Обществата не се разпадат изведнъж. Първо свикват
Мартин Райков
Разпадът рядко идва с гръм. Не влиза през вратата и не афишира, че от на следващия ден страната към този момент няма да бъде страна. Промъква се постепенно. През дребните отстъпления, комфортното безмълвие и това българско: „ Какво ме визира мен? “.
Свикваме с лъжата, до момента в който престанем да я назоваваме неистина. С наглостта, до момента в който стартира да ни наподобява на мощ. С кражбата, когато краде „ нашият “. С безобразието, в случай че този път не е стигнало до нашата врата.
После идва най-опасното изречение:
„ Няма смисъл. “
То е алибито на апатичния и е най-верният съдружник на всеки, който желае да ръководи без надзор.
Свикнахме гибелта да е статистика. Пореден погубен на пътя. Поредно дете, което няма да се прибере. Поредна пребита жена, чието име ще изчезне от новините след два дни. Казваме „ извънредно “, натискаме тъжното дребосъче и продължаваме надолу по екрана. Все едно това е неприятно време, а не човешка безнаказаност, институционално безучастие и от време на време напълно елементарна лакомия.
Свикнахме общото да не е наше. Общите елементи били на блока. Тротоарът бил на общината. Градинката била на страната. Не е у дома, значи не ни визира. После входът мирише, улицата се разпада, градът погрознява и всички мечтаят да избягат от мястото, което никой не е счел за свое.
Свикнахме със опазването на здравето на две скорости.
„ Аз съм здрав. “
„ Който е в болница и доплаща, да му мисли. “
Докато болничната стая не стане твоята, а извън не чакат личните ти деца.
Свикнахме и с насилието. Удрят жена и някой безусловно ще изясни, че несъмнено го е провокирала. Човекът бил раздразнителен, имал тежък ден, изпуснал си нервите. Все едно юмрукът е специфичност на характера, а страхът в личния дом е фамилен въпрос, в който обществото не трябва да се меси.
Дете си купува вейп или алкохол пред нас, на касата в кварталното магазинче. Продавачът вижда, ние виждаме, всички разбираме. Но никой не споделя нищо.
„ Ами пуши му се. “
„ Ами пие му се. “
„ Не е мое дете. “
Точно в това „ не е мое “ стартира разпадът. Защото на следващия ден някой ще види нашето дете и също ще огледа на другата страна. Не улицата е изоставила децата ни. Ние сме ги изоставили, когато сме решили, че непознатото дете не е наша работа.
Примат със скъпа кола засича всичко живо по пътя. Натиска клаксона, лепи се на бронята, изпреварва в завоя, смъква прозореца, псува и заплашва. Бързал за морето. Вече е по-модерно да бърза към Гърция.
Ние понижаваме, пускаме го и мълчим. Не тъй като е прав, а тъй като не знаем дали няма да слезе с бухалка, револвер или другар в полицията.
После четем за следващото семейство, останало на пътя, и се питаме по какъв начин се е случило.
Случило се е още там, когато наглостта е предходна около нас със 100 и осемдесет, а ние сме я приели за скъпа кола и значима работа.
Пиша всичко това и със себе си в мозъка. Не от висотата на човек, който постоянно е бил безсънен и непогрешим. И аз съм мълчал, с цел да не си скапвам деня. И аз съм подминавал неща, които са ме ядосвали. И аз съм си казвал, че нищо няма да трансформира.
Точно по тази причина съм ядосан. И на себе си.
Човек не става равнодушен за една вечер. Всеки ден отстъпва по малко. Първо стопира да пита. После стопира да се възмущава. Накрая стартира да назовава примирението житейска мъдрост.
Същото направихме и с политиката. Приехме, че тя е мръсна работа, непокътната за едни и същи хора. Те сменят кабинетите, партиите и лозунгите си, само че в никакъв случай навиците си. Провалят се, прегрупират се и още веднъж се връщат, с цел да ни обяснят, че без тях страната ще загине.
Може би тъкмо по тази причина имаме потребност от политически протест. Не от ненавист, павета и следващия избавител. От цивилен отвод да поносим безконечните платени некадърници.
Нека дадем късмет и на новите хора. Може да бъркат. Ще се учат. Но грешката на неопитния не е по-страшна от безсрамието на оня, който трийсет години е във властта, не е приключил нищо и продължава да се показва за единствената допустима опция.
Държавното ръководство не е учебно заведение за платени некадърници. То е работа. Дълг. Временна отговорност пред хората, които заплащат заплатата ти, и пред децата, които ще заплащат цената на решенията ти.
Не ни трябват безгрешни политици. Такива хора няма. Трябват ни честни, работещи и проверими хора. Хора, които схващат, че властта не е премия за партийна честност, фамилно завещание или пожизнена специалност.
Един ден децата ни няма да питат единствено каква страна сме им оставили. Ще попитат какво сме създали, до момента в който тя се е разпадала пред очите ни.
Не желая да им кажа, че съм видял всичко, ядосал съм се и съм траял нататък.
Ще ме е позор.
Защото страната не се разпада единствено когато неприятните ръководят. Разпада се, когато читавите мълчат, умните се оттеглен, почтените се уморят, а всички останали свикнат.
Фейсбук
Разпадът рядко идва с гръм. Не влиза през вратата и не афишира, че от на следващия ден страната към този момент няма да бъде страна. Промъква се постепенно. През дребните отстъпления, комфортното безмълвие и това българско: „ Какво ме визира мен? “.
Свикваме с лъжата, до момента в който престанем да я назоваваме неистина. С наглостта, до момента в който стартира да ни наподобява на мощ. С кражбата, когато краде „ нашият “. С безобразието, в случай че този път не е стигнало до нашата врата.
После идва най-опасното изречение:
„ Няма смисъл. “
То е алибито на апатичния и е най-верният съдружник на всеки, който желае да ръководи без надзор.
Свикнахме гибелта да е статистика. Пореден погубен на пътя. Поредно дете, което няма да се прибере. Поредна пребита жена, чието име ще изчезне от новините след два дни. Казваме „ извънредно “, натискаме тъжното дребосъче и продължаваме надолу по екрана. Все едно това е неприятно време, а не човешка безнаказаност, институционално безучастие и от време на време напълно елементарна лакомия.
Свикнахме общото да не е наше. Общите елементи били на блока. Тротоарът бил на общината. Градинката била на страната. Не е у дома, значи не ни визира. После входът мирише, улицата се разпада, градът погрознява и всички мечтаят да избягат от мястото, което никой не е счел за свое.
Свикнахме със опазването на здравето на две скорости.
„ Аз съм здрав. “
„ Който е в болница и доплаща, да му мисли. “
Докато болничната стая не стане твоята, а извън не чакат личните ти деца.
Свикнахме и с насилието. Удрят жена и някой безусловно ще изясни, че несъмнено го е провокирала. Човекът бил раздразнителен, имал тежък ден, изпуснал си нервите. Все едно юмрукът е специфичност на характера, а страхът в личния дом е фамилен въпрос, в който обществото не трябва да се меси.
Дете си купува вейп или алкохол пред нас, на касата в кварталното магазинче. Продавачът вижда, ние виждаме, всички разбираме. Но никой не споделя нищо.
„ Ами пуши му се. “
„ Ами пие му се. “
„ Не е мое дете. “
Точно в това „ не е мое “ стартира разпадът. Защото на следващия ден някой ще види нашето дете и също ще огледа на другата страна. Не улицата е изоставила децата ни. Ние сме ги изоставили, когато сме решили, че непознатото дете не е наша работа.
Примат със скъпа кола засича всичко живо по пътя. Натиска клаксона, лепи се на бронята, изпреварва в завоя, смъква прозореца, псува и заплашва. Бързал за морето. Вече е по-модерно да бърза към Гърция.
Ние понижаваме, пускаме го и мълчим. Не тъй като е прав, а тъй като не знаем дали няма да слезе с бухалка, револвер или другар в полицията.
После четем за следващото семейство, останало на пътя, и се питаме по какъв начин се е случило.
Случило се е още там, когато наглостта е предходна около нас със 100 и осемдесет, а ние сме я приели за скъпа кола и значима работа.
Пиша всичко това и със себе си в мозъка. Не от висотата на човек, който постоянно е бил безсънен и непогрешим. И аз съм мълчал, с цел да не си скапвам деня. И аз съм подминавал неща, които са ме ядосвали. И аз съм си казвал, че нищо няма да трансформира.
Точно по тази причина съм ядосан. И на себе си.
Човек не става равнодушен за една вечер. Всеки ден отстъпва по малко. Първо стопира да пита. После стопира да се възмущава. Накрая стартира да назовава примирението житейска мъдрост.
Същото направихме и с политиката. Приехме, че тя е мръсна работа, непокътната за едни и същи хора. Те сменят кабинетите, партиите и лозунгите си, само че в никакъв случай навиците си. Провалят се, прегрупират се и още веднъж се връщат, с цел да ни обяснят, че без тях страната ще загине.
Може би тъкмо по тази причина имаме потребност от политически протест. Не от ненавист, павета и следващия избавител. От цивилен отвод да поносим безконечните платени некадърници.
Нека дадем късмет и на новите хора. Може да бъркат. Ще се учат. Но грешката на неопитния не е по-страшна от безсрамието на оня, който трийсет години е във властта, не е приключил нищо и продължава да се показва за единствената допустима опция.
Държавното ръководство не е учебно заведение за платени некадърници. То е работа. Дълг. Временна отговорност пред хората, които заплащат заплатата ти, и пред децата, които ще заплащат цената на решенията ти.
Не ни трябват безгрешни политици. Такива хора няма. Трябват ни честни, работещи и проверими хора. Хора, които схващат, че властта не е премия за партийна честност, фамилно завещание или пожизнена специалност.
Един ден децата ни няма да питат единствено каква страна сме им оставили. Ще попитат какво сме създали, до момента в който тя се е разпадала пред очите ни.
Не желая да им кажа, че съм видял всичко, ядосал съм се и съм траял нататък.
Ще ме е позор.
Защото страната не се разпада единствено когато неприятните ръководят. Разпада се, когато читавите мълчат, умните се оттеглен, почтените се уморят, а всички останали свикнат.
Фейсбук
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ