Мамо, кой е родният ми език и коя е родината

" Мамо, кой е родният ми език и коя е родината ми ", попита ме преди време седемгодишната ми щерка на чист български. Един персонален роман за своето, непознатото и срещата сред тях. От Маринела Липчева, която живее в Берлин.

" Ти не си първата чужденка, която влиза в това семейство ", ми споделя съзаклятнически Хани преди доста години във Фрайбург, близо до източния бряг на река Рейн, немския бряг. За нашата среща бъдещата ми свекърва се е приготвила с най-любимите сладкиши от своето детство в Елзас на западния бряг на река Рейн, френския бряг. Очите ми гледат голямата саварина, сложена в центъра на масата, само че паметта ми възпроизвежда картината на гръмък рой деца пред учебната лавка в България, където за огромното междучасие са донесли тави с пресни дребни саваринки. Не обичах маслената розичка от горната страна, само че за самите саваринки просто умирах! И бях подготвена, в случай че се наложи, да се боря с всички деца, които не желаеха да си изчакат реда на опашката.

Първата хапка, която се пробвам да задържа по-дълго в устата си, сиропът, който неизбежно се стича отвън обвивката от твърда хартия и лепне по пръстите - това е запечатан спомен от едно щастливо детство и от късите междучасия в една страна много пó на изток от източния бряг на Рейн. По това време сред саварината на бъдещата ми свекърва и моите саваринки с маслени розички се издига желязна завеса - да не би инцидентно да се срещнат и да схванат какъв брой са близки.
Редакцията предлага
" Чуждото у нас е добре пристигнало "

Другото сладко прелъщение от българското ми детство, което се бори за първото място в сантименталните ми мемоари, са купичките с крем карамел на майка ми, които тя приготвяше за специфични случаи. Например за случая, който в средата на 1990-те ме докара в къщата на Хани. Хани също подготвя крем-карамел, само че нейният е единствено един и голям, под формата на торта. И несъмнено извърнат - по този начин, както правеше майка ми с дребните купички вкъщи. Няма значение, че Хани го назовава Flan - усетът е същият, който те кара да се чувстваш по-специален и дълго предстоящ.

" Обожавам крем карамел и саварини, тъй като ме връщат обратно към детството ми в България ", споделям и виждам по какъв начин очите на Хани живват от рояка въпроси в главата ѝ. Значи сме се намерили една друга - през годините и хилядите километри, станали сме заговорнички в фамилията, основано от нея. Семейството, в което аз влизам поради сина ѝ. И в което няма да се усещам чужденка, ня-ма! Усещам, че Хани се е пробвала да ме успокои и да ми каже: " непознатото " у нас е добре пристигнало, от теб и другите зависи дали ще стане свое.

В живота на Хани " свое " и " непознато " постоянно са сменяли местата си, а дистанцията сред двата бряга на Рейн дълго време се е измервало не в километри, а в степени на неприязън и злост. Някога, в края на 40-те години на предишния век, когато тя, германката, родената в Париж и израснала във френския Елзас, взема решение да се омъжи за немец от другия бряг на Рейн, мнозина я заплюват като предателка. Защото не може да си от Елзас, да си претърпяла нацистката окупация и да се влюбиш в немец, че и да се събереш с него, пресичайки реката. Не може да си кръстена в католическа църква, а да се омъжиш за протестантски свещеник. " Не може ", реже като нож ориста ѝ на няколко пъти, само че тя съумява да събере частите. Също като майка си, германката, дръзнала да роди дете без брак в Париж при започване на 20-ти век. И даже да развие собствен бизнес, съсипван на два пъти: на първо време от огромната криза, а след това от нацистите в Страсбург.

Хани с всички сили се пробва да приказва с мен на книжовен немски, само че мелодията на баденския алемански акцент разрушава разпоредбите, проправяйки път и на елзаското произношение. А пък аз, колкото и да се старая с немската граматика, не мога да скрия източноевропейския си акцент, който в последна сметка въпреки всичко се причува като отклоняване от езиковата норма. Поне аз си мисля по този начин. Но бъдещото ми семейство въобще не се впечатлява от говора ми. Децата в този дом са израснали с естественото схващане, че мама приказва по-различно, само че пък най-хубаво от всички останали.

И тогава взех решение: многоезичието ще е моят дом

Така и в никакъв случай не посмях да запитвам Хани каква се усеща по народност и коя е родината ѝ. Но интуитивно съм сигурна в отговора ѝ: като елзаска, родена при започване на 20-ти век, чийто роден език е алеманският акцент, към който литературният немски се прибавя едвам в учебно заведение. Десетилетия по-късно в Германия някакъв преподавател ѝ не разрешава да приказва с децата си на френски, " с цел да не забави развиването им ". По същото време от другата страна на Рейн, в Елзас, немският език е изтикан зад дебелите зидове на къщите, станал е жертва на мъчителните френски мемоари от нацистката окупация и на фантазията на потърпевшите да изцелят по-бързо раните си.

Още няколко десетилетия по-късно, в средата на 1990-те, влизам в постройката на Съвета на Европа в Страсбург и запитвам младите сътрудници от пресслужбата къде мога да включа репортерския си касетофон, с цел да запиша пленарното съвещание. Не получавам отговор, тъй като очевидно запитвам на неверния език. Един от сътрудниците се смилява и потегля с мен. Останали уединено, той стопира да се мъчи с британския и обръща на немски - на оня немски, прочут ми от общуването с Хани. Да, езикът постоянно е превръщан в полесражение, на което не престават да се водят сражения дълго време, откакто някогашните врагове са заровили окопите, с цел да си орат нивите, а войната е затворена в няколкото страници на учебника по история. Тогава взех решение, че многоезичието ще е моят дом. И че няма да разреша в този дом да ми споделят каква би трябвало да се усещам или да ме притискат да взема страна, с цел да водя война против " другите ".

Маринела Липчева

" Мамо, кой е родният ми език и коя е родината ми? ", с нескрита тревога в гласа попита преди 10 години моята тогава седемгодишна щерка. Каза го на чист български език. Е, с малко небългарско " р ", което по този начин и не се промени макар старателното повторение на " Рачо реже риба ". Беше разтворила читанката от българското учебно заведение на страницата с описа за Стария щърк, който отхвърля да полети на юг с по-младите, тъй като желае да почине в родината си. Малката ми щерка беше очевидно объркана: никой в никакъв случай до тогава не беше я карал да се самоопределя на правилото " или-или ". А и растеше в дом, в който пътуването сред страните, езиците и културите беше неизменима част от живота. Търсена и постигана цел.

Отдавна съм трансформирала непознатото в свое

Дъщеря ми е родена в Берлин, само че Германия и България участват с идентична тежест в живота ѝ. Нарича прабаба си Марѝ също като татко си - с френското " grand-maman ". За щерка ми тази многобройност е най-нормалното нещо на света. Същото, като да седиш на дивана сред баща и дядо, и да им превеждаш - това тя го можеше още на четиригодишна възраст. А аз постоянно съм желала детето ми да приказва български, с цел да ме одобри с това, което нося в себе си, и да се приобщи към него. Но не и с цел да бъде вкарвано в идентификационни матрици, които изключват всичко друго, отвън публично наложеното статукво на болшинството. Затова взехме решение, че Старият щърк ще си лети до последно, накъдето си изиска и ще остане там, където се усеща най-добре, без значение дали е роден там, или не.

Никога не съм имала проблем с това, че съм по-различна от множеството хора в страната, в която съм избрала да пребивавам. Че спомените, от които съединявам пъзела на предишното си, са по-други от тези на брачна половинка ми, на неговите другари или на моите сътрудници. Никой не е успявал да ме накара да се усещам непозната поради тази различност. Не че не е имало опити. Колкото и да са малцина, те като че ли полепват по кожата и години наред мястото дразнещо те сърби. Намазвам го с мехлема на всички другарства, които съм завързала във времето, на любознанието към мен, към езика и културата, с които съм израснала.

И от дълго време съм трансформирала непознатото в свое, Хани.

****
Този текст е част от сборника. Оригиналното му заглавие е " Да превърнеш непознатото в свое ".