Един ден за двама другари *
Мартин е кон с горда външност и кафяв косъм. Тръска глава всякога, когато срещне прочут човек. В такива случаи гривата му се разклаща и заблестява, изключително в случай че има слънце.
Дядо Митко е стопанинът на Мартин. Заедно с жена си и коня те живеят самотни в дребна къща в центъра на курортното село.
Мартин и дядо Митко са приятели от доста години и се схващат без думи. Конят знае какво желае стопанинът му и незабавно го прави. А пък дядо Митко постъпва по този начин, че на обичаното животно постоянно да му е добре.
Например, той не чака Мартин да огладнее и да зацвили за храна. Всеки път, когато стопират някъде и за малко, му сипва прясно окосено сенце или пък го оставя да попасе свободно по слоговете край пътя.
От своя страна Мартин, още когато дядо Митко влезе в дребния обор рано сутринта, се сеща какво би трябвало да стори. Посочва с глава сбруята, кима няколко пъти, след което постоява добродушно до момента в който дядо Митко го подреди с нея. Красива е тая сбруя – направена е от тънки и излъскани от работата и времето тъмнокафяви кожени ленти, обкичени със сини маниста. А на напречната лента на челото на коня свети огромен червен пискюл, изработен от кичури дебела вълнена прежда. Накипрен със сбруята, Мартин като че ли е облечен в празнична одеждa.
След това конят излиза от обора и с още две-три ситни крачки на заден ход застава сред оковете на каруцата, като изчаква търпеливо стопанинът му да го впрегне. Щом всичко е наред, Мартин тръсва глава, развява грива и изцвилва тихичко:
- И-и-и!
Все едно споделя:
- Готов съм за работа, дядо Митко! Какво ще вършим през днешния ден?
Дядо Митко стъпва на десния ок и се качва тежко-тежко на каруцата. Сяда най-отпред и хваща мотивите с лявата ръка. Погалва Мартин с десницата си по хълбока под гърба, пляска го лекичко, дръпва мотивите и дума добродушно:
- Хайде, ди-й-й! Отиваме да забележим какво става на мерата със сеното.
Каруцата потегля тихичко на гумените си автомобилни колела по асфалтовата уличка.
Отдясно е дребният парк с огромните кипариси, горе-долу на по шейсет години.
В средата на парка се извисява стеснен фундамент, облицован с мраморни плочки. Някога върху него имало монумент – мраморен бюст на младо момиче.
Била партизанка. Борила се с оръжие за по-добър живот на народа.
В едно стълкновение смелата госпожица починала.
Признателните селяни ѝ съградили монумент, към който посадили кипарисчета. Те порасли огромни и високи и оформили днешния зелен лукс посред селото до учебното заведение.
Сега хвърлят сянка и придават прохлада на парка, където положителни хора сковали маси и пейки, с цел да може човек да седне и отдъхне след тежкия трудов ден, а и да се повесели по време на празник.
И, несъмнено, хората дълго време си спомняли с положително за момичето.
Но минали години и настъпили други времена.
Някои решили, че паметникът не е необходим.
Все едно момичето е починало за нищо и за никого.
Свалили бюста от пиедестала и дори изкъртили металните букви с името на героинята. Близките ѝ прибрали паметника в дома си, с цел да го запазят.
А пиедесталът останал да стърчи уединен и запустял.
Оттогава всеки, който се случи там, го поглежда и отминава с въздишка.
Вляво на дребния парк, от другата страна на улицата, е една сграда. Скована е от остарели европалета, с които, когато са били нови и здрави, са пренасяни артикули по всички страни. Постройката се издига в пустия до неотдавна двор, обраснал с какви ли не треви. Тук понякога идват стопаните – семейство от София ведно с дребната и интелигентна петгодишна внучка.
Къщичката, наречена „ къщéто “, е скована от тях си. Така потрошените дъски на ненужните палета заживяват и стават потребни още веднъж. Собственичката на двора и къщето постоянно изяснява на любопитните селяни, че това е „ кубична пасивна къща “. След учудените погледи изяснява купешките слова по-просто. Това е къща, споделя тя, която поддържа непрекъсната температура – през лятото в нея е ветровито, а зиме е съвсем топло.
Селяните гледат къщичката, клатят глави – едни одобрително, други недоверчиво, а трети с една тяхна си тънка и хитровата усмивка. Но назовават постройката с уважителната дума „ къщата “. И един през различен дават рекомендации кое и по какъв начин да се направи по нея и на двора. И вероятно имат право – те са локални и знаят кое и по какъв начин се прави в селската и дворната работа, а пък стопаните на къщето нали са едни софиянци...
Сякаш не знаят, че тя е щерка на почитания от всички Дядо Павле и племенничка на Дядо Дане. Наследница е на пустия до неотдавна парцел на двамата братя и е баба на момиченцето.
Голямата входна дворна врата е отворена. Значи, стопаните й са тук, мисли си дядо Митко, дръпва мотивите и извиква:
- Т-п-р-р-р!
Конят стопира, а стопанинът опъва левия мотив и Мартин чинно вкарва каруцата в двора. Детето, още като вижда обичания дъртак, изтичва под ореха и донася една железна кутийка с хладна бира. Семейството носи такива кутийки особено за скъпия посетител на къщéто.
- Ха, добре сте пристигнали! – поздравява дядо Митко и слиза от каруцата.
Конят си похапва от прясната люцерна и троскота.
Всички насядват под навеса и отварят приказка. Всъщност те повече слушат дядо Митко, тъй като от него постоянно може да се научи нещо потребно и мъдро.
- Хубави хора бяха татко ти Баче Павле и чичо ти Баче Дане – подхваща за кой ли път стопанинът на Мартин. – Баче Павле на какъв брой хора е оказал помощ да се изучат и да си намерят добра работа, нали беше шефство в окръга. А пък Баче Дане, по кое време беше кмет на селото и след това ръководител на текезесето, все за селяните мислеше, не ги делеше на наши и ваши и те добре си живееха. Направи селото и кооператива за знамение и приказ. Ама на, и двамата си отидоха без време...
И прибавя замислено:
- Да, да, да!...
Малката пита:
- Ти за какво все казваш: „ Да, да, да! “
- Защото е добър човек и мисли постоянно нещо положително – намесва се дядо й, който е седнал до приятеля си и слуша деликатно приказката му. – Добрите хора постоянно споделят „ Да, да! “, а пък неприятните не знаят тая дума, употребяват други...
Дядо Митко не дава отговор нищо, а продължава добродушно:
- Тука имаше стихия и откърти мрежестата ограда на двора дружно с колците, дето ги зациментирахте. Силна стихия беше и не устискаха. Нямаше по какъв начин другояче, подвигнах колците и ги постегнах с палета от тия, дето сте ги натрупали ей там на камара. Стана отгоре-отгоре. Сега ще би трябвало да си я допотегнете.
- Ама дръвчетата са опазени! – гордо извиква момиченцето. – Иначе щеше да сме ги посадили на вятъра. Ако не си бил ти, бурята е щяла да повреди и тях. Така споделя баба ми.
Дядо Митко отново не дава отговор нищо, все едно не е чул благодарствените думи. Само се пресеща нещо и дума:
- Тая поляна с троскота и люцерната желае същинска коса, а не като вашата съвременна косачка, дето дроби тревата като за салата. Наглеждайте Мартин замалко, аз ей-сегичка ще дойда.
И дорде някой рече нещо, рипва и се втурва на открито...
Ето го, има-няма след двайсетина минути, с коса на дясното рамо и с огромна торба в лявата ръка. Какво ли няма в нея: зрели смокини едри като круши, кичесто сладко грозде и едно шише люта ракия.
- Това е за нея и за вас – сочи той момиченцето, майка му и баба му. – А пък това е за него и за мене. Ха, наздраве – обръща се към дядото и му подава домашната огница.
Двамата си приказват безшумно.
Мартин пасе добродушно из двора.
След малко дядо Митко се надига и споделя на младата жена:
- Ей, момиче, ела да те науча да косиш с същинска коса!
И незабавно демонстрира:
- Раз, два! Раз, два!
И до момента в който демонстрира, окосява целия обраснал с трева двор. Полянката светва като за Великден.
Дядо Митко се обляга поуморен, поглежда към младата жена и очите му се напълват с влага.
- Ех, момиче, във вас все едно виждам и децата, и внучките си – като твоята щерка са. Няма ги, миличките, запиляха се из Европа, няма работа за тях тук, на село, та и в града няма... Кой го измисли всичко това – да си съсипем текезесето, да разтурим завода – и показва руините на огромния и мощен до неотдавна цех за стоманени тръби наподобяващ в този момент на разкопки от средновековна цитадела. – Да си разгоним децата на открито – и кима към учебното заведение от другата страна на улицата, що се извисява самотно и недостроено в разширената му част, към този момент съвсем празно и без детска олелия.
И откакто въздъхва, прибавя:
– Колко доста деца имахме, в този момент ги броим горе-долу на двете си ръце. Повечето са с родителите си на открито и учат в Англия, Америка, Франция... Там ще и останат, както наподобява. И влакът към този момент съвсем не се движи, па и свирката му заглъхна, чува се рядко и жаловито, като че го боли нещо. Кой ни го докара това знамение?!...
Без да дочака или самичък да даде отговор, дядо Митко се качва на каруцата и подкарва Мартин към мерата там долу, покрай разрутения цех.
Момиченцето и дядото събират окосеното сено в чували и го струпват до дворната врата, да го вземе дядо Митко за Мартин.
Не след дълго двамината приятели се връщат с цялостна каруца с прясно окосено сено. Спират се и до момента в който хвърля чувалите със сено в каруцата и ги струпва върху сеното от мерата, дядо Митко вика:
- Отиваме с Мартин горе, над Гергьовската поляна, за дърва. И отново ще се забележим, по-късно.
- Как ще ходите? Не е ли изморително за тебе? – пита дядото.
- Ами - дава отговор усмихнато Митко, - не е. Ние с Мартин си имаме дума: нагоре вози мене, а надолу дървата, пък аз го повеждам.
- Е, тогава, до тази вечер! – изпращат го всички.
Късно след обяд дядо Митко идва самичък. Носи отново смокини и грозде, само че този път в торбата има и мамули млечна царевица, и прясно изровени картофи – да си напекат на огъня в средата на двора.
След като наклажда огъня и поставя картофите и царевицата, той сяда и почва:
- Сега ще ви кажа една радостна приказка и една същинска преживелица. Приказката е за косачите, дето един човек ги наел да му окосят ливадата, десетина декара била. Почнали те, но огладнели и ожаднели. И поискали нещо от стопанката. Тя им надробила домати и краставици и ги нагостила. Ама косите не щат да правят работа. Завил към ливадата стопанинът и пита за какво не е окосена. Пък косачите му отвръщат, че косите се търкалят по доматите и не стигат до тревата... Стопанинът викнал жена си и я предиздвикал да им опече пресни пържоли. Вечерта гледа – ливадата окосена равно-равно, сеното напластено, единствено чака да изсъхне и да се прибере в сеновала. И отново пита косачите, по какъв начин е станала тая работа? Пък те се усмихват и викат: ами в този момент, в случай че искаш вярвай, косите се плъзгаха по мазното от пържолите и сами окосиха ливадата...
Всички се смеят сърдечно на здравото и кротко духовитост на дядо Митко.
А той не стопира:
- Сега ще чуете същинската история. Да знаете какво приключение имахме ние с Мартин преди години! Двамата се качихме чак до под Милеви скали. Беше есен. Свечеряваше се и падаше малко сняг. По едно време Мартин зацвили и задиша често-често. Значи, боязън го е от нещо. Вземам кибрита – имаше тогава едни такива с огромни и дебели фосфорни клечки, „ Буря “ се споделяха, и възпламенявам три едновременно. Като засвяткаха в тъмното, виждам отсреща си четири двойки дребни червени огънчета. Вълци, страшни и гладни. Конят ги е усетил и ми даде знак. Пък аз го спасих с кибрита – вълците бягат от огъня и светлината... Както и да го речеш, страшничко си беше!... Оттогава сме си неразделни приятелки с Мартин: той оказва помощ на мене, аз – на него. Двамата се разбираме прелестно...
И прибавя безшумно:
- Защо и тези из Народното събрание и държавните управления не могат да се схванат, както се разбираме ние с Мартин, та страдаме всички поради тях?
Никой не дава отговор, тъй като е ясно, че мъдрият, патил и препатил добър човек, пита себе си.
По едно време дядо Митко скоква и вика:
- Хайде, стана късно. Време е да се прибирам при бабата и Мартин, че да сме си приятелки в тая самотия. Да сте живи и здрави. Особено ти, Мине – обръща се той към момиченцето, както в селото зоват дребните деца, и ти, момиче, - този път поглежда майка й. - Вие сте нашето бъдеще и във вас ни е вярата...
Нежният лъх на вечерния ветровит вятър, наименуван Речнѝка, който се спуска от високите върхове на Родопите, отнася думите на дядо Митко. Дали ги разнася до младите из села и градове, да ги чуят?...
Момиченцето и баба й хвърлят по една постеля върху окосената трева на поляната пред къщето и лягат по тил. Гледат небето – цялото осеяно с едри звезди. Тъй преди доста години бабата на детето е лежала със своята баба на пруста пред къщата им на село, дето от дълго време я няма, и е слушала по какъв начин остарялата жена споделя за звездите. Сега внучката слуша същия роман:
- Ето я Малката мечка, а до нея Голямата мечка, дето баба ми я наричаше Колата. Като погледнеш след късата страна на Голямата мечка право към дребната й посестрима, виждаш една доста ярка звезда. Това е Полярната звезда, тя сочи право на север и оказва помощ на моряците да водят корабите си из необятните ширини на моретата и океаните. А там, дето гледаш нахвърляни доста звездички като на дълга лента, е Млечният път. Тук на село му викат Кумова плява. Според една приказка от остаряло време, един кумец, минавайки вечерта около двора на кума си, видял копата със плява. Толкова му харесала, че си взел малко, само че я разсипал по пътя. От тогава по този начин си стои на небето: Кумова плява.
Момиченцето гледа с интерес звездното небе и гълтам всичко от описа на баба си. Пита и разпитва какво е това кум, кумец и други думи. Баба й изяснява всичко търпеливо и продължава своя чудноват роман за звездите. Нейният спокоен и гальовен глас последователно унася внучката в топлата нощ и тя заспива спокойна и усмихната. Баба й въздъхва и погалва детското лице.
Откъм къщата на дядо Митко се чува тихичко цвилене. Мартин сякаш пожелава лека нощ на всички...
-------------------
Източник:
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед9247Доц. Григор Сарийски: Еврозоната работи на две скорости. Ние сме във втора група, тъй като няма третаАлтернативен Поглед48868Проф. Николай Витанов: Икономическите проблеми притискат Тръмп, ще понижи външната интензивност на САЩАлтернативен Поглед48336Проф. Николай Витанов: Българската войска няма толкоз техника, колкото украинците изгубиха в КурскАлтернативен Поглед10329Д-р Саймън Ципис /Израел/: " " не се опасява да чуе различното мнение и да го публикуваАлтернативен Поглед13744Тома Биков: Българите не сме мощни в успехите, а в оцеляването. Ще оцелеем, даже и да не победим!Алтернативен Поглед656046Васил Велев: На Изток е ярко, топло, лъскаво и красиво! На Запад стана мрачно, студено и мръсно - хората са тъжни и мрачни!Алтернативен Поглед264964Георги Стамболиев: Лъжите на " българските " малките екрани за войната лъснаха!!!Алтернативен Поглед178987Д
Дядо Митко е стопанинът на Мартин. Заедно с жена си и коня те живеят самотни в дребна къща в центъра на курортното село.
Мартин и дядо Митко са приятели от доста години и се схващат без думи. Конят знае какво желае стопанинът му и незабавно го прави. А пък дядо Митко постъпва по този начин, че на обичаното животно постоянно да му е добре.
Например, той не чака Мартин да огладнее и да зацвили за храна. Всеки път, когато стопират някъде и за малко, му сипва прясно окосено сенце или пък го оставя да попасе свободно по слоговете край пътя.
От своя страна Мартин, още когато дядо Митко влезе в дребния обор рано сутринта, се сеща какво би трябвало да стори. Посочва с глава сбруята, кима няколко пъти, след което постоява добродушно до момента в който дядо Митко го подреди с нея. Красива е тая сбруя – направена е от тънки и излъскани от работата и времето тъмнокафяви кожени ленти, обкичени със сини маниста. А на напречната лента на челото на коня свети огромен червен пискюл, изработен от кичури дебела вълнена прежда. Накипрен със сбруята, Мартин като че ли е облечен в празнична одеждa.
След това конят излиза от обора и с още две-три ситни крачки на заден ход застава сред оковете на каруцата, като изчаква търпеливо стопанинът му да го впрегне. Щом всичко е наред, Мартин тръсва глава, развява грива и изцвилва тихичко:
- И-и-и!
Все едно споделя:
- Готов съм за работа, дядо Митко! Какво ще вършим през днешния ден?
Дядо Митко стъпва на десния ок и се качва тежко-тежко на каруцата. Сяда най-отпред и хваща мотивите с лявата ръка. Погалва Мартин с десницата си по хълбока под гърба, пляска го лекичко, дръпва мотивите и дума добродушно:
- Хайде, ди-й-й! Отиваме да забележим какво става на мерата със сеното.
Каруцата потегля тихичко на гумените си автомобилни колела по асфалтовата уличка.
Отдясно е дребният парк с огромните кипариси, горе-долу на по шейсет години.
В средата на парка се извисява стеснен фундамент, облицован с мраморни плочки. Някога върху него имало монумент – мраморен бюст на младо момиче.
Била партизанка. Борила се с оръжие за по-добър живот на народа.
В едно стълкновение смелата госпожица починала.
Признателните селяни ѝ съградили монумент, към който посадили кипарисчета. Те порасли огромни и високи и оформили днешния зелен лукс посред селото до учебното заведение.
Сега хвърлят сянка и придават прохлада на парка, където положителни хора сковали маси и пейки, с цел да може човек да седне и отдъхне след тежкия трудов ден, а и да се повесели по време на празник.
И, несъмнено, хората дълго време си спомняли с положително за момичето.
Но минали години и настъпили други времена.
Някои решили, че паметникът не е необходим.
Все едно момичето е починало за нищо и за никого.
Свалили бюста от пиедестала и дори изкъртили металните букви с името на героинята. Близките ѝ прибрали паметника в дома си, с цел да го запазят.
А пиедесталът останал да стърчи уединен и запустял.
Оттогава всеки, който се случи там, го поглежда и отминава с въздишка.
Вляво на дребния парк, от другата страна на улицата, е една сграда. Скована е от остарели европалета, с които, когато са били нови и здрави, са пренасяни артикули по всички страни. Постройката се издига в пустия до неотдавна двор, обраснал с какви ли не треви. Тук понякога идват стопаните – семейство от София ведно с дребната и интелигентна петгодишна внучка.
Къщичката, наречена „ къщéто “, е скована от тях си. Така потрошените дъски на ненужните палета заживяват и стават потребни още веднъж. Собственичката на двора и къщето постоянно изяснява на любопитните селяни, че това е „ кубична пасивна къща “. След учудените погледи изяснява купешките слова по-просто. Това е къща, споделя тя, която поддържа непрекъсната температура – през лятото в нея е ветровито, а зиме е съвсем топло.
Селяните гледат къщичката, клатят глави – едни одобрително, други недоверчиво, а трети с една тяхна си тънка и хитровата усмивка. Но назовават постройката с уважителната дума „ къщата “. И един през различен дават рекомендации кое и по какъв начин да се направи по нея и на двора. И вероятно имат право – те са локални и знаят кое и по какъв начин се прави в селската и дворната работа, а пък стопаните на къщето нали са едни софиянци...
Сякаш не знаят, че тя е щерка на почитания от всички Дядо Павле и племенничка на Дядо Дане. Наследница е на пустия до неотдавна парцел на двамата братя и е баба на момиченцето.
Голямата входна дворна врата е отворена. Значи, стопаните й са тук, мисли си дядо Митко, дръпва мотивите и извиква:
- Т-п-р-р-р!
Конят стопира, а стопанинът опъва левия мотив и Мартин чинно вкарва каруцата в двора. Детето, още като вижда обичания дъртак, изтичва под ореха и донася една железна кутийка с хладна бира. Семейството носи такива кутийки особено за скъпия посетител на къщéто.
- Ха, добре сте пристигнали! – поздравява дядо Митко и слиза от каруцата.
Конят си похапва от прясната люцерна и троскота.
Всички насядват под навеса и отварят приказка. Всъщност те повече слушат дядо Митко, тъй като от него постоянно може да се научи нещо потребно и мъдро.
- Хубави хора бяха татко ти Баче Павле и чичо ти Баче Дане – подхваща за кой ли път стопанинът на Мартин. – Баче Павле на какъв брой хора е оказал помощ да се изучат и да си намерят добра работа, нали беше шефство в окръга. А пък Баче Дане, по кое време беше кмет на селото и след това ръководител на текезесето, все за селяните мислеше, не ги делеше на наши и ваши и те добре си живееха. Направи селото и кооператива за знамение и приказ. Ама на, и двамата си отидоха без време...
И прибавя замислено:
- Да, да, да!...
Малката пита:
- Ти за какво все казваш: „ Да, да, да! “
- Защото е добър човек и мисли постоянно нещо положително – намесва се дядо й, който е седнал до приятеля си и слуша деликатно приказката му. – Добрите хора постоянно споделят „ Да, да! “, а пък неприятните не знаят тая дума, употребяват други...
Дядо Митко не дава отговор нищо, а продължава добродушно:
- Тука имаше стихия и откърти мрежестата ограда на двора дружно с колците, дето ги зациментирахте. Силна стихия беше и не устискаха. Нямаше по какъв начин другояче, подвигнах колците и ги постегнах с палета от тия, дето сте ги натрупали ей там на камара. Стана отгоре-отгоре. Сега ще би трябвало да си я допотегнете.
- Ама дръвчетата са опазени! – гордо извиква момиченцето. – Иначе щеше да сме ги посадили на вятъра. Ако не си бил ти, бурята е щяла да повреди и тях. Така споделя баба ми.
Дядо Митко отново не дава отговор нищо, все едно не е чул благодарствените думи. Само се пресеща нещо и дума:
- Тая поляна с троскота и люцерната желае същинска коса, а не като вашата съвременна косачка, дето дроби тревата като за салата. Наглеждайте Мартин замалко, аз ей-сегичка ще дойда.
И дорде някой рече нещо, рипва и се втурва на открито...
Ето го, има-няма след двайсетина минути, с коса на дясното рамо и с огромна торба в лявата ръка. Какво ли няма в нея: зрели смокини едри като круши, кичесто сладко грозде и едно шише люта ракия.
- Това е за нея и за вас – сочи той момиченцето, майка му и баба му. – А пък това е за него и за мене. Ха, наздраве – обръща се към дядото и му подава домашната огница.
Двамата си приказват безшумно.
Мартин пасе добродушно из двора.
След малко дядо Митко се надига и споделя на младата жена:
- Ей, момиче, ела да те науча да косиш с същинска коса!
И незабавно демонстрира:
- Раз, два! Раз, два!
И до момента в който демонстрира, окосява целия обраснал с трева двор. Полянката светва като за Великден.
Дядо Митко се обляга поуморен, поглежда към младата жена и очите му се напълват с влага.
- Ех, момиче, във вас все едно виждам и децата, и внучките си – като твоята щерка са. Няма ги, миличките, запиляха се из Европа, няма работа за тях тук, на село, та и в града няма... Кой го измисли всичко това – да си съсипем текезесето, да разтурим завода – и показва руините на огромния и мощен до неотдавна цех за стоманени тръби наподобяващ в този момент на разкопки от средновековна цитадела. – Да си разгоним децата на открито – и кима към учебното заведение от другата страна на улицата, що се извисява самотно и недостроено в разширената му част, към този момент съвсем празно и без детска олелия.
И откакто въздъхва, прибавя:
– Колко доста деца имахме, в този момент ги броим горе-долу на двете си ръце. Повечето са с родителите си на открито и учат в Англия, Америка, Франция... Там ще и останат, както наподобява. И влакът към този момент съвсем не се движи, па и свирката му заглъхна, чува се рядко и жаловито, като че го боли нещо. Кой ни го докара това знамение?!...
Без да дочака или самичък да даде отговор, дядо Митко се качва на каруцата и подкарва Мартин към мерата там долу, покрай разрутения цех.
Момиченцето и дядото събират окосеното сено в чували и го струпват до дворната врата, да го вземе дядо Митко за Мартин.
Не след дълго двамината приятели се връщат с цялостна каруца с прясно окосено сено. Спират се и до момента в който хвърля чувалите със сено в каруцата и ги струпва върху сеното от мерата, дядо Митко вика:
- Отиваме с Мартин горе, над Гергьовската поляна, за дърва. И отново ще се забележим, по-късно.
- Как ще ходите? Не е ли изморително за тебе? – пита дядото.
- Ами - дава отговор усмихнато Митко, - не е. Ние с Мартин си имаме дума: нагоре вози мене, а надолу дървата, пък аз го повеждам.
- Е, тогава, до тази вечер! – изпращат го всички.
Късно след обяд дядо Митко идва самичък. Носи отново смокини и грозде, само че този път в торбата има и мамули млечна царевица, и прясно изровени картофи – да си напекат на огъня в средата на двора.
След като наклажда огъня и поставя картофите и царевицата, той сяда и почва:
- Сега ще ви кажа една радостна приказка и една същинска преживелица. Приказката е за косачите, дето един човек ги наел да му окосят ливадата, десетина декара била. Почнали те, но огладнели и ожаднели. И поискали нещо от стопанката. Тя им надробила домати и краставици и ги нагостила. Ама косите не щат да правят работа. Завил към ливадата стопанинът и пита за какво не е окосена. Пък косачите му отвръщат, че косите се търкалят по доматите и не стигат до тревата... Стопанинът викнал жена си и я предиздвикал да им опече пресни пържоли. Вечерта гледа – ливадата окосена равно-равно, сеното напластено, единствено чака да изсъхне и да се прибере в сеновала. И отново пита косачите, по какъв начин е станала тая работа? Пък те се усмихват и викат: ами в този момент, в случай че искаш вярвай, косите се плъзгаха по мазното от пържолите и сами окосиха ливадата...
Всички се смеят сърдечно на здравото и кротко духовитост на дядо Митко.
А той не стопира:
- Сега ще чуете същинската история. Да знаете какво приключение имахме ние с Мартин преди години! Двамата се качихме чак до под Милеви скали. Беше есен. Свечеряваше се и падаше малко сняг. По едно време Мартин зацвили и задиша често-често. Значи, боязън го е от нещо. Вземам кибрита – имаше тогава едни такива с огромни и дебели фосфорни клечки, „ Буря “ се споделяха, и възпламенявам три едновременно. Като засвяткаха в тъмното, виждам отсреща си четири двойки дребни червени огънчета. Вълци, страшни и гладни. Конят ги е усетил и ми даде знак. Пък аз го спасих с кибрита – вълците бягат от огъня и светлината... Както и да го речеш, страшничко си беше!... Оттогава сме си неразделни приятелки с Мартин: той оказва помощ на мене, аз – на него. Двамата се разбираме прелестно...
И прибавя безшумно:
- Защо и тези из Народното събрание и държавните управления не могат да се схванат, както се разбираме ние с Мартин, та страдаме всички поради тях?
Никой не дава отговор, тъй като е ясно, че мъдрият, патил и препатил добър човек, пита себе си.
По едно време дядо Митко скоква и вика:
- Хайде, стана късно. Време е да се прибирам при бабата и Мартин, че да сме си приятелки в тая самотия. Да сте живи и здрави. Особено ти, Мине – обръща се той към момиченцето, както в селото зоват дребните деца, и ти, момиче, - този път поглежда майка й. - Вие сте нашето бъдеще и във вас ни е вярата...
Нежният лъх на вечерния ветровит вятър, наименуван Речнѝка, който се спуска от високите върхове на Родопите, отнася думите на дядо Митко. Дали ги разнася до младите из села и градове, да ги чуят?...
Момиченцето и баба й хвърлят по една постеля върху окосената трева на поляната пред къщето и лягат по тил. Гледат небето – цялото осеяно с едри звезди. Тъй преди доста години бабата на детето е лежала със своята баба на пруста пред къщата им на село, дето от дълго време я няма, и е слушала по какъв начин остарялата жена споделя за звездите. Сега внучката слуша същия роман:
- Ето я Малката мечка, а до нея Голямата мечка, дето баба ми я наричаше Колата. Като погледнеш след късата страна на Голямата мечка право към дребната й посестрима, виждаш една доста ярка звезда. Това е Полярната звезда, тя сочи право на север и оказва помощ на моряците да водят корабите си из необятните ширини на моретата и океаните. А там, дето гледаш нахвърляни доста звездички като на дълга лента, е Млечният път. Тук на село му викат Кумова плява. Според една приказка от остаряло време, един кумец, минавайки вечерта около двора на кума си, видял копата със плява. Толкова му харесала, че си взел малко, само че я разсипал по пътя. От тогава по този начин си стои на небето: Кумова плява.
Момиченцето гледа с интерес звездното небе и гълтам всичко от описа на баба си. Пита и разпитва какво е това кум, кумец и други думи. Баба й изяснява всичко търпеливо и продължава своя чудноват роман за звездите. Нейният спокоен и гальовен глас последователно унася внучката в топлата нощ и тя заспива спокойна и усмихната. Баба й въздъхва и погалва детското лице.
Откъм къщата на дядо Митко се чува тихичко цвилене. Мартин сякаш пожелава лека нощ на всички...
-------------------
Източник:
Поглед Видео:ПоследниНай-гледаниАлтернативен Поглед9247Доц. Григор Сарийски: Еврозоната работи на две скорости. Ние сме във втора група, тъй като няма третаАлтернативен Поглед48868Проф. Николай Витанов: Икономическите проблеми притискат Тръмп, ще понижи външната интензивност на САЩАлтернативен Поглед48336Проф. Николай Витанов: Българската войска няма толкоз техника, колкото украинците изгубиха в КурскАлтернативен Поглед10329Д-р Саймън Ципис /Израел/: " " не се опасява да чуе различното мнение и да го публикуваАлтернативен Поглед13744Тома Биков: Българите не сме мощни в успехите, а в оцеляването. Ще оцелеем, даже и да не победим!Алтернативен Поглед656046Васил Велев: На Изток е ярко, топло, лъскаво и красиво! На Запад стана мрачно, студено и мръсно - хората са тъжни и мрачни!Алтернативен Поглед264964Георги Стамболиев: Лъжите на " българските " малките екрани за войната лъснаха!!!Алтернативен Поглед178987Д
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ