Март и април 2023 г. са може би най-тъжните, най-страшните

Март и април 2023 година са може би най-тъжните, най-страшните месеци в живота на Андрю Лойд Уебър, един от музикалните гении на 20. век. През април предходната година е последното зрелище – 13981-во по ред – на „ Фантомът от операта “, шедьовъра на Лойд Уебър и най-дълго играния мюзикъл в историята на Бродуей. Само две седмици по-рано, в края на март, композиторът губи сина си Ник, умрял на 43-годишна възраст.В този лабиринт, в който нощта е сляпа… Той идва в сънищата ти… Той е гласът на душата ти. Той е твоята маска, най-страшната маска…Не можем да публикуваме цялото превъзходно либрето на „ Фантомът от операта “ – може би най-великият мюзикъл, създаван в миналото. Нито можем да „ озвучим “ текста с изумителната музика на Андрю Лойд Уебър. Ако обаче сте имали шанса да гледате мюзикъла –  на Уест Енд, на Бродуей или даже в София, – знаете, че това, което се случва на сцената, е нищо по-малко от магия. Магия, която повече от 30 години владее публиката от целия свят. Мрачна и сантиментална приказка, в която се оглеждаме всички ние с тайните ни страхове и невидимите ни рани, с вътрешните ни чудовища, скрити от маските, които в никакъв случай не смъкваме, за нищо на света. Това е историята на Андрю Лойд Уебър, който има наглостта да е „ свестен “ талант, роден в точното време на точното място, получил по доста от всички най-престижни награди („ Оскар “, „ Еми “, „ Тони “, „ Златен глобус “), милионер и даже милиардер, един от най-богатите (а в някои ранглисти през годините – и най-богатият) музиканти във Англия, почетен с купата „ сър “, основател на безсмъртни мюзикъли като „ Исус Христос суперзвезда “, „ Котките “, „ Евита “, „ Булевардът на залеза “ и, несъмнено, „ Фантомът от операта “. Три брака, пет деца. Пропуснахме ли нещо? Може би обобщението, че е спечелил в действителност доста и е платил в действителност висока цена за всичко, което е спечелил. Призраците са по-живи от нас Един от най-ранните му мемоари – даже не е сигурен дали е същински спомен, или някой просто му е разказвал – е майка му Джийн, която върви по към момента не изцяло възобновените от нацистките бомбардировки по време на Втората международна война улици на лондонския южен Кенсингтън. На рамото ѝ е „ кацнала “ маймуната Мими, нейният домакински любим, подарък от сътрудник. Джийн била пианистка и учителка по пиано, а Мими била най-сериозният ѝ критик. Крещяла оглушително всякога, когато Джийн сядала пред пианото вкъщи.По-късно пренесла отвратително високите си критерии и върху осъществяванията на самия Андрю. А той, без да го демонстрира пред родителите си, така и така не считал, че е кой знае какъв пианист. Бащата на Андрю, Уилям, също бил музикант – композитор и органист. Двамата с Джийн едвам свързвали двата края, та се налагало да живеят в жилището на майката на Джийн – Моли, много шантава и свободомислеща жена. През 20-те години тя станала известна в цялостен Кенсингтън с това, че още в първата си брачна нощ изхвърлила брачната си халка в тоалетната и декларирала, че желае бракоразвод, а след развода траяла да живее с някогашния си „ брачен партньор за една нощ “ и даже му родила три деца, най-малкото от които била майката на бъдещия знаменит композитор.Първородният наследник на Моли, Аластър, се удавил при безразсъден случай, когато бил едвам 18-годишен. Трагедията покосила цялото семейство и Джийн до края на живота си не съумяла да излекува контузията от загубата на по-големия си брат. Нещо повече – когато бил малко момче, Андрю Лойд Уебър нееднократно ставал очевидец на случаи, при които майка му ненадейно заявявала, че тъкмо в този миг поддържа връзка с починалия Аластър. В тези дни тя била изключително безмълвна, а в случай че въобще се докоснела до пианото си, отдолу под пръстите ѝ се изливала музика, почтена за безсмъртните богове, която карала даже взискателната Мими да замълчи. Тези неочаквани странни случки траяли до края на живота ѝ. Така още като дете, наблюдавайки майка си, Андрю Лойд Уебър схванал, че призраците съществуват и са живи някъде в подземията на съзнанието ни и че от време на време са по-живи даже от самите нас.

Бягството и звукът от ловните тръби В учебно заведение Андрю бил кльощаво, болнаво дете, без никакъв гений в нито един спорт (истинско проклинание за всяко момче в следвоенна Англия), само че по тази причина пък с гений – по този начин най-малко си фантазирали майка му и татко му – за пианист. Отнасял много насмешки, че и тупаници от съучениците си и в един миг осъзнал, че някак би трябвало да излезе от този пъкъл. Не му хрумнал различен метод и по тази причина просто избягал от учебно заведение. В този ден той, тогава 13-годишен, се качил сам-самичък на влака за Йоркшир и след известно време се озовал в гигантската сянка на един от шедьоврите на готическата архитектура – катедралата Бевърли Минстър в Йорк, една от най-големите викториански църкви в Англия. Андрю бил на 13 години. Бягството трансформирало целия му живот.