Мечтите, казват са безплатни. Също така – че човек е

Мечтите, споделят са безвъзмездни. Също по този начин – че човек е толкоз огромен, колкото са огромни фантазиите му. Големите фантазии обаче изискват и огромни жертви, а 20-годишният Иван Алипиев и фамилията му са създали най-голямата и през днешния ден ги разделят десетина хиляди километра.

Един от най-ярките гении в баскетбола ни играе и учи в Университета „ Лойола Меримаунт “ в Лос Анджелис, където му следва третата година от следването. Раздялата на толкоз далечно разстояние с околните хора е жертвата, без която фантазиите няма по какъв начин да бъдат преследвани. Точно те са и огромната му опора и ентусиазъм.

„ Семейството е това, което ми липсва най-вече в Щатите – споделя 203-сантиметровото крило в извънреден репортаж на Динко Гоцев за Dir.bg. – Без подозрение. Брат ми Методи, майка ми, татко ми, чичо ми. Всички. Знам обаче, че те ме поддържат, както постоянно е било в живота ми.

Тяхната липса е огромният минус при голямото разстояние. Чуваме се всеки ден, само че това не ги заменя и не прави по този начин, че да сме дружно. Затова и всеки ден в България го употребявам оптимално, с цел да наваксам с хората, които ми липсват в Щатите. “

Иван съумява да се прибере вкъщи преди да бъде затворен пътят му за излизане от Америка в разгара на пандемията. Но скоро ще отпътува назад към Лос Анджелис за идната образователна година и сезон, с цел да продължи да преследва фантазиите. Гледа към тях от 7-годишен, когато стартира да тренира баскетбол в БУБА. Става първенец на България шест пъти за подрастващи – до 11, 12, 14, 16 и два пъти до 19 години. Три пъти е избиран за MVP през тези сезони.

Съвсем млад завоюва купа и купа с Левски 2 в А група при мъжете. Същите титли има и с БУБА, отново за А група – мъже. През 2018 година получи премия „ Рачо Колев “ за най добър баскетболист до 21 година, а година по-рано и наградата за най добър млад състезател от баскетболната федерация. Големият пробив пристигна през 2017-а на Европейското състезание в Б дивизия до 18 година в Талин, когато Алипиев попадна в символичната петица на шампионата.

Възпитаник на Френската гимназия в София, ориентиран рано от футбола към баскетбола, от таткото Стоян Алипиев – някогашен играч. Днес отговорът на въпроса кой е негов образец идва елементарно – татко му. Двамата дядовци на Иван също са спортисти.

„ Прибрах се в България на 15 март, откакто от Университета ми обясниха, че на 22 март затварят – приказва за актуалната обстановка баскетболистът. Помолиха всички да се приберат, а в случай че не, обещаваха там да ни намерят условия да останем. Но се съветвах със фамилията ми и напряко взех билет за България. Тук трябваше да мина през 14-дневна карантина и това към този момент бе доста мъчно.

Аз повече от две седмици без да спортувам не помня, може би към този момент 14 години, откогато се занимавам с баскетбол. След като изтече карантината бе по-добре, само че отново имаш ограничавания, залите не са отворени, а и на открито е сложно… Издържах един месец без интензивно да играя.

От Университета пратиха проект някъде тогава, с цел да се занимавам вкъщи – стратегия за фитнес и такава за баскетбол. Постоянно съм в контакт с помощник-треньорите, наблюдават и управляват какво извършвам. “

През първата година в „ Лойола “ статистиките на Иван са 16 изиграни мача с най-силно достижение от 15 т. и 1.9 приблизително на дуел.

Адаптацията явно обаче е изцяло приключена, тъй като през втората година 200-сантиметровото крило играе тъкмо два пъти повече срещи – 32, записва 8.1 т. приблизително на мач, асистенциите му са четири пъти повече по отношение на дебютната година, а битките – седем пъти повече.

Няколко пъти той бе във фокус като водещ изпълнител на отбора, изключително в края на сезона преди паузата с 25 точки против водача в дивизията Гонзага, с 24 против Портланд и два пъти още веднъж по 25 в последните две срещи – против Сан Диего и Сан Франциско.

А какво следва:

„ Ако ще има изобщо сезон, ще стартира чак през януари 2021-ва. Учебната година няма да бъде наранена, към този момент е плануван есенен учебен срок от края на август, едната половина ще е онлайн… Но от август до ноември ще сме на място там в образователния развой. За баскетбола – ще забележим.

Цялата обстановка ще промени много неща, допускам. От позиция на спорта ще се отрази доста съществено. Няма професионален състезател, който да е изкарвал такова спиране, в случай че не е контузен. От обществена позиция също ще се отрази, хората бяха много време затворени, в този момент занапред опитваме да възстановяваме общуването. Вероятно доста неща няма да са същите най-малко известно време. “

Интересна е тематиката с акомодацията към Ел Ей, имало ли е културен потрес в първите дни на новото място, където отива едвам на 18?

„ Определено. Въпреки че София не е дребен град, първият ми ден в ЛА беше все едно съм на друга планета. Културен потрес е тъкмо казано…

Градът и цялата област са с население към 14 милиона, две Българии са това. Повече от година ми трябваше да се ориентирам, да науча локациите, кое къде е – най-важните неща за мен. Но към този момент се приспособявам, дръзвам да настоявам, че се оправям. “

А какви са връзките му с останалите в тима, както и в връзката с американците като цяло?

Усетил ли е друго отношение, подценяване даже – приказваме за български състезател в спорт, който в Щатите смятат за своя запазена марка, в която са ненадминати.

„ На мнение съм, че българите и балканците сме по-добри, по-добронамерени и по-лесно общуващи хора. И до през днешния ден мога да седна с българин, сърбин или различен балканец, и да си приказваме 10 часа на какви ли не тематики. Сред американците има много хора, с които нямаме какви общи тематики. Близо година не можех да го възприема, беше мъчно и ново за мен.

Има, може би, и някаква разлика в отношението, има миг на подценяване към хората от страни като моята. Немалко от тях не знаят въобще къде е България. Един водач на такси един път ме пита дали е в Африка! Причисляват ни към руснаци, общ знаменател – „ източноевропейци “. А ние сме си българи!

Не съм имал проблеми в спортно отношение, с изключение на в самото начало като новобранец. Може би ме гледаха малко в жанр „ този какво знае, нищо не знае “, само че потвърдих, че мога да играя. Сега към този момент чувствам доверие към мен като пълноправен съотборник, който може да помогне на тима. Две години съм там, стартирам трета и усещам по какъв начин към този момент разчитат на мен. И това ми дава убеденост. “

Та, за фантазиите. Едната е ясна – няма баскетболист по света, който да не я носи в себе си. Някои обаче към този момент са заградени с кръгче – съумял е да ги реализира.

„ Миналата година вървях на 3-4 мача на ЛА Клипърс в НБА, като сбъднах и първата си огромна фантазия – да виждам Бостън Селтикс онлайн. Винаги съм желал две неща – да ги виждам онлайн и да играя в Селтикс. Дотук добре, едната част я изпълних.

Другата… Искам след Университета да играя в НБА. Естествено, зависи от това какви сезони ще направя занапред, в случай че са два сезона със мощни статистики… Ако пък не се случи, има и други пътища. Шансът да излезеш да играеш от Америка на професионално равнище другаде по света е значителен. Има и път назад към НБА през Европа, даже през Азия… Баскетбол се играе на всички места по света. Скаути, сътрудници и треньори гледат всеки наш мач, тъй че всичко зависи от представянето ми. “

Първите му две години са характерен образец за надграждане и повишение на класата в изцяло нова среда. Впечатлен е от много неща – зали и противници, жанр на игра, друг метод на трениране.

„ Най-хубавата зала и най-хубав противник са две разнообразни неща. Има един тим от Университета в Юта – там атмосферата е нечовешка. Залата им е за 17 хиляди, а против нас имаше 15 хиляди, без да сме някакъв по-особен противник за тях. Много впечатляващо!

Най-силен – без подозрение най-хубавият Университет са Гонзага, те станаха и номер едно в Америка за предходната година. Много сериозен тим.

Миналата година нашият треньор опита да вкара жанр, непосредствен до европейския. Повечето тимове обаче играят доста бързо, на бърза офанзива, топката напряко лети по терена. Да се приспособявам в моя тим се получи, само че против съперниците стана по-трудно и постепенно.
Чисто физически разликата сред българския тренироъчен развой и този там нямат нищо общо. Кондиция, лятна подготовка, след това по време на сезона – огромна е разликата.

Сутрин в 6,30 ч почваме с бягане, след това влизаме в залата, след това отново кондиционно, отново в залата… Цял ден. През лятото е по този начин, а и нямаме занятия в Университета. Когато и те стартират, понижават тренировките. Остава свободно време главно и единствено вечер. Все отново сме там за, програмата ни е по този начин направена, че да се фокусираме върху професионалното си създаване – спортно и в образователния развой. “

Въпросите отиват и към тематика, която евентуално визира всеки състезател, треньор или почитател на баскетбола в последните месеци.

Светът на този спорт изригна в реакции след документалния сериал „ Последният танц “ разкрил Майкъл Джордан освен като огромен победител, само че и като необикновен, могъщ темперамент. Понякога даже оттатък допустимото в естествените човешки връзки, в името на успеха.

„ Този филм затвърди по всевъзможен метод, че Джордан е най-великият състезател в историята – споделя Иван Алипиев. – Много хора може да не се съгласят, само че аз постоянно съм го мислил, а в този момент единствено се удостовери за мен. И да – с цел да си номер едно, а не просто един от най-хубавите, би трябвало да си с неговия темперамент и нрав. “

Което повежда диалога към друга колосална фигура в баскетбола, която загубихме в драматичен случай при започване на годината – Коби Брайънт. Иван бе в Лос Анджелис, когато градът загуби огромния си баскетболен любим през януари.

„ Аз съм от поколението, за което Коби като цяло е кумир. Много другари и съотборници, с които съм играл през годините, са въодушевени от него и поради него са почнали.

Признавам, че аз в никакъв случай не съм го имал за собствен любим. Уважавал съм го, само че не съм го обичал като почитател, просто тъй като съм болен последовател на Бостън Селтикс, а той през годините беше най-големият противник в това дерби с Лейкърс. Зададеше ли се мач със Селтикс, Коби се усещаше длъжен да вкара 50 точки… Затова и при цялото ми почитание към него, в никакъв случай не му станах почитател.

Но видях с очите си какво значи той за хората там. Два дни никой не искаше да повярва, цели групи излизаха по улиците да споделят тъгата си. Пред залата на Лейкърс имаше несъмнено 15-20 хиляди индивида на бдение… Голяма фигура, икона на този спорт. Аз не мога да допускам и през днешния ден, че си е отишъл от света. “

Съдбата не го срещна с Брайънт, само че младият баскетболен идеалист от България е имал опция да се допре до звезди от НБА. И двете истории са забавни.

„ На втория или третия ми ден там срещнах Ръсел Уестбрук (сега в Хюстън). Не съм и мечтал да го видя в миналото. През лятото в нашата зала се събират огромни баскетболисти от НБА и Евролигата, които вършат кампове, поддържат форма… Уестбрук е от Лос Анджелис, там живее. Те имаха мачове 5 на 5, аз го изчаках и се снимах с него. Той ме пита дали играя в този Университет, а аз му споделих: Един ден ще играя против теб, давам обещание! Той ми пожела да се случи.

Другата преживелица е с Кармело Антъни (Портланд). И той бе пристигнал в нашата зала на Университета. Когато упражняват такива звезди самостоятелно, нормално не се позволяват фотоси. Но аз изгледах цялото му занятие и по-късно го питах дали може да се снимаме. Той обаче ме подложи на тест – даде ми топката и ми сподели да шутирам от тройката. Ако вкарам, ще се снимаме. Ако не… не. Честно казано, бях обезпокоен малко, само че хвърлих и вкарах. Той ми сподели, че съм си заслужил фотографията и по този начин стана. Много бях горделив и още съм горделив от случилото се тогава. “

Мечтите към този момент се сбъдват, само че занапред историята има да се развива. Иван е в Лос Анджелис да играе баскетбол, само че и да учи.

„ Следвам „ Международни връзки “ и това е много универсална компетентност. Уча тук в тези четири години с концепцията, че като завърша, ще мога да имам и опция. Тези четири години ще ми дадат повече от баскетбола.

Мислих си в един миг, че умерено мога да стана състезателен министър с тази компетентност!

Къде на смешка, къде на истина… Много неща ще имам късмет да върша след Университета, ще имам благоприятни условия. “

Баскетболът, естествено, е огромната фантазия. А дотук двуметровият българин в Лос Анджелис не се плаши от това да преследва фантазиите си.

Още от Любопитно