Quo vadis, Европа?
Малко след края на Втората международна война и малко преди началото на Студената война – през далечната 1949 година – едно американско списание разгласява публикация в един от своите юнски броеве. Стаятията е озаглавена,,Европа в търсене на ново кредо’’.
Нейн създател е Клаус Ман – наследник на известния Нобелов лауреат и публицист Томас Ман. Накратко, в тази обява Клаус Ман показва терзанията и страховете си по отношение на бъдещето на Европа и дейностите, които биха подхванали,,смутените и комплицирани европейци’’ в изискванията на един поствоенен интервал. В тезата си Ман стартира убеждението си, че гибелта на Хитлер и Мусолини и последвалия провал на идеологиите на фашизма и националсоциализма съставляват единствено едно лъжливо и лъжливо успокоение на континента. Нещо повече – Ман твърди, че някой ден Европа още веднъж ще попадне в плен на демагогията, на разрушителния и националистичен популизъм и този ден по всяка възможност ще настъпи тогава, когато европейците стартират да търсят своята панацея против общата неустановеност.
Почти 70 години по-късно от оповестената публикация на Клаус Ман – в последната си тирада пред Европейския парламент в Страсбург – ръководителят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер прикани 28-те членки на Общността да отхвърлят,,нездравия’’ шовинизъм и да прегърнат солидарността.
Ден по-рано от същата естрада в Европарламента гръцкият министър-председател Алексис Ципрас непосредствено упрекна Брюксел за възхода на популистите и националистите на Стария континент. Според Ципрас напъните на Европейския съюз са извънредно безрезултатни против все по-надигащото се въздействие на популизма, национализма и ксенофобията.
По всичко проличава, че наред с спорния темперамент, с който е била обхваната личността на Клаус Ман, немският публицист би могъл да се похвали и с пророческа заложба. Защото днешна Европа още веднъж е в плен на демагогията и на разрушителния и националистичен популизъм, обезверено търсейки панацеята против общата неустановеност. Защото днешните европейци и по-конкретно европейски политици и държавници наподобяват някак,,смутени и объркани’’. Защото апогеят на крайнодесния популизъм и шовинизъм е повече от явен в актуалната европейска политическа обстановка.
Ако допреди няколко години опасността от възкръсването на националистическите придвижвания и партии и позиционирането им във властта изглеждаше съвсем неуместно и ирационално като политическо измерение, то към днешна дата сме очевидци точно на един подобен интензивно кипящ развой.
Фактът, че Италия, която е люлка на фашизма, направи избора да бъде ръководена от съдружно държавно управление с емфатичен популистки и евроскептичен курс, като че ли затвърждава настройката, че хората не желаят повече да следват това, което бива тълкувано в модерното схващане като,,правилна’’ или,,рационална’’ политика. В този смисъл италианското общество е по-склонно да следва една власт, подчинена на линията на пропагандата и популизма, в сравнение с такава, стъпваща въз основата на прагматизма и общоевропейската взаимност, която отбрани Юнкер в своето слово.
Естествено, Италия напълно не е изолиран случай в това отношение.
През последните години значителен брой от крайнодесните партии в Европа реализираха съществени триумфи в изборите на национално равнище за сметка на одобрени политически обединения, неразделно последващи гореспоменатите,,рационални’’ политики. Така на процедура страни, които можем да отчетем като релативно консервативни като Австрия, Норвегия и Финландия, в парламентите им влязоха точно крайнодесни популистки партии. Не бива да пропущаме и резултатите от последните парламентарни избори в Швеция, където като трета политическа мощ се наложи още веднъж крайната десница в лицето на,,Шведски демократи’’, упражняваща най-вече популистка и антиимигрантска изразителност.
Всъщност безспорният и най-важен фактор за разцвета на национализма е бежанската рецесия, която заля Европа през последните години. Провалът на огромна част от водещите страни на Европейски Съюз с имигрантската вълна, комбиниран с недоверието в европейските институции и рецесията на водачество спомогнаха изключително доста за прокарването на националистически хрумвания и структури измежду западноевропейските общества. Тоест неуспехът на Брюксел с преодоляването на мигрантската рецесия легитимира и консолидира крайнодесните обединения в Европа, които сега берат плодовете не толкоз поради своя труд, колкото поради цялата тази безпринципна и неделовидна безредица от най-висока йерархична отговорност. Такава партия да вземем за пример е опозиционната и популистка,,Алтернатива за Германия’’, която на последните избори предходната година си обезпечи 94 депутатски банки в Бундестага.
Политиката на унгарския министър председател Виктор Орбан, която всъщност е с изразен антиимигрантски темперамент, провокира разтърсване по оста Страсбург – Будапеща, провокирайки Европейският парламент да изготви за първи път в своята история отчет, в който се регистрира действителната опасност от погазването на демократичните правила и полезности в някогашната социалистическа страна.
Бидейки част от така наречен Вишеградска четворка, Унгария беше подкрепена от Полша и Чехия (две страни, които също като Будапеща отхвърлят опцията за приемане на повече мюсюлмански бежанци) в борбата ѝ с Европейски Съюз. Лидерите на двете страни изрично показаха позиция, че ще блокират всевъзможни наказателни процедури против Унгария.
Подобен открит спор в границите на Европейски Съюз за следващ път се явява като доказателство, че фактически има кливидж по оста център-периферия на наднационално ниво. И самият факт, че той става все по-забележим и натрапващ е явен симптом, че Общността надалеч не е сплотена и солидарна, а по-скоро разслоена в доста посоки: политически, стопански, обществено и даже в избран смисъл идеологически.
Липсата на изкусен разговор сред държавите-членки, неналичието на единомислещо и още повече на организационно решение по въпроса с мигрантската рецесия, вътрешните несъгласия на,,две скорости’’ сред Западна и Източна Европа, сериозния спад на доверие на жителите към обособените структури на Съюза се трансформират във все по-устойчиви проводници за пробутване и налагане на крайнодесни политики и псевдопатриотична изразителност от антисистемни партии. Партии, които – още веднъж по думите на Юнкер –,,само посочват проблемите, само че в никакъв случай и техните решения.’’ Именно в заиграването със страховете и очакванията се корени цялата концептуална философия в природата на тези партии. Възползвайки се най-много от неуспеха на институциите и останалите политически/партийни субекти във властта, такива обединения постоянно може да интерпретират събитията по подобен метод, с цел да бъдат в благозвучие с мислите и възприятията на масите. Тяхната изразителност в извънредно редки случаи може да бъде умерена, защото по естество тя е,,призвана’’ да бъде дискриминационна, ксенофобска и популистка. Езикът на омразата е най-ценният актив, с който разполагат и употребяват с пропагандни цели крайните националистични блокове като френския,,Национален сбор’’ на Марин Льо Пен и към този момент упоменатата,,Алтернатива за Германия’, както и радикалната неофашистка,,Италия за италианците’’(учредена едвам през декември 2017 г.), чиито членове намерено заявиха, че са напълно,,посветени’’ на концепцията за страна на Мусолини по време на последните парламентарни избори в апенинската страна.
Едва ли би било неверно, в случай че съпоставим Европа с малко островче на безпокойството и все по-неясното бъдеще, заобиколено от море на популизъм, ксенофобски настроения и евроскептицизъм. Отделно от своите вътрешни проблеми, Европейски Съюз за момента е лишен от каквато и да е форма на дейно съдействие със своите два най-ключови сътрудници – Турция и Съединени американски щати.
Последните промени, които наложи Реджеп Ердоган, с които на практика разшири пълномощията си до степен на властническа фигура, доведоха до отчуждение и съществено разграничаване на Брюксел от Анкара и към този момент няма изгледи връзките сред двете страни да се стабилизират. По-вероятно е те да продължат да поддържат някаква дипломатична връзка, само че тя би била по-скоро с мярка на учтивост, в сравнение с търсене на изчерпателен и просторен разговор.
Що се касае до Съединени американски щати, Европейски Съюз наподобява желае да е извънредно внимателен в връзките си по отношение на Вашингтон, най-малко до момента в който стопанинът на Белия дом се споделя Доналд Тръмп, който неведнъж към този момент ни потвърди, че може да бъде непредсказуем състезател на интернационалната сцена. Там ситуацията може да ескалира във всеки един миг за всяко едно нещо, тъй че от тази позиция едва ли Европейски Съюз ще предприеме безразсъдния ход да премине през минирано поле, с цел да търси съдействие тъкмо с индивида, който грижливо поставя мините.
Не бива да подминаваме и икономическото напрежение сред Турция и Съединени американски щати. Това е още една обстановка, в която Европейски Съюз се стреми по-скоро да резервира неутралитет. В противоположен случай – в случай че приемем тезата на Бжежински, че международната геополитика се разиграва върху Голямата шахматна дъска – е прекомерно допустимо Брюксел да се окаже в състояние на,,цугцванг’’. Положение, което висшите ръководители от Съюза несъмнено биха желали да избегнат на фона на всички останали проблеми, които имат сега.
От значително значение е и по какъв начин ще продължи да действа Европейски Съюз след напускането на Англия, която безспорно е един от основните стопански мотори на Общността. Всъщност въпросите за разрешаване са извънредно доста и извънредно належащи: накъде отива Европа след Брекзит? Ще продължи ли интеграционната политика по отношение на Западните Балкани, чиято тематика бе подета от Българското европредседателство? Ще разполага ли скоро Европа с рецепта против популизма и националистическите придвижвания, които не престават да се котират високо като опция на настоящето статукво? Ще продължи ли,,средиземноморският авангард’’ на Европа да,,заключва’’ пристанищата си за следващия транспортен съд с мигранти, спорейки коя страна кой транспортен съд и какъв брой бежанци да одобри, до момента в който Брюксел от ден на ден и повече припомня на беззащитен наблюдаващ? Ще съумее ли Европейски Съюз да пребори евроскептицизма измежду множеството общества на континента и да препотвърди нуждата от съществуването си като основопологащ фактор за гарантирането на демократичните устои, завещани от трудовете на Аристотел, Лок, Токвил, Бентъм...?
През месец май идната година ще се проведат избори за Европейски парламент – избори, които би трябвало да дадат отговори в случай че не на всички, то най-малко на по-голяма част от въпросите.
По време на речта си пред Европарламента предходната седмица Алексис Ципрас съобщи, че те не трябва да бъдат просто,,поредните избори’’. Той добави, че,,това ще бъде битка на главните правила и полезности на демокрацията против крайнодесния популизъм'', след което прикани Общността да се сплоти и да се опълчи на тази опасност.
Казано в резюме, Европа се намира на сериозен кръстопът.
До европейските избори не остава чак толкоз време. А пък на нас ни остава единствено да узнаем дали идната численост от 750 евроизбраници ще съумее да удовлетвори волята на малко повече от 500 милиона жители на Общността. Може би едвам тогава ще разберем накъде тъкмо отива Европа.
Нейн създател е Клаус Ман – наследник на известния Нобелов лауреат и публицист Томас Ман. Накратко, в тази обява Клаус Ман показва терзанията и страховете си по отношение на бъдещето на Европа и дейностите, които биха подхванали,,смутените и комплицирани европейци’’ в изискванията на един поствоенен интервал. В тезата си Ман стартира убеждението си, че гибелта на Хитлер и Мусолини и последвалия провал на идеологиите на фашизма и националсоциализма съставляват единствено едно лъжливо и лъжливо успокоение на континента. Нещо повече – Ман твърди, че някой ден Европа още веднъж ще попадне в плен на демагогията, на разрушителния и националистичен популизъм и този ден по всяка възможност ще настъпи тогава, когато европейците стартират да търсят своята панацея против общата неустановеност.
Почти 70 години по-късно от оповестената публикация на Клаус Ман – в последната си тирада пред Европейския парламент в Страсбург – ръководителят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер прикани 28-те членки на Общността да отхвърлят,,нездравия’’ шовинизъм и да прегърнат солидарността.
Ден по-рано от същата естрада в Европарламента гръцкият министър-председател Алексис Ципрас непосредствено упрекна Брюксел за възхода на популистите и националистите на Стария континент. Според Ципрас напъните на Европейския съюз са извънредно безрезултатни против все по-надигащото се въздействие на популизма, национализма и ксенофобията.
По всичко проличава, че наред с спорния темперамент, с който е била обхваната личността на Клаус Ман, немският публицист би могъл да се похвали и с пророческа заложба. Защото днешна Европа още веднъж е в плен на демагогията и на разрушителния и националистичен популизъм, обезверено търсейки панацеята против общата неустановеност. Защото днешните европейци и по-конкретно европейски политици и държавници наподобяват някак,,смутени и объркани’’. Защото апогеят на крайнодесния популизъм и шовинизъм е повече от явен в актуалната европейска политическа обстановка.
Ако допреди няколко години опасността от възкръсването на националистическите придвижвания и партии и позиционирането им във властта изглеждаше съвсем неуместно и ирационално като политическо измерение, то към днешна дата сме очевидци точно на един подобен интензивно кипящ развой.
Фактът, че Италия, която е люлка на фашизма, направи избора да бъде ръководена от съдружно държавно управление с емфатичен популистки и евроскептичен курс, като че ли затвърждава настройката, че хората не желаят повече да следват това, което бива тълкувано в модерното схващане като,,правилна’’ или,,рационална’’ политика. В този смисъл италианското общество е по-склонно да следва една власт, подчинена на линията на пропагандата и популизма, в сравнение с такава, стъпваща въз основата на прагматизма и общоевропейската взаимност, която отбрани Юнкер в своето слово.
Естествено, Италия напълно не е изолиран случай в това отношение.
През последните години значителен брой от крайнодесните партии в Европа реализираха съществени триумфи в изборите на национално равнище за сметка на одобрени политически обединения, неразделно последващи гореспоменатите,,рационални’’ политики. Така на процедура страни, които можем да отчетем като релативно консервативни като Австрия, Норвегия и Финландия, в парламентите им влязоха точно крайнодесни популистки партии. Не бива да пропущаме и резултатите от последните парламентарни избори в Швеция, където като трета политическа мощ се наложи още веднъж крайната десница в лицето на,,Шведски демократи’’, упражняваща най-вече популистка и антиимигрантска изразителност.
Всъщност безспорният и най-важен фактор за разцвета на национализма е бежанската рецесия, която заля Европа през последните години. Провалът на огромна част от водещите страни на Европейски Съюз с имигрантската вълна, комбиниран с недоверието в европейските институции и рецесията на водачество спомогнаха изключително доста за прокарването на националистически хрумвания и структури измежду западноевропейските общества. Тоест неуспехът на Брюксел с преодоляването на мигрантската рецесия легитимира и консолидира крайнодесните обединения в Европа, които сега берат плодовете не толкоз поради своя труд, колкото поради цялата тази безпринципна и неделовидна безредица от най-висока йерархична отговорност. Такава партия да вземем за пример е опозиционната и популистка,,Алтернатива за Германия’’, която на последните избори предходната година си обезпечи 94 депутатски банки в Бундестага.
Политиката на унгарския министър председател Виктор Орбан, която всъщност е с изразен антиимигрантски темперамент, провокира разтърсване по оста Страсбург – Будапеща, провокирайки Европейският парламент да изготви за първи път в своята история отчет, в който се регистрира действителната опасност от погазването на демократичните правила и полезности в някогашната социалистическа страна.
Бидейки част от така наречен Вишеградска четворка, Унгария беше подкрепена от Полша и Чехия (две страни, които също като Будапеща отхвърлят опцията за приемане на повече мюсюлмански бежанци) в борбата ѝ с Европейски Съюз. Лидерите на двете страни изрично показаха позиция, че ще блокират всевъзможни наказателни процедури против Унгария.
Подобен открит спор в границите на Европейски Съюз за следващ път се явява като доказателство, че фактически има кливидж по оста център-периферия на наднационално ниво. И самият факт, че той става все по-забележим и натрапващ е явен симптом, че Общността надалеч не е сплотена и солидарна, а по-скоро разслоена в доста посоки: политически, стопански, обществено и даже в избран смисъл идеологически.
Липсата на изкусен разговор сред държавите-членки, неналичието на единомислещо и още повече на организационно решение по въпроса с мигрантската рецесия, вътрешните несъгласия на,,две скорости’’ сред Западна и Източна Европа, сериозния спад на доверие на жителите към обособените структури на Съюза се трансформират във все по-устойчиви проводници за пробутване и налагане на крайнодесни политики и псевдопатриотична изразителност от антисистемни партии. Партии, които – още веднъж по думите на Юнкер –,,само посочват проблемите, само че в никакъв случай и техните решения.’’ Именно в заиграването със страховете и очакванията се корени цялата концептуална философия в природата на тези партии. Възползвайки се най-много от неуспеха на институциите и останалите политически/партийни субекти във властта, такива обединения постоянно може да интерпретират събитията по подобен метод, с цел да бъдат в благозвучие с мислите и възприятията на масите. Тяхната изразителност в извънредно редки случаи може да бъде умерена, защото по естество тя е,,призвана’’ да бъде дискриминационна, ксенофобска и популистка. Езикът на омразата е най-ценният актив, с който разполагат и употребяват с пропагандни цели крайните националистични блокове като френския,,Национален сбор’’ на Марин Льо Пен и към този момент упоменатата,,Алтернатива за Германия’, както и радикалната неофашистка,,Италия за италианците’’(учредена едвам през декември 2017 г.), чиито членове намерено заявиха, че са напълно,,посветени’’ на концепцията за страна на Мусолини по време на последните парламентарни избори в апенинската страна.
Едва ли би било неверно, в случай че съпоставим Европа с малко островче на безпокойството и все по-неясното бъдеще, заобиколено от море на популизъм, ксенофобски настроения и евроскептицизъм. Отделно от своите вътрешни проблеми, Европейски Съюз за момента е лишен от каквато и да е форма на дейно съдействие със своите два най-ключови сътрудници – Турция и Съединени американски щати.
Последните промени, които наложи Реджеп Ердоган, с които на практика разшири пълномощията си до степен на властническа фигура, доведоха до отчуждение и съществено разграничаване на Брюксел от Анкара и към този момент няма изгледи връзките сред двете страни да се стабилизират. По-вероятно е те да продължат да поддържат някаква дипломатична връзка, само че тя би била по-скоро с мярка на учтивост, в сравнение с търсене на изчерпателен и просторен разговор.
Що се касае до Съединени американски щати, Европейски Съюз наподобява желае да е извънредно внимателен в връзките си по отношение на Вашингтон, най-малко до момента в който стопанинът на Белия дом се споделя Доналд Тръмп, който неведнъж към този момент ни потвърди, че може да бъде непредсказуем състезател на интернационалната сцена. Там ситуацията може да ескалира във всеки един миг за всяко едно нещо, тъй че от тази позиция едва ли Европейски Съюз ще предприеме безразсъдния ход да премине през минирано поле, с цел да търси съдействие тъкмо с индивида, който грижливо поставя мините.
Не бива да подминаваме и икономическото напрежение сред Турция и Съединени американски щати. Това е още една обстановка, в която Европейски Съюз се стреми по-скоро да резервира неутралитет. В противоположен случай – в случай че приемем тезата на Бжежински, че международната геополитика се разиграва върху Голямата шахматна дъска – е прекомерно допустимо Брюксел да се окаже в състояние на,,цугцванг’’. Положение, което висшите ръководители от Съюза несъмнено биха желали да избегнат на фона на всички останали проблеми, които имат сега.
От значително значение е и по какъв начин ще продължи да действа Европейски Съюз след напускането на Англия, която безспорно е един от основните стопански мотори на Общността. Всъщност въпросите за разрешаване са извънредно доста и извънредно належащи: накъде отива Европа след Брекзит? Ще продължи ли интеграционната политика по отношение на Западните Балкани, чиято тематика бе подета от Българското европредседателство? Ще разполага ли скоро Европа с рецепта против популизма и националистическите придвижвания, които не престават да се котират високо като опция на настоящето статукво? Ще продължи ли,,средиземноморският авангард’’ на Европа да,,заключва’’ пристанищата си за следващия транспортен съд с мигранти, спорейки коя страна кой транспортен съд и какъв брой бежанци да одобри, до момента в който Брюксел от ден на ден и повече припомня на беззащитен наблюдаващ? Ще съумее ли Европейски Съюз да пребори евроскептицизма измежду множеството общества на континента и да препотвърди нуждата от съществуването си като основопологащ фактор за гарантирането на демократичните устои, завещани от трудовете на Аристотел, Лок, Токвил, Бентъм...?
През месец май идната година ще се проведат избори за Европейски парламент – избори, които би трябвало да дадат отговори в случай че не на всички, то най-малко на по-голяма част от въпросите.
По време на речта си пред Европарламента предходната седмица Алексис Ципрас съобщи, че те не трябва да бъдат просто,,поредните избори’’. Той добави, че,,това ще бъде битка на главните правила и полезности на демокрацията против крайнодесния популизъм'', след което прикани Общността да се сплоти и да се опълчи на тази опасност.
Казано в резюме, Европа се намира на сериозен кръстопът.
До европейските избори не остава чак толкоз време. А пък на нас ни остава единствено да узнаем дали идната численост от 750 евроизбраници ще съумее да удовлетвори волята на малко повече от 500 милиона жители на Общността. Може би едвам тогава ще разберем накъде тъкмо отива Европа.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ