Мартин Райков />Българската енергетика вече не може да бъде обсъждана

Мартин Райков />
Българската енергетика към този момент не може да бъде обсъждана на парче.
Не може през днешния ден да приказваме единствено за „ Булгаргаз “ и „ Боташ “, на следващия ден единствено за „ Топлофикация “, вдругиден единствено за НЕК, след това за ТЕЦ-овете, след това за АЕЦ „ Козлодуй “, след това за АЕЦ „ Белене “, след това за соларите, след това за батериите, след това за обезщетенията за бизнеса и най-после — когато сметката стане непоносима — да се сетим за хората.

Всичко това е една система

И тази система от години се употребява като куче-касичка.
Всеки пуска ръка вътре, когато му би трябвало. За обществен мир. За партийни назначения. За публични поръчки. За медиатори. За регулаторни дарове. За олигархични кръгове. За геополитически позьорства. За зелени схеми, боядисани като бъдеще. За остарели планове, оставени да гният като монументи на държавната колебливост.

А най-после сметката идва при хората

И тук към този момент не приказваме просто за „ повишаване на тока “. Това е прекомерно меко, прекомерно счетоводно и прекомерно комфортно пояснение.
Истинската дума е друга: енергийна беднотия.
Енергийна беднотия за семействата, които ще бъдат принудени да избират сред отопление, медикаменти, храна и естествен живот.
Енергийна беднотия за възрастните хора, които ще отопляват една стая и ще назовават това „ икономисване “.
Енергийна беднотия за младите фамилии, които ще живеят в сякаш европейска страна, само че ще считат всяка лампа, всяка печка, всяко включване на бойлера.
Енергийна беднотия за дребния бизнес, който не може да възнамерява цена, заплата, произвеждане и оцеляване.
Енергийна беднотия за промишлеността, която няма да чака постоянно българската страна да се научи да ръководи. Бизнесът не написа патриотични стихове върху фактурата за ток. Бизнесът мести произвеждане, затваря мощности, понижава хора, отсрочва вложения или просто си потегля.

Това е действителният риск

Не е единствено дали токът е безценен през днешния ден. Въпросът е дали България става страна, в която производството се трансформира в наказване.
Точно тук би трябвало да се върнем към огромния диалог.
Договорът с „ Боташ “ не е изолиран гаф. Той е признак. Симптом на страна, която влиза в тежки енергийни контракти без задоволително комерсиална мисъл, без стратегическа дисциплинираност и без чувство за личната си уязвимост.
Когато плащаш за потенциал, без значение дали го използваш, когато няма задоволително ясна логичност за изгодата, когато по-късно започваш да обясняваш вредата като триумф — това към този момент не е просто неприятен контракт. Това е управническа просвета.

Същата просвета стои и зад „ Топлофикация София “

Десетилетия всички знаят, че моделът е болен. Всички знаят, че задълженията порастват. Всички знаят, че сдружението е обществен буфер, политическа мина и финансова дупка по едно и също време. Но никой не желае да каже истината: без софтуерна, финансова и управническа промяна „ Топлофикация “ ще продължи да заразява „ Булгаргаз “, БЕХ и цялата енергийна система.
НЕК е другият списък на българските енергийни грехове.
В НЕК се събират остарели политически решения, контролирани цени, воден запас, огромни планове, отсрочени дефицити и безконечният български табиет да местим сметката от един джоб на страната в различен. А след това да се преструваме, че казусът е решен, тъй като счетоводно е изместен.

ТЕЦ-овете са оставени сред две неистини

Първата неистина беше, че въглищната енергетика може да продължи постоянно без рационализация, без почтен диалог и без промишлен проект.
Втората неистина беше, че зеленият преход може да се направи с презентации, грантове, надменност към служащите и морална поза против хората, които десетилетия са държали енергийната система на гърба си.
Резултатът е пред очите ни: базови мощности под напън, въглищни райони в неустановеност, служащи в боязън, промишленост в очакване, а страната — още веднъж без проект.

И тук идва въпросът за АЕЦ

България има потребност от нуклеарна енергетика. Това не е девиз, а стратегическа нужда. Ядрената сила е базова мощ, индустриална сигурност, предвидимост и дълготрайна самостоятелност.
Но нови нуклеарни мощности не се вършат с пиар, самовнушение и партийно надвикване. Правят се с планово ръководство, финансова дисциплинираност, надзор на риска, самостоятелен регулатор, реален график и държавен потенциал.
АЕЦ „ Козлодуй “ - 7 и 8 блок са значим диалог. Но те не анулират въпроса за АЕЦ „ Белене “.
Напротив — вършат го още по-голям.
Защото „ Белене “ не е просто остарял спор. Не е единствено геополитика. Не е единствено „ за “ или „ срещу “ Русия. Не е единствено носталгия по огромни планове.
„ Белене “ е въпрос за държавната дарба да вземе дефинитивно решение за активи, в които към този момент са вложени големи средства.
Имаме съоръжение. Имаме площадка. Имаме история на заплащания, арбитражи, решения, прекъсвания, възобновявания, продажби, отводи, нови хрумвания и нови съмнения. Имаме план, който десетилетия стои като монумент на политическата импотентност.
И въпросът е елементарен: Какво вършим с „ Белене “?
Продаваме ли оборудването?
Използваме ли го?
Консервираме ли го?
Прехвърляме ли го към друга нуклеарна логичност?
Отписваме ли го дефинитивно?
И кой носи отговорност, че десетилетия страната не може да каже едно ясно изречение?
Защото същата тази страна, която мисли постепенно, плахо и трудно, когато става дума за базова нуклеарна мощ, внезапно става извънредно пъргава, когато става дума за слънчеви паркове, акумулатори, присъединение, грантове, балансиращ пазар и частни енергийни ползи.
Там всичко е съвременно.
Там всичко е зелено.
Там всичко е европейско.
Там всичко е бъдеще.

Само че бъдещето не е почтено, когато е разпределено авансово

Никой рационален човек не е срещу ВЕИ. Никой рационален човек не е срещу акумулатори. Соларите имат място в енергийния микс. Батериите могат да бъдат потребни. Съхранението е належащо за балансиране на система с повече променлива сила.
Но въпросът не е дали да има солари и акумулатори.
Въпросът е кой печели от метода, по който страната ги вкарва.
Кои са крайните притежатели на огромните слънчеви паркове?
Кои получиха най-бързо присъединение?
Кои получиха обществено финансиране?
Кои сдружения ще печелят от арбитража сред на ниска цена дневен ток и безценен вечерен ток?
Кои ще вземат участие на балансиращия пазар?
Кои политически, консултантски и стопански кръгове стоят към тези планове?
И за какво всичко това върви с толкоз малко публичен звук, в случай че трансформира цялата архитектура на българската енергетика?
Дали става дума за обществено известни бизнес кръгове, за остарели енергийни играчи, за нови зелени бизнесмени, за доближени до властта лица или за знайни и незнайни олигарси — дано документите приказват.

Именно по тази причина е необходим обществен указател

Крайни притежатели.
Договори за присъединение.
Получено обществено финансиране.
Капацитет.
Пазарно присъединяване.
Свързани лица.
Консултанти.
Банково финансиране.
Политически връзки.
Защото в случай че страната закрива или задушава базови мощности, в случай че държи „ Белене “ в безтегловност, в случай че оставя ТЕЦ-овете без проект, в случай че натрупа задължения в НЕК и „ Топлофикация “, в случай че влиза в тежки контракти като „ Боташ “, а редом с това помпа соларно-батерийна стопанска система за стеснен кръг играчи — това към този момент не е зелен преход.

Това е преразпределение

Зелен преход без държавен интерес е нова приватизация на бъдещето.
Батерии без обществен надзор са нова касичка.
Соларни паркове без бистрота на собствеността са нова форма на енергиен феодализъм.
АЕЦ „ Белене “ без решение е знак на държавно слабоволие.
ТЕЦ-ове без проект са обществена бомба.
„ Топлофикация “ без промяна е финансово тресавище.
НЕК без същинска проверка е списък на отсрочени грехове.
„ Булгаргаз “ без надзор е вход към нови зависимости.
А бизнесът в това време няма да чака.
Това би трябвало да се каже ясно. Индустрията не може да живее единствено с обезщетения, краткотрайни механизми и политически обещания. Производството желае предвидимост. Иска цена, която може да се калкулира. Иска сигурност на доставката. Иска страна, която схваща, че токът не е просто стока, а изискване за икономическо битие.
Когато токът стане непредвидим, бизнесът не става по-патриотичен. Става по-мобилен.
Затваря линии.
Мести произвеждане.
Намалява смени.
Вдига цени.
Спира вложения.
Освобождава хора.
И тогава енергийната рецесия към този момент не е в енергетиката. Тя влиза в заплатите, в демографията, в районите, в бюджета, в учебните заведения, в магазините, в живота.

Това е най-опасната част от диалога

Защото енергийна беднотия не значи единствено безпаричен човек на студено. Означава бедна стопанска система. Бедни райони. Бедна индустриална вероятност. Бедна страна, която внася това, което преди е можела да създава. Бедна политика, която назовава зависимостта „ пазарна логичност “.
И тъкмо по тази причина диалогът би трябвало да бъде тежък.
И да, би трябвало прокуратура.
Но не прокуратура за телевизионна акция. Не прокуратура с папки пред камерите. Не прокуратура като бухалка в следващата политическа война.
Трябва институционална инспекция на модела.
Договори.
Анекси.
Бордове.
Протоколи.
Консултанти.
Посредници.
Обществени поръчки.
Решения на министри.
Решения на БЕХ.
Решения на НЕК.
Решения на ЕСО.
Решения на КЕВР.
Договори за присъединение.
Крайни притежатели.
Получено обществено финансиране.
Участие на балансиращия пазар.
Свързаност с политически лица.
Влияние върху цените.
Рискове за семействата.
Рискове за бизнеса.

И обособен отчет за АЕЦ „ Белене “

Колко коства планът до момента?
Каква е цената на оборудването?
Колко коства поддръжката?
Какви са действителните разновидности?
Какъв е срокът за дефинитивно решение?
Кой носи политическа и управническа отговорност?
И за какво България десетилетия не може да завърши един стратегически въпрос?
Опозицията в Народното събрание би трябвало да изиска цялостна проверка на енергийния бранш. Не чуване за един следобяд. Не ритуални заявления. Не партийно надвикване. А същински парламентарен развой с документи, периоди, гласност и отговорност.
Защото енергетиката не е ведомствена тематика. Тя е гръбнак на страната.
И когато гръбнакът се трансформира в касичка, страната стартира да се прегърбва.
Първо заплаща бизнесът.
После заплащат семействата.
После заплащат районите.
После заплаща бюджетът.
После заплаща идващото потомство.
А най-после всички се чудят за какво България има ток, само че няма сигурност; има мощности, само че няма стратегия; има зелени планове, само че няма обективен преход; има контракти, само че няма държавен интерес; има министри, само че няма ръководство.

Истината е елементарна

България не може да бъде енергийна външна страна с нуклеарно минало, въглищна виновност, слънчево настояще и батериен олигархичен оптимизъм.
България би трябвало да има енергиен модел за идващите 30 години.
Базова мощ.
Ядрена сигурност.
Разумен зелен преход.
Защита на промишлеността.
Защита на семействата.
Прозрачност на собствеността.
Контрол върху общественото финансиране.
Реформа на държавните сдружения.
И завършек на кучето-касичка.
Защото енергетиката не е място, от което властта да си вади пари, въздействие и зависимости.
Енергетиката е мястото, от което страната или има бъдеще, или стартира да си го продава на парче. />
От блога на автора