Мария Тенчева от София се свърза с медията ни, за

Мария Тенчева от София се свърза с медията ни, с цел да опише за жестоката си среща с Covid-19. Въпреки болката от загубата на непосредствен човек в тази потресаваща борба за живот, Мария намира сили да показа историята си с всички, с цел да помогне на повече хора. Вижте целият й роман без редакторска интервенция:

" Скъпи другари, познати и непознати,

със шерването на своята история с Коронавирус бих желала да оказа помощ на всички вас да разберете, че Коронавирус вирусът е тук и ние сме във война с него. Той не е нещо, което не можем да победим, само че се изисква храброст, да не опасяваме от него, тъй като страхът блокира дейностите, нужно е да зачитаме наличието му в нашия живот, да се съобразяваме с характера му, да се пазим САМИ и да се поддържаме (Благодаря на всички, които бяха до мен в този извънредно сложен момент), тъй като ЗДРАВНАТА СИСТЕМА в България не съумя да се приготви за тази война.

Вирусът е тук, с цел да ни покаже доста неща и да вдигне равнището ни на осъзнаване. Най-вече това, че без поддръжката на околните и лекарите, ние сме пасажери към ония свят. САМ с вируса или която и да е друга болест не можеш да се оправиш. А сега обстановката в страната споделя тъкмо това: “ОПРАВЯЙТЕ съдебна експертиза, кой както може. “

За страдание и жителите и лекарите се координират от хора, които са поели отговорността да взимат решения, само че явно са извънредно неспособни за сходна отговорност. Коронавирус e болест, която от една страна отстрани до най-малко поддръжката от околните, поради това, че е свръх инфектиран, а от друга, изисква съответна здравна помощ, която не може да получиш, в случай че страната, в лицето на ръководещите, не е съумяла да употребява 8-те месеца предплатена преднина, която вирусът ни даде, с цел да се въоръжим за борба с него. Коронавирус беше изключително търпелив към нас българите в първата вълна и ние имахме цели 8 месеца да се подготвим и да посрещнем съответно втората вълна. Но се оказахме безусловно неподготвени. И виновност по тази причина нямат лекарите, нито околните на болните. Животът не може да спре, страната няма по какъв начин да бъде блокирана още веднъж, хора ще умират, осъзнавам това, само че когато няма лекари и болнични кревати, хората умират пред лечебните заведения или вкъщи в ръцете на околните си, които също стават заразни и по този начин епидемията се разраства и страната ще се самоблокира още веднъж.

Татко се разболява при започване на седмицата, а той е доста здрав и доста се грижи за здравето си и доста прецизен в спазването на ограниченията за сигурност. И затова отива в сряда във ВМА, с цел да си направи тест за Коронавирус. Казали му, че в случай че пробата е негативен няма да му се обадят, а в случай че е позитивен ще му се обадят. И му изписали антибиотик SUMAMED и го пратили вкъщи. Аз не съумявам да му обърна внимание, защото съм на работа, а и виждам да не съм контактна, тъй като работя с деца, а и това е мотото на заболяването – " Изолация “. В четвъртък никой не ни се обажда, нито от ВМА, нито от РЗИ. Намирам контакти (връзки) във ВМА и съумявам да схвана, че пробата е позитивен. Татко, който живее САМ, ме заблуждава по телефона, че е добре и се оправя, с цел да не ме болести и мен, само че аз слушам, че нещо доста съществено се случва с него по метода му на говорене – постепенно, насечено, не му доближава въздух и приказва несвързано. В четвъртък следобед анулирам работните си задължения, с цел да му занеса храна и медикаменти, които оставям пред вратата като на куче, без да вляза вкъщи и да го видя, " защото би трябвало да се пазим, да не разпространяваме болестта “.

Не спирам да приказвам с него по телефона и в петък сутринта съм изцяло уверена, че би трябвало да извикам кола за спешна помощ. Звъня на 112 в 11:00 сутринта. След което оставам да очаквам в колата пред неговия вход " всеки миг “ да пристигна кола за спешна помощ. ТОЗИ МОМЕНТ ПРОДЪЛЖИ 8 ЧАСА. Междувременно не спирах да звъня на всичките си познати, в това число голям брой лекари, хора с високи позиции в страната, с цел да уредя настаняване на татко ми в болница и отвред получавах отговор, че няма коли за спешна помощ и няма места. Обикалям аптеките да диря защитно облекло, с цел да вляза при него и да го кача в колата, с цел да го закарам някъде, тъй като ще полудея, в случай че колата за спешна помощ продължава да не идва, а аз заставам безпомощна извън. Чувам го през всеки час и той звучи все по този начин зле. Пристига колата за спешна помощ към 19:30, след 8 часа. Отваряме вратата и виждам някакъв смут - нямаше по какъв начин да не вляза. Влезнах. Всъщност той е бил доста зле и ме е лъгал, че се оправя, с цел да не ме болести. Обличам го. Взимат го. Линейката отива пред по този начин наречения Национален координационен център в Инфекциозна болница, който разпределя болните по всички лечебни заведения, в това число и частните. Няма места, няма места, просто няма места и точка. В София в този ден е избухнала бомбата " Коронавирус ". Решават да ми го върнат вкъщи. Аз спирам на прилежащата улица до блока, тъй като съм с моята кола и си споделям, че в случай че не се появя, те няма по какъв начин да го изхвърлят на улицата и е по-безопасно да стои в колата за спешна помощ. И по този начин пребивавам скрита 5-10 минути. Не устоявам, усещам се отговорна, че арестувам колата за спешна помощ, съзнателно ми беше за другите хора, които я чакат като мен през целия ден, притеснявах се за баща и отивам при колата за спешна помощ и им споделям, че или ми намират легло или той остава в колата за спешна помощ, тъй като е по-безопасно за него и че дотолкоз мога да преценява положението му, с цел да съм наясно, че е за здравна операция. Линейката обаче е остаряла и студена и за моя огромна изненада – НЕОБУРУДВАНА. Няма нищичко в нея, с цел да му оказват помощ и няма смисъл да стои в нея. Татко ме моли през сълзи да го прибера вкъщи. Изпадам в нервност и стартирам да викам на улицата с всичка мощ на едни млади, прелестни момчета, които нямат грам, но грам виновност по тази причина, което са принудени да НЕ вършат в работата си, която е обвързвана с това да избавят човешки животи. Те се обаждат на шефа на Бърза помощ, аз му викам, а евентуално и той няма виновност за обстановката, в която се намираме всички и той им споделя да извикат полиция, с цел да освободя колата за спешна помощ. Полицията идва и крещи: " Стойте надалеч, стойте надалеч! “ – нали съм заразна към този момент. Изобщо защо пристигна полицията, аз не разбрах, само че най-малко записаха нервността ми, която целият квартал чу. Помолих двамата мъже от спешна помощ да ми оказват помощ да кача баща в колата, той е тежък и едвам мърда. Те ме посъветваха да не го изтезавам индивида, и че няма места, каквото и да направя, и това беше намек да го оставя да си почине вкъщи. Така, аз държах колата за спешна помощ в продължение на часове безуспешно, без да се окаже никаква първа помощ на баща. И даже да я бях освободила, тя просто щеше да развозва заболели из София в илюзия на околните, че системата работи, а тя не работи. Легла няма, лекари също недостигат. Но в този миг аз действах инстинктивно. Исках да спася татко си. Не може моят здрав татко да си отиде от някакъв вирус, без да направя всичко по силите си. Качвам го в колата, извънредно мъчно, той не можеше да си вдигне краката и отивам в незабавното в Пирогов. Признавам си, че е с Коронавирус, евентуално трябваше да ИЗЛЪЖА. Категорично отхвърлят да го вземат. Отивам до ТОКУДА и там отхвърлят да го вземат. Татко през сълзи ме моли да го прибера вкъщи. Прибираме се, едвам съумявам да го кача по стълбите. Някак съумявам да го обслужа. Започвам да шетам и пера, тъй като той не е можел явно да се придвижи задоволително бързо до тоалетната. Цяла нощ трептя с обратен тласък на тялото си най-малко 5 см. На сутринта се обаждам още веднъж на 112 и апелирам през сълзи най-малко някой да пристигна да му влее глюкоза, тъй като е обезводнен и нищо не беше ял от храната, която му бях оставила, без да вляза при него, " тъй като не би трябвало да съм контактна и работя с деца ". Междувременно не преставам да звъня на всички, които познавам. Нищо…………от на никое място нищо……… Няма кой да ми помогне. Места няма. В това време другите от фамилията ми ме гледат от отдалеченост и не могат да ми оказват помощ, с изключение на логистично, с цел да не се заразят и те.

Линейката идва към 10 сутринта, този път закъснението е от към 3 часа и е ОБОРУДВАНА. Взимат го, поставят го на О2, този път и аз влизам в колата за спешна помощ. И отиваме още веднъж пред Националния координационен център. Висим начело един час. Освобождава се едно легло в Света Ана, тръгваме натам със сирените. Пристигаме. Места няма……….. няма………….. просто няма. Отказват да го одобряват. Но …………….. едно нещо ме взривява - отхвърлят да се разпишат в протокола на Бърза помощ, че не желаят да го одобряват в болничното заведение. И тогава разбирам, че в тая страна всеки си прави каквото си желае и на никой не му пука за правила............ Абсурд. Филм. Сън............. Висим 3 часа в колата за спешна помощ пред вратата на болничното заведение и няма решение, и кислородът им е на изчерпване, и би трябвало да се работи. Пращам шурей ми да купи одеяла, с цел да се завием, тъй като умираме с баща от мраз. В това време се сещам, че моя другарка от Германия, която е схванала какво се случва с мен е помолила майка си, която живее в Своге, да ревизира за места в тяхната болница. Аз загатвам това апропо пред докторите от колата за спешна помощ и те вземат решение да се заловен за тази сламка, за което съм им безпределно признателна, тъй като евентуално това беше нашият най-малък късмет. Аз не знам за какво го споделих въобще, само че като че ли някой различен изплю това от устата ми, като че ли имаше невидима мощ вътре в мен и тя действаше вместо мен. Дадоха им позволение колата за спешна помощ да тръгне към Своге, само че желаеха удостоверение от болничното заведение, че ще го одобряват. И стартира едно търсене на телефона на Коронавирус отделението в Своге или на самата болница. Никой няма телефона – нито 112, нито НКЦ, нито МВР-Своге. Аз в този миг се сривам и съм на път да колабирам. Това не е страна, това е цялостен парадокс.... Лекарите от спешна помощ се погрижиха и за мен. Благодаря от сърце. Продължаваме да висим пред входа на Света Ана, часът е 13:30. Аз арестувам тази кола за спешна помощ от 10 сутринта и след това коли за спешна помощ няма, еми няма, тъй като не могат да смъкват на тротоара болния, няма по какъв начин.......... въпреки, че нищо не би ме изненадало към този момент...................... Линейката се уговаря с директорката на болничното заведение. Тя се съгласява да го одобри, за което съм признателна от цялото си сърце. Тръгваме за Своге и пътуваме час, друсайки се безчовечен, под звука на виещи сирени. Аз щях да откача, татко ми по какъв начин оцеля, аз не знам, а тези хора, работещи под този тон и друсането, съгласно мен, би трябвало да са с желязна душeвност. Не желая даже да си задам въпроса какви пари получават за този труд. Поклон, благи хора! Поклон! През всичките тези часове аз и татко ми стискаме с последни сили естествените си човешки потребности за тоалетна. През сълзи на очи, едвам, едвам, насечено и постепенно, постепенно баща ми споделя: " Ако оживея няма да ти простя напрежението, който ми провежда. “ Пристигаме в Своге, където се оказва, че няма реанимация, само че има Коронавирус поделение, БЕЗ ЛЕКАР, единствено с две сестри. Приемат го. Все още е жив и положението му, с помощта на кислорода и инжекциите, които му сложиха, беше една концепция по-добро. Но там няма реанимация и се апелирам на ГОСПОД да му даде сили да се оправи САМ. Аз не бях пила вода 2 дни, не бях спала, не бях яла, говорех и пишех непрекъснато по телефона, с цел да спася татко си. За страдание момчето на 33 години, което е било в същата обстановка, в същия ден, не е съумяло да оцелее. И какъв брой ли още хора не са съумели да се оправят САМИ.

Истината е, че в един миг и аз се бях предала, тъкмо преди да тръгнем за Своге, и бях подготвена да си го прибера вкъщи и да си почине умерено в леглото, в моите ръце, измежду цялата ЛЮБОВ и ГРИЖА, която мога да му дам с голямо забавяне " тъй като не би трябвало да съм контактна с болен от Коронавирус “. Глупости. Кой естествен човек, господин Министър, ще стои пред вратата и ще остави татко си да почине в личните си сокове? Как тъкмо да спазя отдалеченост или защитни ограничения, когато на никое място по аптеките няма защитно облекло?

Татко съумя да звънне по телефона в неделя сутринта и да ме попита по какъв начин съм, с цел да почине умерено, че не ме е заразил. Разстроих се доста. Всъщност аз съм добре физически, само че душевен – по никакъв начин. Знам, че всеки си има ред и всички ще умрем рано или късно, само че не знаех, че нямам страна, че страната ми не е нито цивилизована, нито европейска.

Изграждането на съответна страна зависи от дребните дейности на всеки един от нас в неговата дребна сфера на активност. Иска се малко – разум, храброст и мисъл за другия. И Коронавирус пристигна по тази причина, с цел да ни покаже доста неща - какво е поддръжка, какво е взаимопомощ, какво е човечност, какво е да спазваш разпоредбите и да се погрижиш за себе си САМ, какво е самотата при възрастните хора, какво е да си доктор, какво е организация на работа, какво е ръководство на запаси, какво е страна, какво е да почиташ ЖИВОТА. И да си дадем сметка какъв свят желаеме да градим дружно.

Обичам те, баща и те апелирам да се оправиш, поради мен. А аз ти давам обещание, че в никакъв случай повече няма да се опасявам от никакъв вирус и ще бъда до теб от първия момент на заболяването, тъй като страна няма, лекари няма, кревати няма, лекарства няма. Просто нищо няма. Но от заран до вечер по малкия екран Коронавирус има и всичко го знаем, само че нищо не вършим. А всичко зависи от самите нас. Ето, аз взех решение да отвръщам и по този метод да получа поддръжката и любовта на всички хора, които докосна с моята история. Защото в този момент разгадавам единствено на ЛЮБОВТА и ГОСПОД!

В умозаключение желая да кажа, че има едни хора, които заслужават изключителната грижа на страната и на всички нас и това са всички работещи в системата на опазването на здравето – от водача до шефа на болничното заведение, тъй като от тях зависи живота ни, тъй като да си положил Хипократовата клетва, да учиш цялостен живот, да си виновен за здравето на хората, да работиш измежду човешката покруса и да не можеш да изпълниш това, в което си се заклел, да си заставен да държиш тежко болен в колата за спешна помощ пред вратата на болничното заведение 3 часа и той да умира пред очите ти, поради тъпотиите на някой облечен в костюм, евентуално е най-големият вероятен стрес за душeвността на един доктор и грях, който той поема, поради скапано проведената страна, в която живее. 8 месеца не ни стигнаха, с цел да се организираме и подредим да посрещнем Коронавирус. 8 месеца се занимавахме с заведенията за хранене, питейните заведения и туризма, вместо със здравната система, лечебните заведения, лекарите и целия медицински личен състав. Вярвам, че вирусът може да бъде преборен и че не би трябвало да се опасяваме от Коронавирус, само че това може да стане единствено с поддръжката на околните ни и лекарите. А когато знаем, че околните ни не би трябвало да ни приближават и места в лечебните заведения няма, по какъв начин се справяш с заболяването? САМ и с религия в БОГА.