Роботите се научиха да се поправят сами. Следващата стъпка е живот без хора
Машините към този момент не чакат помощ, а сами са си доктор и основател.
Съвременните роботи от дълго време се явяват затворени и твърди системи, които не могат да трансформират формата си, да порастват или да се поправят. Техните тела към момента зависят от хората: в случай че някоя част се повреди, би трябвало да се намесят инженерите; в случай че е належащо възобновяване, всичко става посредством сервиза. Но екип от учени в Колумбийския университет промени това разбиране, като създаде концепцията за „ метаболизъм на роботите “ – метод, при който машините могат не просто да действат, само че и физически да се развиват, поправят и модифицират, употребявайки наличните запаси от околната среда или от други роботи.
Новата система, показана в списание Science Advances, е въодушевена от биологичните правила. В живите организми модулната конструкция разрешава едни и същи съставни елементи – аминокиселини, кафези – да се употребяват и рециклират за корекция, напредък и акомодация. Според професора от Колумбийския университет Ход Липсън точно тази модулност и дарба за самоподдържане са дали опция на живите същества да станат толкоз гъвкави. Ако пренесем този принцип в роботиката, машините ще могат освен да вземат решения, само че и да поддържат физическата си жизнеспособност – по прилика с метаболизма в живите системи.
В центъра на създаването е системата Truss Link – магнитен модул, който наподобява на Geomag играчка. Тези компактни звена могат да се свързват между тях под друг ъгъл, с цел да образуват комплицирани структури. Благодарение на своята елементарност и еластичност те разрешават сглобяването на двуизмерни форми, които по-нататък могат да бъдат трансформирани в триизмерни роботи. Принципът на деяние бе доказан на процедура: един от основаните тетраедрични роботи „ израсна “ с спомагателен детайл под формата на опора, което усили скоростта на придвижване по наклонена повърхнина с 66,5%.
Според проучването роботите с метаболизъм ще могат да събират и избират подобаващите модули – както от личната си среда, по този начин и от други машини. Това основава предпоставки за появяването на самоподдържащи се системи, които не зависят от непрекъснатата поддръжка. Както акцентира водещият създател на плана Филип Мартин Вайдер, при същинската самостоятелност единствено когнитивната самостоятелност не е задоволителна – машината би трябвало да е физически постоянна и да може да се приспособява в действително време. Това е изключително правилно в среда, в която хората отсъстват: в разрушени региони, на други планети, в морските дълбини или в изключителни обстановки.
Изследването е извършено в лабораторията Creative Machines, която от дълго време създава технологии, които могат да преодолеят физическите ограничавания на обичайните роботи. Според Липсън изкуственият разсъдък от дълго време се е научил да мисли, учи и приспособява в цифровото пространство. Въпреки това физическото тяло продължава да бъде спънка. Поради това е неотложно да се разработят интерфейси, които разрешават на ИИ да се демонстрира освен посредством дейности, само че и посредством самата материя. Машините ще могат да оформят личното си тяло в сходство с поставената задача – според от това дали става дума за плуване, хвърчене, пълзене или нанагорнище на неравномерен терен.
Изследователският екип планува бъдеще, в което роботите образуват „ екосистема “, в която някои машини служат като ресурсна база за други. Това основава опция за развиване на групова акомодация и физическо съдействие – без външна помощ. Такива системи могат освен да вземат решение нови проблеми, само че и да измислят свои лични способи за решаването им посредством структурни промени.
Противно на известните мечти, не става дума за самовъзпроизвеждащи се машини в духа на научната фантастика. Става дума за практическа стъпка към физическа самостоятелност – стъпка, без която е мъчно да си представим работата на роботите на бъдещето в отдалечени или рискови среди. Преходът от закостенели машини към адаптивни системи, сходни на организми, се трансформира не в научен разкош, а в инженерна нужда в ерата на разширяващите се задания и лимитираното човешко наличие.
