Морето за чужденците, чадърът за българина
Мартин Райков
Българското море от дълго време има проблем. Не с морето. Морето си е прелестно. То няма виновност, че край него се строи без усет, ръководи се без позор, продава се без мярка и всяко лято го трансформират в сезонна касичка за хора, които от дълго време не го обичат.
Проблемът е в навика.
Стар, леплив, още социалистически табиет.
Още тогава Черноморието беше странна територия. На думи наше, национално, общо. На процедура витрина за чужденци, валута, делегации, соц авторитет и показност. Морските курорти бяха измислени като тържествен фронт на страната. Българинът беше там, несъмнено, само че постоянно не като посетител. Повече като обслужващ личен състав. Като индивидът, който сменя чаршафа, носи таблата, чисти масата и гледа през рамо по какъв начин някой различен живее лятото.
За него оставаха станциите. Почивните карти. Квартирите. Леглата с пружини, които помнят три генерации гръбначни премеждия. Мушамата на масата. Котлонът. Хладилникът, който звучи като трактор на луфт. И това изключително възприятие, че си на личното си море, само че някак под изискване.
После пристигна преходът.
Казаха ни, че пазарът ще оправи всичко.
Не го оправи.
Само смени табелите, приватизира апетита и остави остарялото пренебрежение към българския екскурзиант. От остарялата система си потеглиха картите, само че остана чувството, че българинът е клиент втора употреба в личната си страна. Само че към този момент заплаща като първа ръка.
Остана наглият хотелиер. Онзи необикновен вид човек, който те гледа не като посетител, а като скучен проблем в салдото на сезона. Все едно си му пристигнал в хола без покана. Все едно не му носиш пари, а му разваляш пейзажа. Гледа към българина с леко досада, до момента в който чака същинските хора, платежоспособните, чужденците, тези от рекламната листовка.
Само че светът се промени.
Българинът към този момент не е заключен сред ведомствената станция и квартирата с плесен зад дрешника. Българинът гледа през Шенген. Гледа през границата. Гледа към Гърция с съвсем телешки екстаз, не тъй като Гърция е парадайс, а тъй като там не го посрещат като безпаричен родственик, пристигнал да изяде салатата.
Там плащаш и почиваш. Толкова просто. Не те мерят дали си българин, румънец, сърбин, македонец или немец. Не те гледат като статистически недостатък. Не ти внушават, че си задължен да си признателен, че въобще си позволен до пясъка. Морето е за всички. Уважението също.
А у нас като че ли морето отново не е за всички.
Плажът стана разкош. Чадърът и шезлонгът станаха дребен банков артикул. Паркингът е наказване. Обслужването постоянно е тестване за нервите. Усмивката е екстра, която очевидно не влиза в цената. Българският екскурзиант би трябвало по едно и също време да заплаща скъпо, да мълчи, да не пита доста и да се радва, че има къде да си постави хавлията сред две редици чадъри, подредени като мобилизационен запас на морската лакомия.
И тук въпросът към този момент не е единствено туристически. Той е държавнически.
Защо не си държим парите в личната стопанска система?
Защо всяко лято хиляди фамилии изнасят бюджета си към Гърция и Турция? Защо българското Черноморие не съумя да стане национална горделивост, а остана сезонна касичка за едни и същи мощни хора, концесионери, хотелиери, локални феодали и безконечни спечелили в играта „ кой взе плажа “?
Имаме море. Имаме природа. Имаме история. Имаме климат. Имаме храна, която може да бъде роман. Имаме вино. Имаме античност. Имаме дребни градове, които още не са изцяло убити от бетон. Имаме всичко належащо, с цел да създадем туризма си логичен, заслужен и печеливш.
Само че нямаме мярка.
Нямаме усет.
Нямаме тактика.
И най-много нямаме почитание към личния си човек.
Туризмът не е единствено легло, чадър и пържена цаца на цена на метафизичен етюд. Туризмът е чувство. Да пристигнеш някъде и да не се чувстваш излъган още на входа. Да седнеш в ресторант и да не усещаш, че те санкционират финансово поради изгледа към морето. Да отидеш на плаж и да не водиш дребна борба за сянка, пространство и човешко достолепие.
И към всичко това прибавете безконечните тапи. Вечните поправки. Вечната лятна изненада, че към морето се пътува точно през лятото.
Всяка година едно и също. Държавата се държи по този начин, като че ли сезонът я е нападнал ненадейно в тил. Пътища се кърпят в най-неподходящия миг. Обходи се дават обещание. Трафикът пълзи. Нервите се пържат още преди първата цаца. Тръгваш на отмора, а влизаш в национално съревнование по самообладание, псувни и оцеляване сред отбивки, поправки, багери и неочаквани стеснения.
И когато най-сетне стигнеш до морето, идва идната сцена от българския летен спектакъл.
Мазут по Южното Черноморие.
Не като метафора. Като действителност.
Аркутино. Плажове на юг от Бургас. Сигнали. Проверки. Предписания. Почистване. И след това отново същият формален звук, който от години ни приспива: всичко е под надзор, институциите реагират, казусът е местен, сезонът върви, туристите са удовлетворени.
Само че човек не почива в прессъобщение.
Човек почива на пътя, на плажа, в хотела, в ресторанта, под чадъра, до водата. И когато на всички места го посрещат с запушалка, ремонт, мазут, неприятно отношение и цена за наказване, той не написа тактика. Не чака кръгла маса. Не слуша министър. Просто пали колата и потегля към Гърция.
Без патриотична драма.
Без идеология.
С банкова карта, две деца на задната седалка и последни останки от разсъдък.
И това не е изменничество към България. Нека най-малко тук да спрем с евтината морална търговия. Не е изменничество да не искаш да те вършат на балък за личните ти пари. Не е изменничество да търсиш обикновено обслужване. Не е изменничество да искаш чист плаж, почтена цена и човешко отношение.
Предателството е друго.
Предателство е да превърнеш българското море в капан за личния си народ. Да бетонираш брега. Да съсипеш гледката. Да надуеш цените. Да свалиш качеството. Да се държиш с българина като с скучен краткотраен посетител. И след това да се чудиш за какво не идва.
Българският туризъм от години живее с една рискова илюзия: че сезонът някак ще се случи самичък. Че хората ще дойдат по табиет. Че морето е даденост. Че българинът няма къде да върви. Че чужденецът ще преглътне всичко, тъй като в миналото сме били евтини.
Само че към този момент не сме евтини.
А постоянно не сме и положителни.
Това е най-лошата композиция. Скъпо без класа. Претенция без отношение. Хотелиерство без гостолюбие. Пазар без просвета. Бетон без памет. Сезон без душа.
„ Сезон година храни “, споделят.
Да, само че у нас сезонът храни прекомерно постоянно едни и същи гладни хора. Храни лакомия, не визия. Храни концесионни улеснения, не народен артикул. Храни краткотрайна облага, не дълготрайна марка. Храни бетон, не море. Храни навика да вземеш през днешния ден, тъй като на следващия ден може да няма.
И след това всички се чудят за какво българинът не желае да си остави парите тук.
Ами тъй като парите не са родолюбив налог. Парите следват уважението. Следват качеството. Следват чувството, че някой те желае, а не просто те търпи. Следват мястото, където не се чувстваш излъган още преди да си си намазал детето със слънцезащитен крем.
А страната?
Държавата от години е статист на личното си Черноморие. Гледа, регистрира, промотира, сменя министри, сменя слогани, върви по туристически тържища, раздава усмивки пред щандове и отново не може да каже най-простото: какво в действителност продаваме като България?
Евтин алкохол? Презастроени курорти? Шезлонг на първа линия? Хотелски бюфет? Намръщен сервитьор? Плаж, който наподобява като склад за чадъри? Или страна с античност, море, планина, манастири, минерални извори, просвета, храна, вино, история и човешко отношение?
Две десетилетия институции, тактики, стратегии, дирекции и акции не съумяха да създадат това, което естествените страни вършат с неизменност: бранд. Ясен облик. Разпознаваема история.
Причина човек да избере България не от бедност, а от предпочитание.
Не тъй като е най-евтино, а тъй като си коства.
Министерството на туризма наподобява на ведомство, което управлява личната си беззащитност. Там постоянно има думи. Потенциал. Устойчивост. Пазари. Ръстове. Спадове. Сезон. Реклама. Концепция. Позициониране. Само че туризмът не се прави с думи, които звучат като извадени от директория. Туризмът се прави с пътища, непорочност, ред, почтени цени, добър усет и почитание към индивида, който заплаща.
Българският туризъм заслужава тежък сезон.
Не от зложелателство. Не тъй като човек желае някой да банкрутира. Не тъй като е прелестно да гледаш по какъв начин нечий труд страда. А тъй като от време на време отрезвяването идва единствено през загубата. Когато години наред гледаш личния си народ като скучен придатък към бизнеса, рано или късно този народ просто си потегля. И отива там, където не го унижават за личните му пари.
Морската олигархия би трябвало да разбере нещо просто: българинът не е задължен да ви избавя сезона.
Не е задължен да заплаща за презастрояването.
Не е задължен да заплаща за алчността.
Не е задължен да заплаща за неприятния усет.
Не е задължен да приема всяка бетонна неточност за развиване и всеки надут шезлонг за пазарна цена.
Не е задължен да обича България през касовия уред на някой, който не обича нито България, нито морето, нито хората.
Морето е наше, да. Но не като девиз. Не като фотография от рекламна листовка. Не като сезонна плячка. Морето е наше, в случай че е налично, чисто, човешко и почтено. Ако българинът може да отиде там без да се усеща осъден. Ако фамилията може да почива без да пресмята всяка сянка. Ако плажът не наподобява на складова база за чадъри. Ако хотелът не гледа госта като банкомат. Ако страната не се сеща за Черноморието единствено когато би трябвало да регистрира сезон.
Докато това не се промени, българинът ще продължи да гледа към Гърция.
Не тъй като не обича България.
А тъй като любовта към родината не значи всяко лято непринудено да те вършат на простак.
Патриотизмът не е да платиш безценен чадър на замърсен плаж след пет часа запушалка. Патриотизмът е да поискаш личната ти страна най-сетне да се държи като страна. Да поискаш морето да бъде море, не касов уред. Да поискаш туризмът да бъде лице на България, не диагноза.
И най-после, една записка под линия за пунктуационните археолози: в този текст не са потърпевши дълги тирета. Те бяха непринудено евакуирани от съображения за публичен мир, литературна хигиена и отбрана на създателя от комисии по изкуствен интелект, формирани от хора, които не четат текста, а броят чертички.
От блога на автора
Българското море от дълго време има проблем. Не с морето. Морето си е прелестно. То няма виновност, че край него се строи без усет, ръководи се без позор, продава се без мярка и всяко лято го трансформират в сезонна касичка за хора, които от дълго време не го обичат.
Проблемът е в навика.
Стар, леплив, още социалистически табиет.
Още тогава Черноморието беше странна територия. На думи наше, национално, общо. На процедура витрина за чужденци, валута, делегации, соц авторитет и показност. Морските курорти бяха измислени като тържествен фронт на страната. Българинът беше там, несъмнено, само че постоянно не като посетител. Повече като обслужващ личен състав. Като индивидът, който сменя чаршафа, носи таблата, чисти масата и гледа през рамо по какъв начин някой различен живее лятото.
За него оставаха станциите. Почивните карти. Квартирите. Леглата с пружини, които помнят три генерации гръбначни премеждия. Мушамата на масата. Котлонът. Хладилникът, който звучи като трактор на луфт. И това изключително възприятие, че си на личното си море, само че някак под изискване.
После пристигна преходът.
Казаха ни, че пазарът ще оправи всичко.
Не го оправи.
Само смени табелите, приватизира апетита и остави остарялото пренебрежение към българския екскурзиант. От остарялата система си потеглиха картите, само че остана чувството, че българинът е клиент втора употреба в личната си страна. Само че към този момент заплаща като първа ръка.
Остана наглият хотелиер. Онзи необикновен вид човек, който те гледа не като посетител, а като скучен проблем в салдото на сезона. Все едно си му пристигнал в хола без покана. Все едно не му носиш пари, а му разваляш пейзажа. Гледа към българина с леко досада, до момента в който чака същинските хора, платежоспособните, чужденците, тези от рекламната листовка.
Само че светът се промени.
Българинът към този момент не е заключен сред ведомствената станция и квартирата с плесен зад дрешника. Българинът гледа през Шенген. Гледа през границата. Гледа към Гърция с съвсем телешки екстаз, не тъй като Гърция е парадайс, а тъй като там не го посрещат като безпаричен родственик, пристигнал да изяде салатата.
Там плащаш и почиваш. Толкова просто. Не те мерят дали си българин, румънец, сърбин, македонец или немец. Не те гледат като статистически недостатък. Не ти внушават, че си задължен да си признателен, че въобще си позволен до пясъка. Морето е за всички. Уважението също.
А у нас като че ли морето отново не е за всички.
Плажът стана разкош. Чадърът и шезлонгът станаха дребен банков артикул. Паркингът е наказване. Обслужването постоянно е тестване за нервите. Усмивката е екстра, която очевидно не влиза в цената. Българският екскурзиант би трябвало по едно и също време да заплаща скъпо, да мълчи, да не пита доста и да се радва, че има къде да си постави хавлията сред две редици чадъри, подредени като мобилизационен запас на морската лакомия.
И тук въпросът към този момент не е единствено туристически. Той е държавнически.
Защо не си държим парите в личната стопанска система?
Защо всяко лято хиляди фамилии изнасят бюджета си към Гърция и Турция? Защо българското Черноморие не съумя да стане национална горделивост, а остана сезонна касичка за едни и същи мощни хора, концесионери, хотелиери, локални феодали и безконечни спечелили в играта „ кой взе плажа “?
Имаме море. Имаме природа. Имаме история. Имаме климат. Имаме храна, която може да бъде роман. Имаме вино. Имаме античност. Имаме дребни градове, които още не са изцяло убити от бетон. Имаме всичко належащо, с цел да създадем туризма си логичен, заслужен и печеливш.
Само че нямаме мярка.
Нямаме усет.
Нямаме тактика.
И най-много нямаме почитание към личния си човек.
Туризмът не е единствено легло, чадър и пържена цаца на цена на метафизичен етюд. Туризмът е чувство. Да пристигнеш някъде и да не се чувстваш излъган още на входа. Да седнеш в ресторант и да не усещаш, че те санкционират финансово поради изгледа към морето. Да отидеш на плаж и да не водиш дребна борба за сянка, пространство и човешко достолепие.
И към всичко това прибавете безконечните тапи. Вечните поправки. Вечната лятна изненада, че към морето се пътува точно през лятото.
Всяка година едно и също. Държавата се държи по този начин, като че ли сезонът я е нападнал ненадейно в тил. Пътища се кърпят в най-неподходящия миг. Обходи се дават обещание. Трафикът пълзи. Нервите се пържат още преди първата цаца. Тръгваш на отмора, а влизаш в национално съревнование по самообладание, псувни и оцеляване сред отбивки, поправки, багери и неочаквани стеснения.
И когато най-сетне стигнеш до морето, идва идната сцена от българския летен спектакъл.
Мазут по Южното Черноморие.
Не като метафора. Като действителност.
Аркутино. Плажове на юг от Бургас. Сигнали. Проверки. Предписания. Почистване. И след това отново същият формален звук, който от години ни приспива: всичко е под надзор, институциите реагират, казусът е местен, сезонът върви, туристите са удовлетворени.
Само че човек не почива в прессъобщение.
Човек почива на пътя, на плажа, в хотела, в ресторанта, под чадъра, до водата. И когато на всички места го посрещат с запушалка, ремонт, мазут, неприятно отношение и цена за наказване, той не написа тактика. Не чака кръгла маса. Не слуша министър. Просто пали колата и потегля към Гърция.
Без патриотична драма.
Без идеология.
С банкова карта, две деца на задната седалка и последни останки от разсъдък.
И това не е изменничество към България. Нека най-малко тук да спрем с евтината морална търговия. Не е изменничество да не искаш да те вършат на балък за личните ти пари. Не е изменничество да търсиш обикновено обслужване. Не е изменничество да искаш чист плаж, почтена цена и човешко отношение.
Предателството е друго.
Предателство е да превърнеш българското море в капан за личния си народ. Да бетонираш брега. Да съсипеш гледката. Да надуеш цените. Да свалиш качеството. Да се държиш с българина като с скучен краткотраен посетител. И след това да се чудиш за какво не идва.
Българският туризъм от години живее с една рискова илюзия: че сезонът някак ще се случи самичък. Че хората ще дойдат по табиет. Че морето е даденост. Че българинът няма къде да върви. Че чужденецът ще преглътне всичко, тъй като в миналото сме били евтини.
Само че към този момент не сме евтини.
А постоянно не сме и положителни.
Това е най-лошата композиция. Скъпо без класа. Претенция без отношение. Хотелиерство без гостолюбие. Пазар без просвета. Бетон без памет. Сезон без душа.
„ Сезон година храни “, споделят.
Да, само че у нас сезонът храни прекомерно постоянно едни и същи гладни хора. Храни лакомия, не визия. Храни концесионни улеснения, не народен артикул. Храни краткотрайна облага, не дълготрайна марка. Храни бетон, не море. Храни навика да вземеш през днешния ден, тъй като на следващия ден може да няма.
И след това всички се чудят за какво българинът не желае да си остави парите тук.
Ами тъй като парите не са родолюбив налог. Парите следват уважението. Следват качеството. Следват чувството, че някой те желае, а не просто те търпи. Следват мястото, където не се чувстваш излъган още преди да си си намазал детето със слънцезащитен крем.
А страната?
Държавата от години е статист на личното си Черноморие. Гледа, регистрира, промотира, сменя министри, сменя слогани, върви по туристически тържища, раздава усмивки пред щандове и отново не може да каже най-простото: какво в действителност продаваме като България?
Евтин алкохол? Презастроени курорти? Шезлонг на първа линия? Хотелски бюфет? Намръщен сервитьор? Плаж, който наподобява като склад за чадъри? Или страна с античност, море, планина, манастири, минерални извори, просвета, храна, вино, история и човешко отношение?
Две десетилетия институции, тактики, стратегии, дирекции и акции не съумяха да създадат това, което естествените страни вършат с неизменност: бранд. Ясен облик. Разпознаваема история.
Причина човек да избере България не от бедност, а от предпочитание.
Не тъй като е най-евтино, а тъй като си коства.
Министерството на туризма наподобява на ведомство, което управлява личната си беззащитност. Там постоянно има думи. Потенциал. Устойчивост. Пазари. Ръстове. Спадове. Сезон. Реклама. Концепция. Позициониране. Само че туризмът не се прави с думи, които звучат като извадени от директория. Туризмът се прави с пътища, непорочност, ред, почтени цени, добър усет и почитание към индивида, който заплаща.
Българският туризъм заслужава тежък сезон.
Не от зложелателство. Не тъй като човек желае някой да банкрутира. Не тъй като е прелестно да гледаш по какъв начин нечий труд страда. А тъй като от време на време отрезвяването идва единствено през загубата. Когато години наред гледаш личния си народ като скучен придатък към бизнеса, рано или късно този народ просто си потегля. И отива там, където не го унижават за личните му пари.
Морската олигархия би трябвало да разбере нещо просто: българинът не е задължен да ви избавя сезона.
Не е задължен да заплаща за презастрояването.
Не е задължен да заплаща за алчността.
Не е задължен да заплаща за неприятния усет.
Не е задължен да приема всяка бетонна неточност за развиване и всеки надут шезлонг за пазарна цена.
Не е задължен да обича България през касовия уред на някой, който не обича нито България, нито морето, нито хората.
Морето е наше, да. Но не като девиз. Не като фотография от рекламна листовка. Не като сезонна плячка. Морето е наше, в случай че е налично, чисто, човешко и почтено. Ако българинът може да отиде там без да се усеща осъден. Ако фамилията може да почива без да пресмята всяка сянка. Ако плажът не наподобява на складова база за чадъри. Ако хотелът не гледа госта като банкомат. Ако страната не се сеща за Черноморието единствено когато би трябвало да регистрира сезон.
Докато това не се промени, българинът ще продължи да гледа към Гърция.
Не тъй като не обича България.
А тъй като любовта към родината не значи всяко лято непринудено да те вършат на простак.
Патриотизмът не е да платиш безценен чадър на замърсен плаж след пет часа запушалка. Патриотизмът е да поискаш личната ти страна най-сетне да се държи като страна. Да поискаш морето да бъде море, не касов уред. Да поискаш туризмът да бъде лице на България, не диагноза.
И най-после, една записка под линия за пунктуационните археолози: в този текст не са потърпевши дълги тирета. Те бяха непринудено евакуирани от съображения за публичен мир, литературна хигиена и отбрана на създателя от комисии по изкуствен интелект, формирани от хора, които не четат текста, а броят чертички.
От блога на автора
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ