Изразите, които съм се зарекла да НЕ казвам на сина си
Майка съм на тригодишно момче , т.е. със напълно непретенциозен наставнически стаж. Но пък нехаеща за общоприетото, за това, което ми се коства out-of-date. Точно за него ще приказвам.
Не ги одобрявам, не желая да ги употребявам и това е. Онези , употребявани от генерации българи. Старомодни, неправилни, неефективни? Има послания, които насочваме към децата си всекидневно, без даже да се запитваме какво се крие зад тези клиширани изречения.
Нужно ли е да последвам е абсолютно възпитателните модели от предишното , същите тези, посредством които ние самите сме били възпитавани, или бихме могли да помислим какви усеща провокират те у дребното създание против нас?
Ето ги и тях! Изразите, които съм се зарекла да НЕ споделям на сина си , или нещата, които да НЕ върша. Защото са объркващи, тъй като могат да наранят или обидят, тъй като не вземат решение нищо или просто тъй като са овехтели:
„ Ако не направиш еди-какво си, няма да те обичам. “
Защо детето би трябвало да заслужи нашата любов чрез държанието си? Нима не го обичаме постоянно и при всевъзможни условия? Питам се какъв брой ли бих натъжила детето си, в случай че с сходен жанр изказвания подлагам на подозрение обичта си към него.
Аз ще те обичам каквото и да става, мое малко богатство, само че в този момент просто ти се дразня, тъй като не заставам спокойно до мама и се опита да бутнеш не един, а няколко парфюма в магазина.
iStock
Установих, че в действителност децата доста добре схващат по кое време са прекалили и са склонни да се извиняват, в случай че са разстроили мама. Така че, тук по-скоро бих споделила: „ Не ти приказвам! “, вместо „ Няма да те обичам към този момент “.
„ Едно за мама, едно за тати… “
И по този начин, до момента в който не включим в ритуала най-малко половината рода. Подобно е и превръщането на лъжичката в аероплан, хеликопотер или друго атрактивно събитие. Храненето е нужда и наслаждение, а не неприятно обвързване. Ако детето ми не харесва настърганите ябълки, които по всякакъв начин се пробвам да му пробутам, значи няма да яде настъргани ябълки.
След време може и да му харесат, на кубчета да вземем за пример, само че не в този момент. Сега ще му дам това, което обича, без увещанията, че яде поради мама, тати и компания.
„ Нека децата да ти се смеят! “
На какво учи това по този начин известно изречение? Първо, би трябвало непрекъснато да внимавам какво върша, тъй като мнението на близките е най-важно. Второ, присмивай се на дете, постоянно когато чуеш някой да му споделя израза нагоре.
iStock
Ужасно! Аз, като майка, не желая детето ми да приема себе си за евентуален обект на насмешки, пък било то и поради неприятно държание на открито.
Още по-малко, бих го учила той самият да се присмива на някого. Колко по-добре би било да се опитаме да възпитаваме уверени в себе си деца, които да почитат и възприятията на другите.
„ Бъзливец/бъзливка! “
Отново опираме до въпроса с подигравките. Няма нищо по-жестоко и нараняващо за детската душа от обидите на личните му родители. Ако детето ми се бои от нещо, аз ще му обясня, че няма нищо ужасно.
Ще го хвана за ръка и ще отидем дружно в тъмното, ще му оказа помощ да преодолее страха си от някоя висока пързалка, ще му покажа, че бръмбарите просто си бръмчат и няма да му създадат нищо неприятно. И НИКОГА няма да го нарека „ страхливец “!
„ Дай да го набием! На-наа! “
Детето се удря в масата и се разплаква, а аз от своя страна стартирам да натрапвам „ неприятната маса “, че го е блъснала. И каква изгода?
Освен че рационалното ми държание на възрастен е притеснително сложено под въпрос (не че има нещо неправилно на моменти да изглеждаш глупаво), запитвам се по какъв начин детето против мен пояснява цялата сценка.
А дали не си мисли (може би напълно логично), че и някое другарче, в случай че то волно или несъзнателно го удари? И за какво въобще е нужно да има отговорни, в случай че се случи нещо неприятно? Струва ми се по-лесно и естествено просто да гушнем и успокоим детето (без непотребни дози съчувствие и драма, от които децата се натъжават още повече) и да го уверим, че скоро ще му мине. Да не приказваме, че думи като „ пердах “, „ удрям “ и други сходни, навяващи принуждение, а още по-малко самото принуждение, най-добре да са табу за всеки родител!
„ Пази се от това (бездомно) куче, ще те ухапе! “
Виждала съм деца, които изпадат в същинска нервност при срещата си с куче на улицата. Или други, които хвърлят камъни или каквото имат на разположение по преминаващи около тях бездомни животни. Защо?!
Защо учим децата си да се опасяват от животните? Защо им вменяваме, че уличните кучета и котки са мръсни, неприятни и рискови и тях умерено можем да нараняваме? Защо, в случай че майката се бои от огромни породи кучета, да вземем за пример, нейното дете също би трябвало да изпитва боязън? Ако аз имам страхове, те са си мои, не на моето дете.
iStock
„ Ако не слушаш, ще те дам на кучето/мечката! “
В това число попадат и по-фрапантните закани с служителя на реда, лелката от детската градина, лекарят или други лица, представители на същинско зло за малчуганите!
Съгласна съм, че от време на време родителското самообладание и опитите за вразумяване на хлапето се изчерпват, само че се запитвам дали е нужно да демонстрираме личното си изтощение с сходни небивалици. Невъзможността ни да се оправим в обстановка, заплашваща да докара до лудо тракане с крачета, нервност или безумен рев, ни принуждава да повикаме на помощ сатанизираните облици на животни и хора. А след това?
После се питаме за какво децата ни ненавиждат визитите при другояче приятния ни персонален доктор и за какво, за бога, не могат да свикнат с детската градина (естествено, въпросът с детските заведения и обгрижването на децата в тях е прекомерно внимателен, само че въпреки всичко и ние не оказваме помощ доста, прибавяйки към облика на „ госпожата “ още отрицателни щрихи).
А какво, в случай че изберем различен метод, без заплашване, без всяване на боязън? Аз изяснявам на сина си за какво държанието му не е вярно, дублирам хиляди пъти по какъв начин би трябвало и по какъв начин не, разгласявам ясно, в случай че му се дразня, карам го да се извини, или другояче казано, беседвам с него. И в никакъв случай, но в никакъв случай не го застрашавам с нищо и никого. Така, животните си остават положителни и въпросните специалности са избавени от заклеймяване. А аз отглеждам моето дете с вярата, че не съм насадила у него ненавист и страхове към света.
И с ясното схващане, че още е прекомерно рано за равносметки дали аз и татко му се оправяме обичайно като родители и че по всяка възможност и нашите способи не са задоволително положителни. Защото в някои моменти ни би трябвало само колосално количество самообладание. А също и да си напомним, че значими са сигналите, които ни дават децата, не стандартите.
Автор: Марина Илиева
Не ги одобрявам, не желая да ги употребявам и това е. Онези , употребявани от генерации българи. Старомодни, неправилни, неефективни? Има послания, които насочваме към децата си всекидневно, без даже да се запитваме какво се крие зад тези клиширани изречения.
Нужно ли е да последвам е абсолютно възпитателните модели от предишното , същите тези, посредством които ние самите сме били възпитавани, или бихме могли да помислим какви усеща провокират те у дребното създание против нас?
Ето ги и тях! Изразите, които съм се зарекла да НЕ споделям на сина си , или нещата, които да НЕ върша. Защото са объркващи, тъй като могат да наранят или обидят, тъй като не вземат решение нищо или просто тъй като са овехтели:
„ Ако не направиш еди-какво си, няма да те обичам. “
Защо детето би трябвало да заслужи нашата любов чрез държанието си? Нима не го обичаме постоянно и при всевъзможни условия? Питам се какъв брой ли бих натъжила детето си, в случай че с сходен жанр изказвания подлагам на подозрение обичта си към него.
Аз ще те обичам каквото и да става, мое малко богатство, само че в този момент просто ти се дразня, тъй като не заставам спокойно до мама и се опита да бутнеш не един, а няколко парфюма в магазина.
iStock Установих, че в действителност децата доста добре схващат по кое време са прекалили и са склонни да се извиняват, в случай че са разстроили мама. Така че, тук по-скоро бих споделила: „ Не ти приказвам! “, вместо „ Няма да те обичам към този момент “.
„ Едно за мама, едно за тати… “
И по този начин, до момента в който не включим в ритуала най-малко половината рода. Подобно е и превръщането на лъжичката в аероплан, хеликопотер или друго атрактивно събитие. Храненето е нужда и наслаждение, а не неприятно обвързване. Ако детето ми не харесва настърганите ябълки, които по всякакъв начин се пробвам да му пробутам, значи няма да яде настъргани ябълки.
След време може и да му харесат, на кубчета да вземем за пример, само че не в този момент. Сега ще му дам това, което обича, без увещанията, че яде поради мама, тати и компания.
„ Нека децата да ти се смеят! “
На какво учи това по този начин известно изречение? Първо, би трябвало непрекъснато да внимавам какво върша, тъй като мнението на близките е най-важно. Второ, присмивай се на дете, постоянно когато чуеш някой да му споделя израза нагоре.
iStock Ужасно! Аз, като майка, не желая детето ми да приема себе си за евентуален обект на насмешки, пък било то и поради неприятно държание на открито.
Още по-малко, бих го учила той самият да се присмива на някого. Колко по-добре би било да се опитаме да възпитаваме уверени в себе си деца, които да почитат и възприятията на другите.
„ Бъзливец/бъзливка! “
Отново опираме до въпроса с подигравките. Няма нищо по-жестоко и нараняващо за детската душа от обидите на личните му родители. Ако детето ми се бои от нещо, аз ще му обясня, че няма нищо ужасно.
Ще го хвана за ръка и ще отидем дружно в тъмното, ще му оказа помощ да преодолее страха си от някоя висока пързалка, ще му покажа, че бръмбарите просто си бръмчат и няма да му създадат нищо неприятно. И НИКОГА няма да го нарека „ страхливец “!
„ Дай да го набием! На-наа! “
Детето се удря в масата и се разплаква, а аз от своя страна стартирам да натрапвам „ неприятната маса “, че го е блъснала. И каква изгода?
Освен че рационалното ми държание на възрастен е притеснително сложено под въпрос (не че има нещо неправилно на моменти да изглеждаш глупаво), запитвам се по какъв начин детето против мен пояснява цялата сценка.
А дали не си мисли (може би напълно логично), че и някое другарче, в случай че то волно или несъзнателно го удари? И за какво въобще е нужно да има отговорни, в случай че се случи нещо неприятно? Струва ми се по-лесно и естествено просто да гушнем и успокоим детето (без непотребни дози съчувствие и драма, от които децата се натъжават още повече) и да го уверим, че скоро ще му мине. Да не приказваме, че думи като „ пердах “, „ удрям “ и други сходни, навяващи принуждение, а още по-малко самото принуждение, най-добре да са табу за всеки родител!
„ Пази се от това (бездомно) куче, ще те ухапе! “
Виждала съм деца, които изпадат в същинска нервност при срещата си с куче на улицата. Или други, които хвърлят камъни или каквото имат на разположение по преминаващи около тях бездомни животни. Защо?!
Защо учим децата си да се опасяват от животните? Защо им вменяваме, че уличните кучета и котки са мръсни, неприятни и рискови и тях умерено можем да нараняваме? Защо, в случай че майката се бои от огромни породи кучета, да вземем за пример, нейното дете също би трябвало да изпитва боязън? Ако аз имам страхове, те са си мои, не на моето дете.
iStock „ Ако не слушаш, ще те дам на кучето/мечката! “
В това число попадат и по-фрапантните закани с служителя на реда, лелката от детската градина, лекарят или други лица, представители на същинско зло за малчуганите!
Съгласна съм, че от време на време родителското самообладание и опитите за вразумяване на хлапето се изчерпват, само че се запитвам дали е нужно да демонстрираме личното си изтощение с сходни небивалици. Невъзможността ни да се оправим в обстановка, заплашваща да докара до лудо тракане с крачета, нервност или безумен рев, ни принуждава да повикаме на помощ сатанизираните облици на животни и хора. А след това?
После се питаме за какво децата ни ненавиждат визитите при другояче приятния ни персонален доктор и за какво, за бога, не могат да свикнат с детската градина (естествено, въпросът с детските заведения и обгрижването на децата в тях е прекомерно внимателен, само че въпреки всичко и ние не оказваме помощ доста, прибавяйки към облика на „ госпожата “ още отрицателни щрихи).
А какво, в случай че изберем различен метод, без заплашване, без всяване на боязън? Аз изяснявам на сина си за какво държанието му не е вярно, дублирам хиляди пъти по какъв начин би трябвало и по какъв начин не, разгласявам ясно, в случай че му се дразня, карам го да се извини, или другояче казано, беседвам с него. И в никакъв случай, но в никакъв случай не го застрашавам с нищо и никого. Така, животните си остават положителни и въпросните специалности са избавени от заклеймяване. А аз отглеждам моето дете с вярата, че не съм насадила у него ненавист и страхове към света.
И с ясното схващане, че още е прекомерно рано за равносметки дали аз и татко му се оправяме обичайно като родители и че по всяка възможност и нашите способи не са задоволително положителни. Защото в някои моменти ни би трябвало само колосално количество самообладание. А също и да си напомним, че значими са сигналите, които ни дават децата, не стандартите.
Автор: Марина Илиева
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ