Мария Данчева с красота, финес и класа към върховете на големия волейбол
Мария Данчева е родена в град Пазарджик. Тренира волейбол от 13-годишна възраст. Прави първите си стъпки в тима на Хебър (Пазарджик) под управлението на треньорката Мария Вълчева. Със страхотните си изяви през цялото време приковава вниманието към себе си и през 2010 година минава в ЦСКА (София). За три сезона при Червените става първенец при девойки младша възраст през 2012 година и при девойки старша възраст за 2013 година.
Следващото предизвикателство е прекосяването на Мария в тима на Марица (Пловдив) през сезон 2013-2014. С пловдивския отбор Данчева съумява да вдигне шампионската купа в три поредни сезона (2014-2015, 2015-2016 и 2016-2017), два пъти да победи с Купа България (2014-2015 и 2016-2017) и един път да завоюва първата историческа Суперкупа на страната. Мария Данчева печели самостоятелно отличие за най-хубав блокировач през сезон 2014-2015. Дебютира за женския народен тим през 2015 година.
С присъединяване си в него приключва на девето място на Европейското състезание, което се организира в Азербайджан и Грузия тази година. 21-годишната волейболистка беше част от националния тим на България до 23 години, който преди месец завоюва исторически бронзов орден от Световното състезание в Словения.
Ето какво ще ни опише амбициозната волейболистка.
– Как стартира всичко ? О ткъде се появи тази пристрастеност към волейбола?
– Всичко стана напълно инцидентно. Един ден през лятната почивка, прищраквайки каналите попаднах на волейболен мач на мъжкия народен тим. Това, което правеха, ми се стори забавно, въпреки и да не разбирах доста от самата игра (усмихва се). Бях доста въодушевена от това какво се случва и страстта ме завладя изцяло. В седми клас, мисля, че беше в края на първия период, в класната стая влязоха двама мъже. Всички предположихме, че са от инспектората на инспекция, по тази причина се изправихме и те видяха моя растеж. В този миг се обърнаха към мен, казвайки, че съм с подобаващ растеж и, в случай че желая, да се опитвам в техния волейболен тим. Тогава разбрахме, че са треньори търсещи попълнения за волейболния тим на Хебър (Пазарджик). Така стана - малко незабелязано (усмихва се).
– Помниш ли по какъв начин протече първата ти подготовка?
– Спомням си, че бях доста обезпокоена и татко ми ме придружи. На първата си подготовка трябваше да депозирам на стената. Това е нещо, което всяко дете ненавижда да прави, само че е доста значимо. Все отново това е основата на волейбола. От време на време се появяваше треньорката Мария Вълчева, която ми показваше по какъв начин да депозирам на стената, а аз бях като омагьосана от метода, по който го прави, контролирайки посоката. За разлика от мен при всяко подаване топката отиваше в друга посока. Няма да не помни думите и, че стената е най-хубавият ти сътрудник за загрявка, тъй като, както подадеш топката, тя по този начин ще ти я върне. Ти контролираш всичко - огледални са нещата.
– Имаше ли миг, в който си желала да се откажеш от спорта?
– Не един. Доста са били, само че по някаква причина постоянно съм намирала метод да продължа. Не знам по какъв начин и не знам за какво, само че просто по този начин са се стекли събитията. Още играех за тима на ЦСКА и последната година бях решила, че ще спра с волейбола. Щях да се отдам на учене и да си изкарам умерено последната година от гимназията, а по-късно да се запиша в университет. Само че нещата не се случиха тъкмо по този начин. Преди да напусна тима на ЦСКА разговарях с тогавашния си треньор Петър Дочев, споделяйки му че имам желание да спра с волейбола и да не играя повече. Реакцията му ме изненада, защото той ми се изсмя в лицето и съобщи изрично, че ще продължа да играя. Оказа се прав (смее се).
– Лесно ли е да си професионален състезател в България? Какви са изискванията, които се оферират , и изкушенията ?
– Според мен спортът, колкото доста ти дава, толкоз доста и взима. Той може да те пази, само че в това време по някакъв метод те и разрушава - с нерви, контузии, интервенции. Аз самата претърпях две интервенции. След това всичко е въпрос на душeвност и дали ще си задоволително резистентен да се върнеш назад. Колкото до изискванията в България, те не са на положително равнище. Имала съм тренировки, в които залата е била ужасно студена, а кожата ти се пука от мраз. Ти тренираш с ръкавици, шапки, якета и какво ли не, с цел да се стоплиш, което от своя страна не е хубаво за теб, тъй като това може да ти съсипе здравето, физиката и т. н. За такива обстановки, премисляйки ги към този момент след години, се чудя сама на себе си по какъв начин съм можела да ги позволи, само че, до момента в който си дребен и примерно ти споделят “ти имаш такива условия, работиш в тях и това е!”, се примиряваш. Имало е такива случаи, продължава да ги има и ще ги има в България, в случай че спортните бази не се трансформират. Аз мисля, че е допустима смяна, само че ще се изисква време.
– От какво си се лишавала през годините в името на волейбола?
– Големи ограничения не съм имала, само че са ми липсвали почивките. За страдание, отсъствието от някои фамилни празници е мъчно, само че новите технологии ненапълно компенсират нещата. Където и да се намираш, постоянно можеш да се свържеш с околните си. Много постоянно ни се постанова да упражняваме или пътуваме по време на празниците и не всеки път съумяваме да им се насладим. Това е нещо обикновено за спортистите, тъй като ние сме привикнали, че не всеки празник е празник по обичаен метод. С времето го приемаш.
– Кой е най-незабравимият миг в спортната ти кариера?
– Те са много, само че може би първият орден, който съм спечелила, в действителност ми беше доста значим и скъп. Той бе при девойки младша възраст и остава доста важен, тъй като ми бе първият. Емоцията се резервира в теб и по-късно, в случай че успееш да я съхраниш във времето, продължаваш да я търсиш и искаш да я изпиташ още веднъж. Няма да не помни нито един мач, който съм изгубила (не може единствено да печелиш). Тази страст ми е доста добре позната, само че съм успявала някак си да се върна назад. Амбицирам се да упражнявам повече. Искам да стана по-добра и да опитам още веднъж.
Друг паметен миг е Световното. Аз към момента не съзнавам какво сме създали, в случай че би трябвало да бъда почтена (смее се). Първата шампионска купа, първата купа... - доста са незабравимите моменти, няма единствено един.
– Какво не съумя да постигнеш, а го искаш?
– Все още не съм развила техниката и физиката си и работя над тези две неща. Ако приказваме за трофеи кой знае? Тепърва ще работя за тях, тъй че на този стадий се старая да подобря физическата си форма и техниката си. Има много неща, които би трябвало да модернизирам, с цел да бъда удовлетворена от себе си. Мечтая да вземам участие на Олимпийски игри и несъмнено да се представим почтено.
– Имаш ли кумир - състезател, който те въодушевява?
– Като дребна, от националния тим доста харесвах Андрей Жеков, поради играта му и метода, по който даваше постоянно максимума от себе си. Понастоящем от всеки един играч, както в националния тим, по този начин и с девойките, с които упражнявам, си намирам по нещо, което ми подхожда. В един ми харесва по какъв начин той атакува топката или по какъв начин някой подхожда към обстановката. В други ми харесва по какъв начин играят в отбрана, в трети - концентрацията и по какъв начин съумяват да пуснат доста добър сервис. У всеки има нещо мъничко, като детайл, който ми подхожда.
– Суеверна ли си? Ти ли си избра номера, с който играеш?
– Суеверна може би малко, в рамките на допустимото. Ситуацията с номера е следната. Когато дойдох от ЦСКА в Марица, ми дадоха подготвителен екип, което не ми се бе случвало преди този момент. В тима на ЦСКА не са ни раздавали подготвителна екипировка и всеки тренираше с каквото има. В Марица ми дадоха тениска и екип с първи номер. По-късно при разпределянето на номерата аз подвигнах ръка, с цел да кажа, че първи номер е при мен за информация, и по този начин си остана при мен. Иначе съм играла с разнообразни номера и треньорите са ми ги избирали. В националния отбор една година играех с втори номер, а идната - с дванадесети. Може би тази година бе непокътнато аз да играя с дванадесети номер.
– Мария, ти си висока 195 с антиметра , притесняваш ли се да носиш високи токчета?
– Не се тормозя. Аз нямам проблеми с това да нося високи токчета, стига да са комфортни, тъй като комфортът и удобството са значими. Понякога виждам, че хората около мен не всеки път се усещат добре. В множеството обстановки, даже да съм на невисок ток, при мъжете се появява лека нерешителност, когато виждат разликата във височината. Дори с малко токче може би си мислят “тя, тъй като е с токчета, е по-висока от мен”. Очевидно, в случай че ги смъква, отново ще съм по-висока от множеството от тях. Преди време приказвах с майка си и тя ми сподели, че няма от какво да се тормозя: “С токчета или без тях, ти си висока и това не е мотив за притеснение”.
– Спомняш ли си най-куриозната обстановка, която ти се е случила?
– Те са толкоз доста. Една съответна не мога да се сетя. Случвало ми се е да извършвам погрешно упражненията при загрявката и това от време на време разсмива останалите. Кинезитерапевтът ни непрекъснато ми се смее по какъв начин се обръщам от една страна до другата. Той просто гледа от професионална позиция, забелязвайки това нещо първоначално при работата с мен. Когато дойдат нови хора, които не са осведомени, че аз имам малко по-гъвкави стави, той споделя “това не е нищо - да видите Мария какво прави” и изяснява по какъв начин извършвам упражненията, при което всички се смеят.
– Какво най-често правиш през свободното си време ? И маш ли занимание?
– Не е единствено едно. Може би това е казусът. Зависи от настроението, зависи от музата и с какво време разполагам, само че обичам да рисувам, обичам да сготвям, най-вече сладкиши. Падам си по сладките неща. Вече изстрелвам с оръжие, тъй че ВНИМАНИЕ! (смее се). Пазете се! Мога. Ходя на езда не толкоз постоянно колкото ми се желае, тъй като нямам доста свободно време. Някой ден доста желая да си взема куче (усмихва се).
– Имаш ли някакви хрумвания, цели, фантазии, които искаш да осъществиш?
– Като за начало да видя до каква степен мога да стигна с новата позиция, на която ще играя. Наясно съм, че ще ми е мъчно и на другите към мен също. Сигурна съм, само че въпреки всичко да видя какъв брой надалеч мога да стигна и дали ще ми хареса. Преди време желаех да си отворя сладкарница. Но в този момент към този момент желая да изградя личен дом - ранчо някъде в планините, с няколко кучета. Мисля, че ще се усещам добре.
Накрая желая да благодаря на първия си треньор Мария Вълчева. Тя е неповторим човек - доста положителна, добра, подхождаше с схващане, постоянно се интересуваше от нас и ни беше тъкмо като другар. Искам да благодаря на всички треньори, през които съм минала. Без тях нямаше да съм това, което съм сега. Също по този начин и на моето семейство, тъй като те въпреки всичко са хората, които постоянно са до теб и те поддържат и схващат. На всички другари и на тима! Ако не беше Марица, аз нямаше да продължа да играя волейбол.
Петър Цанов, read4sport.com
Следващото предизвикателство е прекосяването на Мария в тима на Марица (Пловдив) през сезон 2013-2014. С пловдивския отбор Данчева съумява да вдигне шампионската купа в три поредни сезона (2014-2015, 2015-2016 и 2016-2017), два пъти да победи с Купа България (2014-2015 и 2016-2017) и един път да завоюва първата историческа Суперкупа на страната. Мария Данчева печели самостоятелно отличие за най-хубав блокировач през сезон 2014-2015. Дебютира за женския народен тим през 2015 година.
С присъединяване си в него приключва на девето място на Европейското състезание, което се организира в Азербайджан и Грузия тази година. 21-годишната волейболистка беше част от националния тим на България до 23 години, който преди месец завоюва исторически бронзов орден от Световното състезание в Словения.
Ето какво ще ни опише амбициозната волейболистка.
– Как стартира всичко ? О ткъде се появи тази пристрастеност към волейбола?
– Всичко стана напълно инцидентно. Един ден през лятната почивка, прищраквайки каналите попаднах на волейболен мач на мъжкия народен тим. Това, което правеха, ми се стори забавно, въпреки и да не разбирах доста от самата игра (усмихва се). Бях доста въодушевена от това какво се случва и страстта ме завладя изцяло. В седми клас, мисля, че беше в края на първия период, в класната стая влязоха двама мъже. Всички предположихме, че са от инспектората на инспекция, по тази причина се изправихме и те видяха моя растеж. В този миг се обърнаха към мен, казвайки, че съм с подобаващ растеж и, в случай че желая, да се опитвам в техния волейболен тим. Тогава разбрахме, че са треньори търсещи попълнения за волейболния тим на Хебър (Пазарджик). Така стана - малко незабелязано (усмихва се).
– Помниш ли по какъв начин протече първата ти подготовка?
– Спомням си, че бях доста обезпокоена и татко ми ме придружи. На първата си подготовка трябваше да депозирам на стената. Това е нещо, което всяко дете ненавижда да прави, само че е доста значимо. Все отново това е основата на волейбола. От време на време се появяваше треньорката Мария Вълчева, която ми показваше по какъв начин да депозирам на стената, а аз бях като омагьосана от метода, по който го прави, контролирайки посоката. За разлика от мен при всяко подаване топката отиваше в друга посока. Няма да не помни думите и, че стената е най-хубавият ти сътрудник за загрявка, тъй като, както подадеш топката, тя по този начин ще ти я върне. Ти контролираш всичко - огледални са нещата.
– Имаше ли миг, в който си желала да се откажеш от спорта?
– Не един. Доста са били, само че по някаква причина постоянно съм намирала метод да продължа. Не знам по какъв начин и не знам за какво, само че просто по този начин са се стекли събитията. Още играех за тима на ЦСКА и последната година бях решила, че ще спра с волейбола. Щях да се отдам на учене и да си изкарам умерено последната година от гимназията, а по-късно да се запиша в университет. Само че нещата не се случиха тъкмо по този начин. Преди да напусна тима на ЦСКА разговарях с тогавашния си треньор Петър Дочев, споделяйки му че имам желание да спра с волейбола и да не играя повече. Реакцията му ме изненада, защото той ми се изсмя в лицето и съобщи изрично, че ще продължа да играя. Оказа се прав (смее се).
– Лесно ли е да си професионален състезател в България? Какви са изискванията, които се оферират , и изкушенията ?
– Според мен спортът, колкото доста ти дава, толкоз доста и взима. Той може да те пази, само че в това време по някакъв метод те и разрушава - с нерви, контузии, интервенции. Аз самата претърпях две интервенции. След това всичко е въпрос на душeвност и дали ще си задоволително резистентен да се върнеш назад. Колкото до изискванията в България, те не са на положително равнище. Имала съм тренировки, в които залата е била ужасно студена, а кожата ти се пука от мраз. Ти тренираш с ръкавици, шапки, якета и какво ли не, с цел да се стоплиш, което от своя страна не е хубаво за теб, тъй като това може да ти съсипе здравето, физиката и т. н. За такива обстановки, премисляйки ги към този момент след години, се чудя сама на себе си по какъв начин съм можела да ги позволи, само че, до момента в който си дребен и примерно ти споделят “ти имаш такива условия, работиш в тях и това е!”, се примиряваш. Имало е такива случаи, продължава да ги има и ще ги има в България, в случай че спортните бази не се трансформират. Аз мисля, че е допустима смяна, само че ще се изисква време.
– От какво си се лишавала през годините в името на волейбола?
– Големи ограничения не съм имала, само че са ми липсвали почивките. За страдание, отсъствието от някои фамилни празници е мъчно, само че новите технологии ненапълно компенсират нещата. Където и да се намираш, постоянно можеш да се свържеш с околните си. Много постоянно ни се постанова да упражняваме или пътуваме по време на празниците и не всеки път съумяваме да им се насладим. Това е нещо обикновено за спортистите, тъй като ние сме привикнали, че не всеки празник е празник по обичаен метод. С времето го приемаш.
– Кой е най-незабравимият миг в спортната ти кариера?
– Те са много, само че може би първият орден, който съм спечелила, в действителност ми беше доста значим и скъп. Той бе при девойки младша възраст и остава доста важен, тъй като ми бе първият. Емоцията се резервира в теб и по-късно, в случай че успееш да я съхраниш във времето, продължаваш да я търсиш и искаш да я изпиташ още веднъж. Няма да не помни нито един мач, който съм изгубила (не може единствено да печелиш). Тази страст ми е доста добре позната, само че съм успявала някак си да се върна назад. Амбицирам се да упражнявам повече. Искам да стана по-добра и да опитам още веднъж.
Друг паметен миг е Световното. Аз към момента не съзнавам какво сме създали, в случай че би трябвало да бъда почтена (смее се). Първата шампионска купа, първата купа... - доста са незабравимите моменти, няма единствено един.
– Какво не съумя да постигнеш, а го искаш?
– Все още не съм развила техниката и физиката си и работя над тези две неща. Ако приказваме за трофеи кой знае? Тепърва ще работя за тях, тъй че на този стадий се старая да подобря физическата си форма и техниката си. Има много неща, които би трябвало да модернизирам, с цел да бъда удовлетворена от себе си. Мечтая да вземам участие на Олимпийски игри и несъмнено да се представим почтено.
– Имаш ли кумир - състезател, който те въодушевява?
– Като дребна, от националния тим доста харесвах Андрей Жеков, поради играта му и метода, по който даваше постоянно максимума от себе си. Понастоящем от всеки един играч, както в националния тим, по този начин и с девойките, с които упражнявам, си намирам по нещо, което ми подхожда. В един ми харесва по какъв начин той атакува топката или по какъв начин някой подхожда към обстановката. В други ми харесва по какъв начин играят в отбрана, в трети - концентрацията и по какъв начин съумяват да пуснат доста добър сервис. У всеки има нещо мъничко, като детайл, който ми подхожда.
– Суеверна ли си? Ти ли си избра номера, с който играеш?
– Суеверна може би малко, в рамките на допустимото. Ситуацията с номера е следната. Когато дойдох от ЦСКА в Марица, ми дадоха подготвителен екип, което не ми се бе случвало преди този момент. В тима на ЦСКА не са ни раздавали подготвителна екипировка и всеки тренираше с каквото има. В Марица ми дадоха тениска и екип с първи номер. По-късно при разпределянето на номерата аз подвигнах ръка, с цел да кажа, че първи номер е при мен за информация, и по този начин си остана при мен. Иначе съм играла с разнообразни номера и треньорите са ми ги избирали. В националния отбор една година играех с втори номер, а идната - с дванадесети. Може би тази година бе непокътнато аз да играя с дванадесети номер.
– Мария, ти си висока 195 с антиметра , притесняваш ли се да носиш високи токчета?
– Не се тормозя. Аз нямам проблеми с това да нося високи токчета, стига да са комфортни, тъй като комфортът и удобството са значими. Понякога виждам, че хората около мен не всеки път се усещат добре. В множеството обстановки, даже да съм на невисок ток, при мъжете се появява лека нерешителност, когато виждат разликата във височината. Дори с малко токче може би си мислят “тя, тъй като е с токчета, е по-висока от мен”. Очевидно, в случай че ги смъква, отново ще съм по-висока от множеството от тях. Преди време приказвах с майка си и тя ми сподели, че няма от какво да се тормозя: “С токчета или без тях, ти си висока и това не е мотив за притеснение”.
– Спомняш ли си най-куриозната обстановка, която ти се е случила?
– Те са толкоз доста. Една съответна не мога да се сетя. Случвало ми се е да извършвам погрешно упражненията при загрявката и това от време на време разсмива останалите. Кинезитерапевтът ни непрекъснато ми се смее по какъв начин се обръщам от една страна до другата. Той просто гледа от професионална позиция, забелязвайки това нещо първоначално при работата с мен. Когато дойдат нови хора, които не са осведомени, че аз имам малко по-гъвкави стави, той споделя “това не е нищо - да видите Мария какво прави” и изяснява по какъв начин извършвам упражненията, при което всички се смеят.
– Какво най-често правиш през свободното си време ? И маш ли занимание?
– Не е единствено едно. Може би това е казусът. Зависи от настроението, зависи от музата и с какво време разполагам, само че обичам да рисувам, обичам да сготвям, най-вече сладкиши. Падам си по сладките неща. Вече изстрелвам с оръжие, тъй че ВНИМАНИЕ! (смее се). Пазете се! Мога. Ходя на езда не толкоз постоянно колкото ми се желае, тъй като нямам доста свободно време. Някой ден доста желая да си взема куче (усмихва се).
– Имаш ли някакви хрумвания, цели, фантазии, които искаш да осъществиш?
– Като за начало да видя до каква степен мога да стигна с новата позиция, на която ще играя. Наясно съм, че ще ми е мъчно и на другите към мен също. Сигурна съм, само че въпреки всичко да видя какъв брой надалеч мога да стигна и дали ще ми хареса. Преди време желаех да си отворя сладкарница. Но в този момент към този момент желая да изградя личен дом - ранчо някъде в планините, с няколко кучета. Мисля, че ще се усещам добре.
Накрая желая да благодаря на първия си треньор Мария Вълчева. Тя е неповторим човек - доста положителна, добра, подхождаше с схващане, постоянно се интересуваше от нас и ни беше тъкмо като другар. Искам да благодаря на всички треньори, през които съм минала. Без тях нямаше да съм това, което съм сега. Също по този начин и на моето семейство, тъй като те въпреки всичко са хората, които постоянно са до теб и те поддържат и схващат. На всички другари и на тима! Ако не беше Марица, аз нямаше да продължа да играя волейбол.
Петър Цанов, read4sport.com
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ