- Мамо, не искам да пораствам. В очите, съвсем не

...
- Мамо, не искам да пораствам. В очите, съвсем не
Коментари Харесай

Когато мама и татко си отидат

- Мамо, не желая да пониквам.

В очите, напълно не по детски се чете горест и даже боязън.

- Защо?

- Защото когато порасна... когато порасна... ти и баща... вие...

Гледа ме с смут и няма сили да изговори най-страшното.

- Ние ще умрем?

Отчаяно кима и се залива в неукротим поток от сълзи, само че не стопира да ме гледа въпросително и с вяра. Ох, знам какво желае да чуе тя – това, което по този начин ми се желае да и кажа: „ Не приказва по този начин, блага, ние в никакъв случай няма да умрем и постоянно ще бъдем дружно ”, само че вместо това изначало плахо се измъквам от отговора:

- Мммм, блага, знаеш ли това след какъв брой доста време ще се случи...

И не преставам със същия фалшиво-бодър звук:

- Най-напред ти ще пораснеш, ще си родиш едно детенце, или няколко, то също ще порасне, също ще си роди детенце, и чак тогава....

Това не са верните думи и тя безутешно ридае.

 В детето сработи заложената във всеки от нас бомба със забавено деяние – чувството за неизбежната разлъка, което тегне в душите ни. Всяка среща носи зародиша на раздялата, всеки момент от раждането ни доближава към края, всяка мощна обвързаност вещае бъдеща огромна болежка и колкото повече години си претърпял, толкоз по-силна е горчивината на това чувство. И ето в този момент тя седи и плаче, а край нея аз неумело смуталевям нещо наложително и неутешително от сорта на: „ не приказва с горест: тях към този момент ги няма, а казвай с признателност: тях ги имаше ”. И къде сте всички вие чудесни, чуждоземни книжки, които учат детето какво е гибелта: „ Как дядо стана видение ”, „ Най-добрите в света ” и онази, названието на която не помня, изящна, съвсем лишена от горест, за дървото, което всички обичали, а то сухо? Колко хубаво е да четеш вечер на дивана, гушнал се в топлото рамо на мама или баща и какъв е смисълът, когато внезапно осъзнаваш, че в миналото няма да го има, не нереалният дядо от книжката, а точно това обичано рамо, ухаещо на нещо родно. И какво да правиш, когато внезапно схванеш, че гибелта – това не е книжната романтика на нощните гробища, а действителност, която може да нахлуе в твоя живот?

 Сграбчвам я в прегръдката си, скътвам я под себе си, закривам я с тялото си от всички страни, обкръжавам я с ръцете си, краката, с гърба, главата, с косите си от всички несгоди на този свят. На мен самата ми се ще да заплача за всички загуби, сегашни и бъдещи. Отдавна си бленувам да поплача на нечие рамо за това, че не съм подготвена за раздялата с тези, които обичам, и за това, че с отлитането на годините сбогуването ще се случва все по-често и по-често. Защото... тъй като това не е почтено! Но не го върша единствено поради това, че разбирам: всеки мой събеседник няма да може да ми каже нищо друго, с изключение на неутешаващите никого баналности.

 Но в този момент детето е тя, а не аз. И въпреки да не съм се смирила, то най-малко съм приела, че светът е организиран по този метод, а тя към момента трудно търси излаз и изпитва смут, и аз въобще не съумявам да спра това с моите неубедителни реплики, с което върша нещата още по-зле: мама, която постоянно е подготвена да я защищити от всичко, и да я утеши, не може да я отбрани от най-страшното.И по какъв начин се живее с този боязън, откакто той един път към този момент е влезнал в твоя живот? И някъде тук, сред отчаянието и печала, очевидно съумявам да намеря верните думи:

- Ще умрем, само че, в случай че всичко бъде наред, уповавам се това няма да стане скоро. Ние двете с теб ще преживеем толкоз хубави неща, че даже ще забравим да мислим за гибелта. Иосвен това, знаеш ли, до теб постоянно ще има хора, които ще те обичат.

 Тя още прохлипва, само че надалеч по-малко. А аз и описвам, по какъв начин тъгувах, когато моите баби си отидоха и по какъв начин тогава, а и през днешния ден продълава да ме утешава твърдата убеденост в това, че те са до мен, че тяхната обич не си е отишла, а е останала с мен. Тя все по-малко се опасява, най-малкото тъй като вижда: с това може да се живее, това може да се преживее. Тя слуша, подпряла брадичката си и аз виждам, че клепачите и изтощено се затварят. Тогава не без изпитание я вземам на ръце и я нося в леглото. Тя незабавно и леко заспива. Стоя още известно време и я следя. И съм сигурна, че моите баби в този момент се усмихват.

 „ Слава на храбреците, които се осмеляват да обичат, знаейки, че всичко това ще има край. Слава на безумците, които живеят по този начин, все едно са безсмъртни – гибелта от време на време отстъпва пред тях! ”

Автор: Ксения Кнорре Дмитриева, публицист

Превод от съветски език: Александър Василев

Инфо: www.snob.ru

Източник: uchiteli.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР