Медитирането не е лесно. Отнема време и отнема енергия. Също

Медитирането не е елементарно. Отнема време и лишава сила. Също по този начин: изисква непримиримост, увереност и дисциплинираност. Изисква доста персонални качества, които елементарни ни се костват неприятни и които при опция желаеме да заобикаляме. Можем да я опишем с думата разпоредителност. Медитацията изисква разпоредителност. Със сигурност е доста по-лесно просто да се отпуснем и да гледаме телевизия.

Така че - за какво да се занимаваме?

Защо да хабиш цялото това време и сила, когато можеш да се забавляваш? Защо да се занимаваме? Просто е. Защото си човек. И заради елементарния факт, че ти си човек, за теб е присъща една вродена незадоволителност в живота, която просто няма да отмине. Можеш да потиснеш съзнаването за нея за малко време. Можеш да се развличаш с часове наред, само че тя постоянно се връща – нормално когато минимум я очакваш. Изведнъж, като че ли от нищото, се сепваш, преглеждаш живота си и осъзнаваш действителната обстановка. Както стоиш, ненадейно разбираш, че прекарваш целия си живот, като го преживяваш единствено незадълбочено. Прикриваш се зад добра фасада.

Някак си успяваш да свържеш двата края и да изглеждаш извън като че ли всичко е наред. Но моментите на обезсърчение, тези моменти, в които усещаш, че всичко към теб се срутва, запазваш единствено за себе си. Ти си в хаос. И го знаеш. Но успяваш да го скриеш красиво. А в това време, надълбоко под всичко това, ти просто знаеш, че би трябвало да съществува различен метод на живот, някакъв по-добър метод да се огледа на света, метод животът да се допре по-пълноценно. От време на време се доближаваш за малко до него. Получаваш добра работа. Влюбваш се. Печелиш играта и за известно време нещата стават разнообразни. Животът се трансформира във величие и изясненост, при които неприятните моменти и скуката избледняват. Цялото качество на прекарванията се трансформира и ти си казваш: " Този път съумях, в този момент ще бъда благополучен ". Но след това и това избледнява, сходно на пушек във вятъра. А ти оставаш единствено с един спомен. Това и неопределеното усещане, че нещо не е както би трябвало.

В живота в действителност съществува цяла друга сфера от дълбочина и сензитивност, само че някак си ти просто не я виждаш. Оставаш с възприятието, че си изключен. Чувстваш се изолиран от сладостта на прекарването от нещо като сетивна мрежа. Не се докосваш същински до живота. Отново не успяваш. А след това даже и това несигурно усещане отпада и ти се връщаш в същата остаряла действителност. Светът отново наподобява като елементарното гадно място, което в най-хубавия случай е просто скучно. Подобно на прочувствено увеселително влакче прекарваш огромна част от времето си долу на рампата, а копнееш за висините.

Е, какво не е наред с теб? Може би си анормален? Не. Ти си просто човек.

И страдаш от същата болест, която визира всяко човешко създание. Тя е страшилище вътре в нас, което има доста ръце: хронично напрежение, липса на същинско състрадание към другите, в това число към най-близките ти хора, блокирани усеща и прочувствена безчувственост. Много, доста ръце. Никой от нас не е изцяло свободен от нея. Може да го отхвърляме. Опитваме се да я потиснем. Изграждаме цяла просвета към себе си, с цел да се скрием от нея, преструваме се, че не съществува и се разсейваме от нея с цели и проекти и публично състояние. Но тя в никакъв случай не си отива. Тя е непрекъснато прикрито възприятие във всяка мисъл и всяко възприятие; приглушен неописуем глас в главата ни, който споделя: " Още не е задоволително добре. Трябва да имам повече.

Трябва да направя нещата по-добре. Трябва да бъда по-добър. " Тя е страшилище – страшилище, което се демонстрира на всички места в неуловими форми. Отиди на някое празненство. Слушай смеха – този нежен глас, който на повърхността споделя, че е занимателно, само че по-надълбоко се усеща боязън. Усети напрежението, усети принудата. Никой не се отпуска изцяло. Те се преструват. Отиди на някой мач. Виж почитателите в публиката. Виж ирационалния припадък на яд. Виж неконтролираната незадоволеност, извираща от хората, която се предрешава под маската на ентусиазма или отборния дух. Презрение, освиркване и несдържан нарцисизъм в името на предаността към тима. Пиянство, боища в публиката. Това са хора, които се пробват обезверено да освободят напрежението, идващо от вътрешната страна. Това не са хора, които живеят в мир със себе си. Гледай новините по малкия екран. Чуй текстовете в известните песни. Ще откриеш същата тематика да се повтаря още веднъж и още веднъж с дребни разлики. Завист, страдалчество, неодобрение и стрес.

Животът наподобява като безкрайна битка, като голямо изпитание с извънредно дребни шансове за триумф. А какво е нашето решение за това неодобрение? Засядаме в синдрома " единствено в случай че ". Само в случай че имах повече пари, щях да съм благополучен. Само в случай че мога да открия някой, който в действителност да ме обича, единствено в случай че мога да отслабна с 10 кг, единствено в случай че имах пъстър тв приемник, джакузи и къдрава коса и така нататък безспир. И по този начин, от кое място идва целият този отпадък и още по-важно – какво можем да създадем по въпроса? Идва от изискванията на личните ни мозъци. Това е бездънен, неосезаем и изпълващ набор от умствени привички, Гордиев възел, който сме заплели лека-полека и който можем да развържем по същия метод, разплитане след разплитане. Можем да настроим нашата разсъдливост, да издълбаем всяко настрана парче и да го извадим нескрито. Можем да създадем несъзнаваното осъзнато, постепенно, лека-полека.

Истинската природа на нашите прекарвания е смяната. Промяната е непрестанна. Във всеки миг животът изтича и към този момент в никакъв случай не е същият. Безкрайното изменение е същността на вселената от усещанията. В главата ти се появява мисъл и половин секунда по-късно към този момент я няма. Идва още една, която също си отива. В ушите ти проехтява тон и по-късно тишина. Отвори очите си и светът навлиза през тях, мигни и той изчезва. Различни хора се появяват в живота ти и след това още веднъж си отиват. Приятелите се разделят, роднините умират. Състоянието ти пораства, а по-късно се смалява. Понякога печелиш, а също толкоз постоянно губиш. Непрестанна е: смяна, смяна, смяна. Няма два момента, които да са изцяло идентични.

В това няма нищо неприятно. Това е природата на вселената. Но човешката просвета ни е научила на някои странни реакции към този безконечен поток. Ние категоризираме прекарванията си. Опитваме се да набутаме всяко усещане, всяка мисловна смяна на този безконечен поток в една от три умствени категории. Добро е или е неприятно или е неутрално. След това, според от това в коя кутия сме го поставили, ние възприемаме с комплект от неизменими привични умствени реакции. Ако на някое несъмнено усещане сме поставили етикет " положително ", ние опитваме да спрем времето тъкмо там. Сграбчваме тъкмо тази мисъл, галим я, държим я, опитваме се да я спрем да не избяга. Когато това не проработи, ние даваме всичко от себе си, с цел да повторим прекарването, провокирало тази мисъл. Нека назовем този мисловен табиет " сграбчване ". На другия завършек на мозъка се намира кутията с етикет " неприятно ". Когато възприемем нещо " неприятно ", се опитваме да го отблъснем. Опитваме да го отречем, да го отхвърлим, да се отървем по всякакъв метод.

Борим се против личното си прекарване. Бягаме от елементи от нас самите. Нека назовем този мисловен табиет " отбиване ". Между тези две реакции се намира неутралната кутия. Тук слагаме прекарванията, които не са нито положителни, нито неприятни. Те са безразлични, неутрални, безинтересни и скучни. Прибираме прекарванията в неутралната кутия, с цел да можем да ги пренебрегваме и да върнем вниманието си към действието, а точно – безкрайният кръг на предпочитание и злост. Лишаваме тази категория прекарвания от вниманието, което заслужава. Нека назовем този мисловен табиет " игнориране ". Прекият резултат от цялата тази полуда е безкрайно съревнование за на никое място, безпределно преследване на удоволствия, безпределно бягство от болката, безпределно игнориране на 90 % от прекарванията ни. После се чудим за какво животът е толкоз монотонен. В края на краищата това е система, която не работи.

/.../

Дхаммапада е античен будистки текст, който предшества Фройд с хиляди години. В него се споделя: " Това, което си сега, е резултатът от това, което си бил. Онова, което ще бъдеш на следващия ден, ще бъде резултатът от това, което си в този момент ".

Последиците от неприятния разум ще те следват, както каруцата следва вола, който я дърпа. Последиците от пречистения разум ще те следват като личната ти сянка. Никой не може да ти помогне повече от личния ти рафиниран разум – никой родител, никой родственик, никой другар, никой. Добре дисциплинираният разум носи благополучие ". Медитацията има за цел пречистването на мозъка. Тя почиства мисловния развой от така наречен психологични дразнители – неща като лакомия, ненавист и злоба – неща, които те обвързват в прочувствено иго. Тя води мозъка до положение на мира и усещане, положение на централизация и прозорливост. В нашето общество ние имаме вяра надълбоко в образованието. Вярваме, че знанието прави културния човек цивилизован.

Цивилизацията обаче полира индивида незадълбочено. Ако благородните и изтънчени господа бъдат подложени на напрежението от война или стопански срив, ще видиш какво ще се случи. Едно е да се съблюдава закона поради известните санкции и страха от последствията. Съвсем друго е да се спазваш закона, тъй като си се прочистил от алчността, която би те предиздвикала да откраднеш, и от омразата, която би те подтикнала да убиеш. Хвърли камък в някой поток. Течащата вода ще заглади повърхността, само че вътрешната част остава непроменена. Вземи същия този камък и го сложи в мощните огньове на някоя ковачница и целият камък ще се промени от вътрешната страна и извън. Всичко се разтапя.

Цивилизацията трансформира индивида извън. Медитацията го смекчава от вътрешната страна напълно. Медитацията е наричана Великият Учител. Тя е пречистващият огън, който работи постепенно посредством схващане. Колкото повече разбираш, толкоз по-гъвкав и търпелив можеш да бъдеш. Колкото повече разбираш, толкоз по-състрадателен можеш да бъдеш. Ставаш като съвършен родител или съвършен преподавател. Готов си да простиш и да забравиш. Изпитваш обич към другите, тъй като ги разбираш. А разбираш другите, тъй като си схванал себе си. Погледнал си надълбоко във вътрешността и си видял илюзиите за себе си и личните си човешки провали. Видял си личната си човещина и си се научил да прощаваш и да обичаш. Когато се научиш да бъдеш съчувствен към себе си, съчувствието към другите идва автоматизирано. Завършеният медитатор е постигнал надълбоко схващане за живота и неизбежно се отнася към света с дълбока и безкритична обич. 

/.../

Медитацията изостря концентрацията и мисловната ти мощ. След това, лека-полека, личните ти подсъзнателни претекстове и механизми се обясняват. Интуицията ти се изостря. Точността на личната ти мисъл се усилва и последователно достигаш до директно познание за нещата такива, каквито са в действителност, без предубеждения и без илюзии. Е, задоволителни ли са тези аргументи, с цел да се занимаваме? Едва ли. Те са просто обещания, написани на хартия. Има единствено един метод да схванеш дали медитацията си заслужава усилието.

Научи се да медитираш вярно и практикувай. Увери се самичък.

Из книгата " Осъзнатост на чист български " на Банте Хенепола Гунаратана.