Технологии и политика: Сложният баланс
Маргрете Вестагер, европейски комисар по конкуренцията, приказва пред Атинския конгрес за демокрацията на 11 октомври
© Andrew Testa for The New York Times Този текст е част от специфичното издание World Review на The New York Times, издадено на български от " Капитал ". Всички текстове по тематиката може да откриете в последния брой на " Капитал " за годината.
Разговорите за демокрацията в цифровата епоха постоянно стартират с допускането, че демокрацията е застрашена. Конфликтът не е опасност за демокрацията; демокрацията е спор. Само когато има спор, човек може в действителност да промени позицията си.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Но с цел да работи това, би трябвало да сме способни да управляваме спора. Трябва да приказваме на език, който другите могат да схванат. Трябва да сме способни да се сдържаме, защото желаеме да участваме като жители, даже когато имаме мощно конфликтни гледни точки.
В моя език, датския, използваме една и съща дума за глас и гласоподаване. Това е есенцията – когато гласуваш, имаш глас. Участваш. Без този глас няма демократични страни. И в този момент имаме нови благоприятни условия нашите гласове да бъдат чути.
В дните преди появяването на обществените медии едно от най-важните отговорности на жителя беше да гласоподава. Но множеството хора имат либерален живот и сред гласуванията. Ние седим на чаша кафе или бира и приказваме за това по какъв начин държавното управление не работи. Ние се ангажираме. И тези полемики постоянно остават персонални. Между гласуванията политиците водят нашата демократична просвета. Точно това в този момент се трансформира. Дигитализацията и обществените медии го трансформират.
В цифровата епоха, както и преди, ние се усещаме най-комфортно с хора, които мислят като нас. Може и да извиним на странния си чичо нещата, които приказва на коледния обяд, само че в действителност не желаеме да влизаме в твърди политически дискусии; желаеме да ни е удобно. Дебатите, които водим в Twitter и Фейсбук, са разнообразни, тъй като в този момент те се случват в мрежа. Те са част от политически спор, в който всеки може да се включи.
В това отношение съгласно мен нашата народна власт се обогатява. Тя става по-добра, когато повече хора могат да вземат участие. Защото що за народна власт имаме другояче? Групи, които в миналото бяха маргинализирани, могат да вземат участие. Хора, които се усещаха изолирани, забравени, могат да вземат участие.
Да вземем образеца с репортерите на в. New York Times Джоди Кантор и Мегън Туои. Техните публикации станаха искрата, която разпали #MeToo. Но обществените медии бяха тези, които трансфораха историите в придвижване и им дадоха мощ, направиха ги инструмент за смяна. Днес не става въпрос за вашата позиция или за това да бъдете поканени да говорите в панел. Става въпрос за историята, която имате да разкажете. Ако тази история е мощна, тя ще бъде авторитетна.
Технологиите ни дават по-голям надзор върху личния ни живот. Рискът е, че дават на други хора канал също да управляват живота ни. Това е двупосочна улица. Това, което е нужно, е да подсигуряваме, че се слушаме един различен, и тук езикът фактически е част от решението.
Тези дни все по-често чуваме, че дамите се въздържат да аплайват за обществени постове поради цифровия тормоз, който притеглят по този начин. Отвореността улеснява разпространяването освен на неприятелски език, само че и на враждебни хрумвания. Социалните медии вкарват нов О2 в нашето кръвообращение. Но в случай че в организма ни проникне отрова, обществените медии разрешават тя да се популяризира в цялата система.
Това е предизвикването. Точно както дигитализацията отваря дебата и всеки глас и принцип могат да бъдат чути, по този начин и подкопава контрола над това, което ни бива показано.
Трябва да разгадаем най-малко два огромни въпроса. Единият е обвързван с езика – по какъв начин да се показваме по този начин, че да е ясно, че слушаме останалите и желаеме те да ни чуят, не да се опасяват от нас? Вторият е да подсигуряваме, че това, на което сме изложени, е транспарантно и че ние като жители можем да му имаме доверие и да разпознаваме ненадеждната информация.
Искаме да направляваме технологиите по този начин, че те да служат на хората. И най-важният инструмент за правене на това е демокрацията. Не става въпрос дали обществените медии и технологиите са зложелател на демокрацията; става въпрос да забележим по какъв начин да използваме технологиите по най-хубавия метод, с цел да укрепим демокрацията и да можем да се оправим с провокациите, с които трябваше да сме се справили от дълго време.
В Копенхаген тази година на Срещата на международните кметове С40, отдадена на климатичните промени, някогашният американски вицепрезидент Ал Гор сподели нещо, което намирам за доста вдъхновяващо. " Политическа воля сама по себе си е възобновим запас ", означи той. Ако можем да се споразумеем да използваме този възобновим запас на политическата воля, тогава ще успеем да превърнем обществените медии и технологиите в нужните средства за обогатяване на нашата народна власт и решение на отдавнашните проблеми с неравенството, неналичието на баланс сред половете и заканите против планетата.
(Това есе е приспособено от лекция, изнесена на 11 октомври пред Атинския конгрес за народна власт. То е редактирано и кратко.)
*Маргрете Вестагер е еврокомисар по въпросите на конкуренцията
© 2019 The New York Times Company and Margrethe Vestager
© Andrew Testa for The New York Times Този текст е част от специфичното издание World Review на The New York Times, издадено на български от " Капитал ". Всички текстове по тематиката може да откриете в последния брой на " Капитал " за годината.
Разговорите за демокрацията в цифровата епоха постоянно стартират с допускането, че демокрацията е застрашена. Конфликтът не е опасност за демокрацията; демокрацията е спор. Само когато има спор, човек може в действителност да промени позицията си.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Но с цел да работи това, би трябвало да сме способни да управляваме спора. Трябва да приказваме на език, който другите могат да схванат. Трябва да сме способни да се сдържаме, защото желаеме да участваме като жители, даже когато имаме мощно конфликтни гледни точки.
В моя език, датския, използваме една и съща дума за глас и гласоподаване. Това е есенцията – когато гласуваш, имаш глас. Участваш. Без този глас няма демократични страни. И в този момент имаме нови благоприятни условия нашите гласове да бъдат чути.
В дните преди появяването на обществените медии едно от най-важните отговорности на жителя беше да гласоподава. Но множеството хора имат либерален живот и сред гласуванията. Ние седим на чаша кафе или бира и приказваме за това по какъв начин държавното управление не работи. Ние се ангажираме. И тези полемики постоянно остават персонални. Между гласуванията политиците водят нашата демократична просвета. Точно това в този момент се трансформира. Дигитализацията и обществените медии го трансформират.
В цифровата епоха, както и преди, ние се усещаме най-комфортно с хора, които мислят като нас. Може и да извиним на странния си чичо нещата, които приказва на коледния обяд, само че в действителност не желаеме да влизаме в твърди политически дискусии; желаеме да ни е удобно. Дебатите, които водим в Twitter и Фейсбук, са разнообразни, тъй като в този момент те се случват в мрежа. Те са част от политически спор, в който всеки може да се включи.
В това отношение съгласно мен нашата народна власт се обогатява. Тя става по-добра, когато повече хора могат да вземат участие. Защото що за народна власт имаме другояче? Групи, които в миналото бяха маргинализирани, могат да вземат участие. Хора, които се усещаха изолирани, забравени, могат да вземат участие.
Да вземем образеца с репортерите на в. New York Times Джоди Кантор и Мегън Туои. Техните публикации станаха искрата, която разпали #MeToo. Но обществените медии бяха тези, които трансфораха историите в придвижване и им дадоха мощ, направиха ги инструмент за смяна. Днес не става въпрос за вашата позиция или за това да бъдете поканени да говорите в панел. Става въпрос за историята, която имате да разкажете. Ако тази история е мощна, тя ще бъде авторитетна.
Технологиите ни дават по-голям надзор върху личния ни живот. Рискът е, че дават на други хора канал също да управляват живота ни. Това е двупосочна улица. Това, което е нужно, е да подсигуряваме, че се слушаме един различен, и тук езикът фактически е част от решението.
Тези дни все по-често чуваме, че дамите се въздържат да аплайват за обществени постове поради цифровия тормоз, който притеглят по този начин. Отвореността улеснява разпространяването освен на неприятелски език, само че и на враждебни хрумвания. Социалните медии вкарват нов О2 в нашето кръвообращение. Но в случай че в организма ни проникне отрова, обществените медии разрешават тя да се популяризира в цялата система.
Това е предизвикването. Точно както дигитализацията отваря дебата и всеки глас и принцип могат да бъдат чути, по този начин и подкопава контрола над това, което ни бива показано.
Трябва да разгадаем най-малко два огромни въпроса. Единият е обвързван с езика – по какъв начин да се показваме по този начин, че да е ясно, че слушаме останалите и желаеме те да ни чуят, не да се опасяват от нас? Вторият е да подсигуряваме, че това, на което сме изложени, е транспарантно и че ние като жители можем да му имаме доверие и да разпознаваме ненадеждната информация.
Искаме да направляваме технологиите по този начин, че те да служат на хората. И най-важният инструмент за правене на това е демокрацията. Не става въпрос дали обществените медии и технологиите са зложелател на демокрацията; става въпрос да забележим по какъв начин да използваме технологиите по най-хубавия метод, с цел да укрепим демокрацията и да можем да се оправим с провокациите, с които трябваше да сме се справили от дълго време.
В Копенхаген тази година на Срещата на международните кметове С40, отдадена на климатичните промени, някогашният американски вицепрезидент Ал Гор сподели нещо, което намирам за доста вдъхновяващо. " Политическа воля сама по себе си е възобновим запас ", означи той. Ако можем да се споразумеем да използваме този възобновим запас на политическата воля, тогава ще успеем да превърнем обществените медии и технологиите в нужните средства за обогатяване на нашата народна власт и решение на отдавнашните проблеми с неравенството, неналичието на баланс сред половете и заканите против планетата.
(Това есе е приспособено от лекция, изнесена на 11 октомври пред Атинския конгрес за народна власт. То е редактирано и кратко.)
*Маргрете Вестагер е еврокомисар по въпросите на конкуренцията
© 2019 The New York Times Company and Margrethe Vestager
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ