Марсово поле – така наричат гробищата, където полагат загиналите във

Марсово поле – по този начин назовават гробищата, където поставят починалите във войната украински мъже. Да посети своя брачен партньор е и Марта Хрептик. Нейният Ростик умира на 15 октомври в Луганска област. Сражавал се и през 2015 година, преди да се оженят. Оттогава вкъщи им стояли раница и каска – постоянно в подготвеност.



„ Още през януари предходната година, когато се носеха клюки, го попитах няма ли някакъв дребен късмет този път да си остане у дома. Но той ми отговори, че е дал клетва за честност. Че животът би трябвало да се живее почтено, че за Украйна не е ужасно да загинеш. И „ Какво ще каже историята за мен? “, споделя тя.



Двамата се срещат на футболен мач – Ростислав е почитател на локалния клуб „ Карпати “ Лвов, а Марта – преводач доброволец за гостуващата българска агитка. По-късно пламва любовта, а даже и когато има мач, Ростик постоянно се прибира, с цел да прочете приказка на щерка си.



„ Той беше на 33 години, дори не успяхме да попътуваме. Ние не планирахме, тъй като предчувствахме, че следва нещо огромно, което би трябвало да създадем, с цел да остане за нашите деца “, споделя Марта.

Докато си тръгваме, стартира поклонението пред следващия умрял боец.



Първите седмици след загубата за Марта са като мъгла. Успява да преодолее болката с поддръжката на духовник, по тази причина ни води в „ гарнизонния храм “ на Лвов. Вярва, че когато си получил, би трябвало да предадеш нататък. Затова безплатно оказва помощ на други дами, без да е учила логика на психиката.



„ Започвам с диалози по телефона, единствено мълча и чувам и им споделям, че ги разбирам. Когато ме попитат, им давам отговор, че просто би трябвало да го приемем. А най-добре е когато приказват, приказват и се разплачат. И се прегърнем “, споделя тя.



У дома на Марта няма фотоси на Ростислав – по-голямата ѝ щерка е поискала да ги изхвърлят. Там са обаче медалите му, флагът с послания от бойните му приятели и знаме от Майдана.



Както доста деца в Украйна, и нейните девойки – на 4 и на 7 години – са пораснали без време. „ Чувала съм ги по какъв начин си играят тук с куклите, чуват сирени, че Кен е умрял на война, че е време да се евакуираме, че лети съветска ракета “, споделя Марта.



Разговорът ни е пресечен от следващата въздушна паника.

„ И в детската градина децата слизат в мазето. По-голямата дори повръща от стрес. Понякога ми се обаждат оттова и плачат: „ Мамо, тормозим се, ами в случай че нещо се случи с теб, кажи ни какво ще би трябвало да вършим? “, споделя Марта.



Марта си поддържа връзка главно с хора с близки ориси и с другарите на мъжа си. Не желае да напуща Украйна преди успеха и учи децата си, че постоянно има избор и не са жертви.



Мечтае фамилията ѝ да е щастливо, а бъдещето на родината ѝ да е почтено за направената всеотдайност.