Българинът, който донесе четири световни титли за Сърбия в борбата… Стоян Добрев пред ФАКТИ
Мате Немеш, Себастиан Над, Али Арсалан и Зураб Датунашвили донесоха историческите трофеи от Световното състезание по класическа битка в Белград за Сърбия. Спортният воин, който седи зад тях, е българският треньор Стоян Добрев. Дни след края на международното той приказва пред ФАКТИ.
- Г-н Добрев, четири международни трофеи в класическата битка за Сърбия. Това е повече от триумф. Отмина ли страстта, или още ви държи?
- Как да кажа, възприятието е прелестно. Още ни държи страстта. Като в сън е всичко още. Аз съм доста благополучен и горделив от това, което постигнахме. Такова нещо не се случва всеки ден или на всяко съревнование. Ако гледаме действително на неща, това е малко знамение, имайки поради в каква страна работя. Няма по какъв начин да вършим съпоставяне сред Сърбия и България, когато приказваме за обичаи в битката. Но се случиха нещата. Много фактори стоят зад този триумф. Като почнем от организация и федерация, която напълно застава зад мен, като доверие, което ми гласоподават, финансиране, лагери, подготовка. Всичко е на доста високо равнище. И това ме прави благополучен, тъй като виждам и момчетата по какъв начин изживяват този триумф. В днешно време не е елементарно в спорта да направиш такива резултати.
- С каква настройка тръгнахте към международното състезание. Да, то се организира в Белград, където факторът домакинство също играе някаква роля, само че какво очаквахте?
- Вътрешно в себе си чаках някакъв триумф. Като имам поради какъв път извървяхме с момчетата… За международното влязохме в режим още на 10 януари. И от този миг единствено работа, работа, работа. И тъкмо това ми даде убеденост, че този труд ще се увенчае с триумф. Аз персонално се надявах на 1-2 медала. Не споделям какви. Това беше моето предпочитание и очакване.
- Кои състезатели ви вдъхваха най-голямо доверие, че могат да се показват на равнище?
- Зураб Датунашвили, може би. Изключителен човек и състезател. Мате Немеш… Същото мога да кажа и за него. През предходната година и двамата бяха първенци на европейското. Зураб направи и нещо невиждано – завоюва три медала от огромни шампионати, имайки поради, че Олимпиадата бе преместена с година. Той стана европейски първенец, международен първенец и трети на Олимпиадата. Всичко това ми даваше сигурност в неговите благоприятни условия, че ще се показа още веднъж на равнище. В спорта няма сигурност. Състезанието бе пред лична аудитория, имаше огромни упования, залата бе цялостна, доста реклама. Аз за първи пък виждам да се прави такава реклама на спортно събитие. Борбата безусловно бе превзела ефира. Постоянно имаше излъчвания, непрекъснато се говореше. И всичко това продължи 2-3 месеца преди международното в Белград. Това, несъмнено, основава и напрежение в състезателите. Опитвах се да ги предпазя и душевен да ги приготвя. И, популярност на Бога, успяхме в екипа ми да го създадем. Казах им, че това за тях е огромен късмет. Казах им, че могат да оставят имената си в историята. Аз станах европейски първенец през 1999 година, само че и до ден сегашен имам комшии, които ме стопират, както и другари, които ми споделят: „ Стояне, още помним твоят успех в залата в Студентски град. “ И това им дадох като образец и им споделих, че подобен триумф остава вечно.
- До момента споменахте двама от първенците. Другите двама са Себастиан Над и Али Арсалан…
- Себастиан Над и Мате Немеш са с мен през цялото време, когато поех националния тим по класическа битка на Сърбия. С тях двамата минахме доста сложен път в границите на 7-8 години. Когато Над пристигна, бе на 17-18 години, а Мате бе на 21. Но ето, че те дочакаха своя момент. Когато видиш в този момент резултатите, когато се замислиш през какво си минал, идва и миг, в който си казваш, че си е заслужавало. Казваш си: „ Ей, тежко беше, само че съумях. “ И това в този момент ме прави още по-доволен и благополучен за Себастиян. Много порядъчен, доста надарен, само че беше в доста тежка категория - 67 кг. Там бяха още Мате Немеш и Давор Щефанек. Сега се наложи да смъкна доста килограми, с цел да отиде в долната категория, само че трудът му се възнагради по най-хубавия метод. Той е родом от едно малко градче, което е покрай унгарската граница. Но той стана първият международен първенец от неговия район. А по отношение на Али Арслан, той е от година при нас. В Иран не е имал никакъв късмет, тъй като е бил трети човек в националния отбор. Тук и в този момент, приказвам в Сърбия, за него нещата са като някаква приказка, с цел да му се случат тези работи. Той допреди известно време не си е и мислел, че може да отиде на подобен огромен конгрес, а камо ли да стане международен първенец. И за него съм доста, доста удовлетворен. Президентът на федерацията направи контакт и го притегли. Но ето той по какъв начин се отплати. Думите са непотребни.
- Девет години сте в Сърбия. Какво ви кара да продължите напред…
- Амбицията и мотивацията да се доказваш всеки ден. Плюс това работя с младежи. И, може би, огромният плюс за мен бе това, че се нагодих към техния темп на живот. И по този начин устисках на всички провокации и несгоди, които съм имал по пътя си, тъй като те не бяха малко. Също и опитът, който имах в България, ми оказа помощ. А и аз постоянно си диря някакъв претекст, с цел да не преставам напред. В случая в този момент това са младежите и желанието ми да им оказа помощ. Борбата е спорт за хората с по-малки благоприятни условия, от по-бедни райони. Хората от такива места виждат единствения си късмет да съумеят през спорта, в тази ситуация през битката. И в този момент, след този триумф, съм удовлетворен. Сега първенците и ще си оправят поне живота.
- В смисъл…
- В дословния. Всеки играч в Сърбия знае, че в случай че реализира орден на европейско, международно или олимпиада, когато завърши със спорта, ще получава пожизнена пенсия от страната.
- Бихте ли разказал повече?
- Те получават нещо като национално самопризнание, тъй като с триумфа си са популяризирали Сърбия. След като навършат 38-39 години, стартират да получават три минимални заплати, което са доста положителни пари. Това е тласък. Да, мъчно е да стигнеш до сходен орден, само че стигнеш ли, знаеш, че имаш пожизнена пенсия.
- Това е повратен миг за всеки състезател, когато пристигна време да завърши със спорта и си каже: „ А в този момент накъде.. “
- При всеки състезател идва този момент… Така е. Ти си дал най-хубавите си години от живота на спорта, а идва миг, в който почваш изначало.
- А за времето, когато са спортисти, какви средства получават?
- Реално в този момент, с този орден, в идващите 4 години напред всеки месец те ще получават пари от Министерството на спорта, от Олимпийския комитет и от клуба. Това прави към 2000 – 3000 евро на месец. Говоря за международен първенец. Това са положителни средства, с цел да не мислят за други нелепости, а да имат цели единствено в спорта.
- Дълги години към този момент сте треньор. Кога претръпнахте от обстоятелството, че сте отвън тепиха и единствено можете да давате препоръки. В битката 1 секунда е доста време. Миг нехайство и всичко се преобръща…
- Когато си обичаш работата, нещата вървят. Загубата се приема тежко, само че това е част от нещата. При успеха е друго. На тепиха няма победа, до момента в който не чуеш финалната свирка на съдията. Сега, тъй като превъртам записите, като че ли единствено при Зураб се усещам някак по-уверен. Той е класа, а и откакто направи още в първата минута едно раменно мятане, някак си знаех, че няма да сбърка. Това е може би единствената среща в моята треньорска кариера, в която се усещах сигурен.
- През 2019 година бяхте избран за най-хубав треньор в Сърбия. Станахте първият чужденец, който получава това самопризнание. Знаем какви националисти са сърбите. Как гледат на вас сега…
- Не е елементарно, само че, отново ще кажа, че това е плод на доста труд. Аз съм там от 9 години, а едвам в последните започнаха да признават триумфите.
- Значи към този момент ви одобряват като свой…
- Вече да. Скоро получих и поданство. Но в тази страна, в която има огромни имена в треньорската специалност, да те признаят за №1 си е достижение. Всички си обичат личните хора, само че ето - потвърдих се и ме признаха. Всичко това ме прави още по-уверен и окуражен.
- И в този момент какво следва. Договорът ви е за още какъв брой време…
- До олимпийските игри през 2024-а. Да се надявам, че ще го изкарам. В треньорската специалност в никакъв случай нищо не се знае. Вече гледаме и се готвим за надпреварите през идната година, на които ще се печелят квоти.
- Г-н Добрев, четири международни трофеи в класическата битка за Сърбия. Това е повече от триумф. Отмина ли страстта, или още ви държи?
- Как да кажа, възприятието е прелестно. Още ни държи страстта. Като в сън е всичко още. Аз съм доста благополучен и горделив от това, което постигнахме. Такова нещо не се случва всеки ден или на всяко съревнование. Ако гледаме действително на неща, това е малко знамение, имайки поради в каква страна работя. Няма по какъв начин да вършим съпоставяне сред Сърбия и България, когато приказваме за обичаи в битката. Но се случиха нещата. Много фактори стоят зад този триумф. Като почнем от организация и федерация, която напълно застава зад мен, като доверие, което ми гласоподават, финансиране, лагери, подготовка. Всичко е на доста високо равнище. И това ме прави благополучен, тъй като виждам и момчетата по какъв начин изживяват този триумф. В днешно време не е елементарно в спорта да направиш такива резултати.
- С каква настройка тръгнахте към международното състезание. Да, то се организира в Белград, където факторът домакинство също играе някаква роля, само че какво очаквахте?
- Вътрешно в себе си чаках някакъв триумф. Като имам поради какъв път извървяхме с момчетата… За международното влязохме в режим още на 10 януари. И от този миг единствено работа, работа, работа. И тъкмо това ми даде убеденост, че този труд ще се увенчае с триумф. Аз персонално се надявах на 1-2 медала. Не споделям какви. Това беше моето предпочитание и очакване.
- Кои състезатели ви вдъхваха най-голямо доверие, че могат да се показват на равнище?
- Зураб Датунашвили, може би. Изключителен човек и състезател. Мате Немеш… Същото мога да кажа и за него. През предходната година и двамата бяха първенци на европейското. Зураб направи и нещо невиждано – завоюва три медала от огромни шампионати, имайки поради, че Олимпиадата бе преместена с година. Той стана европейски първенец, международен първенец и трети на Олимпиадата. Всичко това ми даваше сигурност в неговите благоприятни условия, че ще се показа още веднъж на равнище. В спорта няма сигурност. Състезанието бе пред лична аудитория, имаше огромни упования, залата бе цялостна, доста реклама. Аз за първи пък виждам да се прави такава реклама на спортно събитие. Борбата безусловно бе превзела ефира. Постоянно имаше излъчвания, непрекъснато се говореше. И всичко това продължи 2-3 месеца преди международното в Белград. Това, несъмнено, основава и напрежение в състезателите. Опитвах се да ги предпазя и душевен да ги приготвя. И, популярност на Бога, успяхме в екипа ми да го създадем. Казах им, че това за тях е огромен късмет. Казах им, че могат да оставят имената си в историята. Аз станах европейски първенец през 1999 година, само че и до ден сегашен имам комшии, които ме стопират, както и другари, които ми споделят: „ Стояне, още помним твоят успех в залата в Студентски град. “ И това им дадох като образец и им споделих, че подобен триумф остава вечно.
- До момента споменахте двама от първенците. Другите двама са Себастиан Над и Али Арсалан…
- Себастиан Над и Мате Немеш са с мен през цялото време, когато поех националния тим по класическа битка на Сърбия. С тях двамата минахме доста сложен път в границите на 7-8 години. Когато Над пристигна, бе на 17-18 години, а Мате бе на 21. Но ето, че те дочакаха своя момент. Когато видиш в този момент резултатите, когато се замислиш през какво си минал, идва и миг, в който си казваш, че си е заслужавало. Казваш си: „ Ей, тежко беше, само че съумях. “ И това в този момент ме прави още по-доволен и благополучен за Себастиян. Много порядъчен, доста надарен, само че беше в доста тежка категория - 67 кг. Там бяха още Мате Немеш и Давор Щефанек. Сега се наложи да смъкна доста килограми, с цел да отиде в долната категория, само че трудът му се възнагради по най-хубавия метод. Той е родом от едно малко градче, което е покрай унгарската граница. Но той стана първият международен първенец от неговия район. А по отношение на Али Арслан, той е от година при нас. В Иран не е имал никакъв късмет, тъй като е бил трети човек в националния отбор. Тук и в този момент, приказвам в Сърбия, за него нещата са като някаква приказка, с цел да му се случат тези работи. Той допреди известно време не си е и мислел, че може да отиде на подобен огромен конгрес, а камо ли да стане международен първенец. И за него съм доста, доста удовлетворен. Президентът на федерацията направи контакт и го притегли. Но ето той по какъв начин се отплати. Думите са непотребни.
- Девет години сте в Сърбия. Какво ви кара да продължите напред…
- Амбицията и мотивацията да се доказваш всеки ден. Плюс това работя с младежи. И, може би, огромният плюс за мен бе това, че се нагодих към техния темп на живот. И по този начин устисках на всички провокации и несгоди, които съм имал по пътя си, тъй като те не бяха малко. Също и опитът, който имах в България, ми оказа помощ. А и аз постоянно си диря някакъв претекст, с цел да не преставам напред. В случая в този момент това са младежите и желанието ми да им оказа помощ. Борбата е спорт за хората с по-малки благоприятни условия, от по-бедни райони. Хората от такива места виждат единствения си късмет да съумеят през спорта, в тази ситуация през битката. И в този момент, след този триумф, съм удовлетворен. Сега първенците и ще си оправят поне живота.
- В смисъл…
- В дословния. Всеки играч в Сърбия знае, че в случай че реализира орден на европейско, международно или олимпиада, когато завърши със спорта, ще получава пожизнена пенсия от страната.
- Бихте ли разказал повече?
- Те получават нещо като национално самопризнание, тъй като с триумфа си са популяризирали Сърбия. След като навършат 38-39 години, стартират да получават три минимални заплати, което са доста положителни пари. Това е тласък. Да, мъчно е да стигнеш до сходен орден, само че стигнеш ли, знаеш, че имаш пожизнена пенсия.
- Това е повратен миг за всеки състезател, когато пристигна време да завърши със спорта и си каже: „ А в този момент накъде.. “
- При всеки състезател идва този момент… Така е. Ти си дал най-хубавите си години от живота на спорта, а идва миг, в който почваш изначало.
- А за времето, когато са спортисти, какви средства получават?
- Реално в този момент, с този орден, в идващите 4 години напред всеки месец те ще получават пари от Министерството на спорта, от Олимпийския комитет и от клуба. Това прави към 2000 – 3000 евро на месец. Говоря за международен първенец. Това са положителни средства, с цел да не мислят за други нелепости, а да имат цели единствено в спорта.
- Дълги години към този момент сте треньор. Кога претръпнахте от обстоятелството, че сте отвън тепиха и единствено можете да давате препоръки. В битката 1 секунда е доста време. Миг нехайство и всичко се преобръща…
- Когато си обичаш работата, нещата вървят. Загубата се приема тежко, само че това е част от нещата. При успеха е друго. На тепиха няма победа, до момента в който не чуеш финалната свирка на съдията. Сега, тъй като превъртам записите, като че ли единствено при Зураб се усещам някак по-уверен. Той е класа, а и откакто направи още в първата минута едно раменно мятане, някак си знаех, че няма да сбърка. Това е може би единствената среща в моята треньорска кариера, в която се усещах сигурен.
- През 2019 година бяхте избран за най-хубав треньор в Сърбия. Станахте първият чужденец, който получава това самопризнание. Знаем какви националисти са сърбите. Как гледат на вас сега…
- Не е елементарно, само че, отново ще кажа, че това е плод на доста труд. Аз съм там от 9 години, а едвам в последните започнаха да признават триумфите.
- Значи към този момент ви одобряват като свой…
- Вече да. Скоро получих и поданство. Но в тази страна, в която има огромни имена в треньорската специалност, да те признаят за №1 си е достижение. Всички си обичат личните хора, само че ето - потвърдих се и ме признаха. Всичко това ме прави още по-уверен и окуражен.
- И в този момент какво следва. Договорът ви е за още какъв брой време…
- До олимпийските игри през 2024-а. Да се надявам, че ще го изкарам. В треньорската специалност в никакъв случай нищо не се знае. Вече гледаме и се готвим за надпреварите през идната година, на които ще се печелят квоти.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ