваря необятно очи, същинското лице последователно се изтрива както по старите фотоси и всеки, който и да е от нас, внезапно става Янус.

Всичко това го споделям на Крьовел, само че в действителност приказвам на Мага, в този момент, когато сме толкоз надалеч един от различен. И не й приказвам с думите, послужили единствено да не се разберем; в този момент,когато е към този момент късно, стартирам да сортирам други, нейните, обгърнати в нещо, което тя схваща и което няма име, аури и напрежения, които насищат въздуха сред две тела или изпълват със златен прашец стая или стих.

Но не сме ли живели все по този начин - в непрестанно сладостно взаимно пострадване? Не, не сме живели по този начин, тя би желала, само че аз отново вкарах взаимния ред, който прикрива хаоса, като в същото време се преструвах, че пропадам в дълбините на живота, а в действителност допирах страховитите му води единствено с върха на пръстите си. Има метафизически реки, тя плува в тях, както лястовицата се носи из въздуха, обикаля замаяна към камбанарията, спуска се, с цел да улови порива и да се издигне по-устремно нагоре. Аз разказвам и определям, и искам тези реки, а тя плува в тях. Аз ги диря, намирам ги, виждам ги от моста, а тя плува в тях. И не го знае, също като лястовицата. Няма потребност да знае като мен, може да живее в хаос, без да я задържа никакво схващане за ред. Нейният мистериозен ред е точно този хаос, това бохемство на тялото и душата, което и отваря открай до дъно същинските порти. Животът й е хаос само за мен заровеният в предубеждения, които по едно и също време ненавиждам и почитам. Аз наказан неизбежно да бъда оневинен от Мага, която ме съди, без да го знае. О, пусни ме да вляза, разреши ми някой ден да видя по какъв начин виждат твоите очи. "

***

" Докосвам устата ти, с пръст допирам ръба на устата ти, рисувам я, сякаш излиза отдолу под ръката ми, сякаш за първи път устата ти се отваря леко, задоволително е да затворя очи, с цел да скапва всичко и да стартира още веднъж, всякога върша по този начин, че да се роди устата, която искам, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, определена всред всички, напълно свободно определена от мен, с цел да я обрисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност - не се пробвам да я проумея - съответствува тъкмо с твоята уста, усмихваща се отдолу под ръката ми, която те рисува.

Гледаш ме, гледаш ме от близко, все по-отблизо и тогава играем на циклопи, гледаме се все по-отблизо и очите стават все по-големи, приближават се едно до друго, наслагват се едно върху друго и циклопите се гледат, дишат комплицирани, устите се срещат и сборичкват лекичко, хапят се с устни, едвам опрели език в зъбите, играят в своите селения, откъдето влиза и излиза тежък въздух - античен аромат, тишина. Тогава ръцете ми се устремяват да обхванат в косите ти, галят постепенно дълбините на косите ти, до момента в който се целуваме, устите ни като че ли са цялостни с цветя или риби, с живи придвижвания, с мрачен мирис. И в случай че се захапем, болката е сладка, и в случай че се задушим в едно малко и по едно и също време изпиване на дъха, тази мигновена гибел е красива. И има една-единствена слюнка и един-единствен усет на зрял плод, и аз те чувствам да потрепваш до мен като луна във водата. "

Из " Игра на Дама "
Превод от испански: Стефка Кожухарова