Марин Чилич: от корта в задния двор до триумфа на „Артър Аш“
Марин Чилич е един от най-популярните и харесвани играчи в актуалния мъжки тенис. Хърватинът доближи до един от най-високите върхове на спорта, спечелвайки купата на US Open, като също така може да се похвали с финали на Australian Open и Уимбълдън. Днес той ще стане едвам петият деен тенисист, играл на полуфинал на всеки шампионат от Големия шлем, само че пътят му към висините не е бил по никакъв начин лек. В рубриката „My Point“ някогашният №3 описа по какъв начин се зародила любовта му към тениса, за какво родителите му пазят публикация за него от преди 20 години и какво го прави най-щастлив сега.
„А кой ще работи на полето?“
Когато чул този въпрос от страна на дядо ми, моят татко, който тогава бил на 14 години, схванал, че животът му е предначертан – щял да стартира работа на тютюневите полета. Един от чичовците на татко ми бил шеф на футболен клуб в Хърватия и пристигнал да ги посети в Медюгорие – доста дребен град в Босна и Херцеговина. Искал да го вземе със себе си в Хърватия, където да учи и да играе футбол. Това е щяло да бъде сбъдната фантазия за татко ми, защото той доста обича спорта.
Той обаче трябвало да остане вкъщи, с цел да оказва помощ на баба и дядо на полето и във винарната. Работата ставала все по-тежка и те нямало по какъв начин да се оправят сами. Впоследствие татко ми наследи фамилния бизнес, само че когато схванал, че би могъл да преследва и други цели, към този момент било прекомерно късно. Това, че бил заставен да остане вкъщи още от ранна възраст, му попречило да преследва детските си фантазии.
Населението на Медюгорие е по-малко от 4000 души. Градът е прочут с появите на Дева Мария, а не със спортни триумфи. Първият тенис корт там бил издигнат единствено няколко години преди да стана част от Тура вследствие на голямата известност на Горан Иванишевич след триумфа му на Уимбълдън. Родителите ми ме окуражиха да се занимавам с тенис, най-много тъй като чичо ми и братовчед ми, които тогава живееха в Германия, също играеха. Те ни посетиха, когато бях на 7 години, и тогава започнах да играя тенис. При нас нямаше условия за този спорт, защото кортът бе неравномерен и в много неприятно положение.
От сложната обстановка ни измъкна татко ми благодарение на неговата обич към строителството. Той в никакъв случай не е играл тенис, единствено го е гледал по малкия екран. Но до момента в който всички други в града строяха офиси, които да дават чартърен, той стартира да гради проекти за това какво бихме могли да реализираме аз и брат ми посредством тениса. Задният ни двор беше доста огромен и през 1996, когато бях на 8 години, татко ми реши да построи тенис корт в него.
Баща ми имаше проект и искаше да ми даде допустимо най-големи шансове да съумея в живота. Преди въобще да схвана какво се случва, пред дома ни започнаха да паркират камиони, разтоварващи клей. Под него бе дренажът, пясък и други материали. Все още помня по какъв начин през лятото ни отнемаше два часа да полеем целия корт, тъй като маркучът, който използвахме и за поливане на градината, не бе изключително огромен. Често прекарвахме повече време в това да поливаме корта, в сравнение с да играем на него.
Аз обаче знаех, че съм голям късметлия да имам този корт. Малкото хора, които идваха да играят, го правеха просто за развлечение. Фактът, че имам корт в дома си, разпали мощно любовта ми към тениса още през цялото време.
Усилията на фамилията ми ме накараха да играя с отговорност. Приемах доста съществено всичко, обвързвано с тениса. Бях доста усърден в тренировките и следвах всички указания. Още от ранна възраст демонстрирах гений и упражнявах с човек, който живееше в прилежащия град, на 10 минути път, само че като цяло нямах доста благоприятни условия да пораствам като състезател.
Когато бях на 13 години в медиите се появи публикация за мен, в която приказвам за фантазията си да играя на Уимбълдън. С ресурсите на фамилията и родното ми място обаче тази фантазия бе невъзможна. В Медюгорие нямаше с кого да упражнявам с изключение на с Иван Додиг и неговия брат Младен. На 14 години трябваше да взема най-важното решение в живота си – дали да остана вкъщи и да продължа образованието си или да се преместя в Загреб, с цел да упражнявам в Националния тенис център, където щях да имам най-хубавата опция да се осъществявам като състезател.
Знаех, че ще ми е доста мъчно да напусна фамилията си, защото те са всичко за мен. Те обаче ме поддържаха изцяло и взех решение да отпътува. В началото ми беше доста мъчно, само че, за благополучие, Загреб не е надалеч от Медюгорие и имах опция да ги навестявам постоянно.
На всеки месец и половина или два се качвах на рейса в 21:00 и пристигах в 06:00 на идващия ден. През целия път мислех за фантазията ми да стана експерт. Знаех, че възможностите ми не са огромни, само че бях задължен да дам всичко от себе си.
В Загреб не пропуснах нито една подготовка. Приех доста съществено предоставената ми опция и бях доста усърден, въпреки да не е по никакъв начин елементарно на тази възраст, изключително когато си надалеч от вкъщи. Признавам, че беше мъчно. Независимо, че новото ми семейство в Загреб беше отлично (живеех с кръстника си и брачната половинка му) беше мъчно да направя прехода към живота в огромния град, надалеч от родителите и приятелите ми. Въпреки това обаче считам, че психическата ми резистентност, спокойствието и вътрешния ми мир са резултат точно от непрестанната поддръжка на цялото ми семейство. Винаги съм вярвал, че Бог ме насочва към верния път.
Често мисля за тези времена, тъй като за хората, постигнали триумфи, е доста елементарно да се главозамаят и да стартират да желаят още и още. Имало е случаи, в които не съм се забавлявал на корта. Когато започнах да играя, беше поради насладата, която тенисът ми доставя. Точно това си напомням непрекъснато както в положителните, по този начин и в неприятните моменти – че би трябвало да се любувам на играта.
В един миг от кариерата ти неизбежно започваш да се чудиш дали в миналото ще спечелиш огромен трофей и ще постигнеш задачите си. Нищо не е даденост. Помните ли публикацията с фантазията ми за Уимбълдън, за която ви описах? Родителите ми още я пазят, с цел да не не помня всичките години усилена работа, които ми костваха да стигна там, където съм сега. Осъществих фантазията си и играх на Уимбълдън. Стигнах до финала там, както и до този на Australian Open. И, несъмнено, завоювах US Open. Прекарах по-голямата част от живота си, практикувайки спорта, в който се влюбих като 7-годишен в задния ни двор.
Самият факт, че станах експерт, е нещо необикновено. Осъществих фантазии, за които в никакъв случай не съм предполагал, че мога да трансформира в действителност, и започнах да се запитвам по какъв начин бих могъл да оказа помощ на други да създадат същото. В началото не бях сигурен. Винаги съм желал да допринеса с нещо за обществото, само че трябваше да е редовно, а не просто еднократен акт.
Стигнах до отговора до момента в който четях книгата на Малкълм Гладуел „Outliers: The Story Of Success“. В нея се споделя за това какво прави сполучливите хора сполучливи и изводът е, че най-важна е предоставената опция. Нещо, с което съм изцяло склонен. Ако аз не бях получил благоприятни условия – в случай че родителите ми не бяха построили корта в задния двор, в случай че не се бях преместил в Загреб и не бях срещнал един от треньорите си в верния миг, в никакъв случай нямаше да стигна до тук.
Така се роди концепцията за основаването на фондация „Марин Чилич““, която бе публично учредена през 2016 година Правим всичко допустимо да оказваме помощ на деца в потребност посредством стипендии, мотивационни речи или упътвания, които да им оказват помощ да намерят своята посока в живота. В света е цялостно с надарени деца, които обаче са имали неприятния шанс да се родят в небогати райони, вследствие на което фамилиите им нямат опция да ги поддържат финансово в устрема им да се осъществят и в последна сметка този гений си остава неизползван. Мечтая за свят, в който всички деца ще имат еднакъв късмет да показват капацитета си.
В момента реализираме два огромни плана. Единият е градеж на тенис кортове в небогати райони, с цел да предоставим на локалните деца опция да играят тенис, а другият е отсъждане на стипендии в региона на спорта, музиката, изчислителните науки технологиите. Аз имах шанса да изживея фантазиите си посредством спорта, само че сега доста деца нямат този късмет. Чувствам се добре поради обстоятелството, че имам опция да им оказа помощ. Когато те са щастливи, аз също съм благополучен.
Знам по какъв начин се усещат тези деца, тъй като бях на тяхно място. Помня по какъв начин седях в рейса на път за дома и се питах дали в миналото ще стана експерт. Не знаех какво ще ми донесе бъдещето и дали е допустимо да реализира фантазиите си. Решен съм да оказа помощ на всички деца, които сега са в сходно състояние и си задават същите въпроси“.
