Мари Робес е автор на две книги за интериорен дизайн

Мари Робес е създател на две книги за интериорен дизайн и украса, издадени в Германия и Китай. Нейният дебютен разказ „ Море от фантазии “ е книга с идея – тя мечтае младежите да се влюбят в родината си и да не я напущат. Мари Робес е псевдоним, формиран от букви от персоналното име на авторката и съдържа част от името на нейния обичан воин.

Цитати от романа

Пътят бе смълчан в очакване на залеза. Виеше се паралелно на брега сред поля и високи треви, хълмове и изоставени хранилища. Минаваше през Балчик, Каварна и Българево, до момента в който стигнеше удивителната гледка на Калиакра – полуостров, вдаден два километра във вътрешността в морето, с отвесни скали в червеникав нюанс, които се извисяваха седемдесет метра над водата, облени в пурпурни линии от залязващото слънце.

В България не е елементарно. Но даже единствено Родопите да имахме, отново бих останал. Такова е сърцето ми. Тук желае да бие.

Том Бранд се взираше в компютър финален модел Епъл. Светлина от настолна лампа, сложена на остаряла дъбова маса, падаше върху десктопа, потрепваше на повърхността и се разпиляваше на златни прашинки. Но сиянието ѝ бледнееше пред това на фотосите, менящи се на екрана. Седемте рилски езера. Плажът Ропотамо. Пътят на звездите в Странджа. Бекови скали в Родопите.

Не ми трябват плоскоекранни тв приемници. Нито екскурзии до Гърция и изкуствени дубайски острови. Но желая обективни борби. Хуманност. Свобода. А действителността става все по-несвободна. Не стига за размаха на крилете ми.

Велека се стигаше по пътя Ахтопол – Синеморец. По отбивка по този начин скрита сред дървета, че човек не можеше да не я подмине, в случай че идва за първи път. Табела липсваше. Том зави вляво по черен път, който криволичеше сред брястове и ясени, цъфнали ружи и магарешки бодили. Колата заподскача като ледче в шейкър.

Не ни би трябвало консуматорство, а смисъл.

С излизането от колата усети пленителен, мързелив въздух. В мастиленото небе като че ли кръжаха невидими листове със стихове. Над скалите се стелеше мирис на лагерен огън, витаеше обичана мелодия. В сумрака просветна светулка.

Не е нужно да вървим до Сантяго. Най-важният път в никакъв случай не е надалеч. Просто не дръзваме.

Беше тиха лятна вечер в българско село. Песен на щурчета милваше сънливата уличка. Светлина от прашна крайпътна лампа проникваше едва в прилежащо дворче. Въпреки тъмнината Стела остана с усещане за дребна градинка с избуяли зеленчуци. Ако беше ден, щеше да види лехи с розови домати пред схлупена къща със остарял прозорец, по който се нижеха саксии с нацъфтяла върбинка.

Отново го усещаше. Разговорите на хората звъняха в нощта. Около нея летяха думи на език, богат, многопластов и жив, напоени с вълшебен акомпанименти. Носеха античен нравствен код, композиран от небесна филхармония и блажен от Бог като българската земя.

Стела мъчно намираше думи. Прекара пръсти през косата си и отвърна на погледа му.
Сякаш се влюбвам в… цяла страна.