Мирела Костадинова: Поетът Никола Ракитин пише стиховете си върху цигарена кутия, не търси слава
Малко преди да скочи от влака и да постави завършек на живота си, в тунел №3 в Искърсото дефиле, Никола Ракитин посетил детската писателка Калина Малина и брачна половинка ù Христо Чолчев, редактор на „ Вестник за дамата “ в дома им в София. Поетът се обаждал постоянно, когато идва в столицата. Разговаряли на обичани тематики – българите, обичаите, думите в езика ни. Тогава оставил запечатан плик с непубликувани материали и се сбогувал. Семейство Митови го изпратили в късната вечер по бул. „ Дондуков”, с цел да се качи на влака за Плевен. И повече в никакъв случай не го видели. Денят е 2 май 1934 година
Скромният стихотворец Никола Ракитин става жертва на еснафщина и недомислие. Току-що поел директорския пост на Военно-историческите музей в Плевен, той е упрекнат, че е присвоил забележителна сума, предопределена за поддържането. Не са минали и два месеца от благото празненство във връзка юбилея му, а е издадена заповед за уволнението му като шеф на къщите-музеи в Плевен. Уволнен е без предизвестие, с цел да бъде сменен със запасен офицер от съветската войска. Министерство на просветата го назначава за контрольор по читалищата и го изпраща на работа във Върховния читалищен съюз.
Идва новина да се яви на 2 май пред боен следовател в София за разпит по обстоятелства във връзка на къщите-музеи в Плевен. Ракитин се връща до Плевен на 1 май, с цел да види фамилията си и да вземе нужни документи. Явява се пред военния следовател. Провидението се оказало по-силно… В тъмния тунел гибелта го отнася вечно.
Неоправданото му уволняване от службата шеф на къщите музеи в Плевен, която той заема с наслада, разстройва сензитивната му душа. Повторното му уволняване като контрольор по читалищата и разтакаването повече от месец без ново предопределение напълно го досъсипва. Поканата да се яви пред военния следовател в този миг на оскърбление внася нова болежка в душата му. Думите и поддръжката на приятелите и околните му не оказват помощ. Нежната му поетична лира изплаква:
Коварство с измама ме съкрушиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми прощален звук…
Това са редове от непубликуваната му приживе стихосбирка „ Черни мъниста “, която той оставя на Христо Чолчев, редактор на „ Вестник за дамата “ в деня, в който се самоубива. С молба да ги напечата още същия ден. Непременно.
До майка си, брачната половинка и децата си написа предсмъртни редове, в които като че ли изплаква цялата си болежка: „ Аз ви оставям едно благосъстояние – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия баща ще бъде постоянно с вас “. Така една неправда погубва живота и на този български стихотворец.
След време детската писателка Калина Малина си спомня за срещите им в Плевен, където не един път поетът я посрещал дружно с нейния брачен партньор: „ Той идваше към вагона, простираше огромната си десница, грабваше ръцете ни и извикваше, така както би извикал всеки от ония, снажни като него с необятни души балканджии: „ Е, добре пристигнали, добре пристигнали! Живи бяхме отново да се забележим!
После той ни отвеждаше в своя непретенциозен дом и отново така необятно се провикваше на жена си:
Майко, добър ти ден! Водя ти посетители.
Имаше ли с какво да се гостят тия посетители, по-нататък Ракитин не се грижеше. Той беше като врабците, за които написа в последното си стихотворение, че и да няма кой да ги храни, когато поетът почине, те ще дойдат на гроба му да клъвнат от коливото “.
В Плевен Ракитин води на ресторант не един път писателката Калина Малина като негова скъпа гостенка. Съпругата му Катя Узунова е учителка с три деца и няма време да се върти в кухнята. Веднъж Ракитин си не запомнил портфейла с парите у дома. Келнерът му споделил: „ Бай Ракитин, не се безпокой, ще оправим тази работа”.
По това време да заведеш жена на ресторант било неприемливо в провинцията. Но във връзка с Ракитин никой не смеел да злослови, познавали индивида. Той обичал да посреща посетители. Сред тях са Мария Грубешлиева, Дора Габе, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Константин Петканов. Черпел ги със свое приготвено вино.
Никола Ракитин е висок, строен, с кафяви очи и необятно чело, с мустаци и брадичка. Носи широкопола велурена шапка. Говори безшумно, умерено и радушно. Цялата му човешка природа издава добрина и достойнство. Мил и откровен събеседник. Обича хората. В стихотворението си „ Душата ми “ оповестено на страниците на „ Чайка “ през 1924 година той самият написа:
Душата ми е на дете душа,
тя има вяра и в фантазии, и в чудеса.
В Плевен обичал да посещава кафенета с другари и да беседва по забавни въпроси. Дойдело ли лятото заминавал за Галата до Варна или Искърския край, където има другари. Той е съкровищница от усещания събирани от пътувания с трена по градовете и селата. В едно писмо от 13 юли до приятеля си Христо Цанков – Дерижан написа:
„ Драги Христо,
От Петровден съм тук на уединение глубоко. Хубаво се прекарва. Да бих могъл да остана вечно тук, за нищо не бих съжалявал. Цял ден бродя из горите, вървя за риба, окъпвам се в Искъра и седнал някъде под дебелите сенки, си пиша стихове “.
През останалото време преподава в учебно заведение на децата, четял сказки, взел участие в литературни четения из страната. Живеел умерено в креативния си свят и в никакъв случай не търсел самопризнание и популярност. Суетата и интригата са му непознати. Отнася се към света с философско успокоение.
Той самият става стихотворец още като дребен. Расте като буйно момче и скоро захвърля учебниците. Броди из горите и стръмните камъни. Баща му, селският фелдшер Васил Панчев, се тревожел. Искал да укроти палавия си наследник и един ден го заключил в стаята. Тикнал в ръцете му „ Записки по българските въстания “ на Захари Стоянов и оттогава Никола като, че ли „ взел да се вчовечава “.
Рожденото му име е Никола Василев Пенчев. Родовите му корени са от Лъждене, Орханийско. Там са родени дедите му, които са земеделци и той изплаква в това картинно местенце – на 6 юни 1885 година. В село Лъджене под самия Балкан тече дребна река. Къщата на поета е до самия бряг на реката. В двора ù имало доста вишневи дървета и от там идва името на първата му книга „ Под цъфналите вишни “.
Самият той споделя по какъв начин се ражда и псевдонима му: „ Исках литературното ми име да бъде обвързвано с родното ми село, от което вардя скъпи мемоари. Край него протича рекичката Черниш, чиито крайбрежия са обрасли с китна ракита. Колебаех се дали да си избера Чернишев или Ракитин. Последното ми се понрави повече “.
Родителите му се преселват в Ботевград, а след това в София. Малкият Никола приключва Първа мъжка гимназия, а след това славянска лингвистика в Софийски университет.
През 1907 година е студент в Женева, Швейцария. Там по цели дни скита по улиците, а след това изтощен и гладен, стопира на брега на огромното езеро.
Скоро сграбчва куфарите си и се прибира в родината. През идната година е преподавател по български език и литература в Плевенската мъжка гимназия, назначен от министъра на просвещението Никола Мушанов.
Преподава и съветски език. Учениците му го дарявали с любов и почитание. После е преподавател в лозарското учебно заведение. На учителската специалност гледал като на креативна работа, а не като на поминък. „ Без нея животът ми би бил безсъдържателен. Ако можех да се родя повторно, отново бих станал преподавател. И отново бих обучавал учениците си на положително, на високи цивилен добродетели. Някои от моите възпитаници се демонстрираха в всякакви области на нашия икономически, публичен и културен живот. Мой възпитаник в плевенската мъжка гимназия, в която учителствах до 1920 година, беше едно дяволито и духовито селянче от Долни Дъбник. То доста обичаше да рисува карикатури. Не се поколеба да „ изкарикатури “ и нас, неговите учители, като животни. Един ден го издебнах в клас, както рисуваше, и взех принудително бележника му. Когато го разтворих, видях цяла „ зоологическа градина “. Отидох си у дома, налепих на по-дебела хартия карикатурите и на следния ден, без да ме види някой, ги окачих в учителската стая. В първото междучасие влязох малко по-късно.
Колегите бяха заобиколили изложбата и с най-голямо внимание я разглеждаха. Един се усмихна иронично, други се заливаха от смях, а трети ръмжаха. Всеки от нас виждаше себе си в изрисуваното животно. Най-много се почувства обиден сътрудника по математика, който още същия ден постави двойка на създателя на карикатурата, тъй като доста злъчно го беше „ захапал “. Този остроумен и талантлив възпитаник карикатурист беше Илия Бешков “.
Поетът минава под венчило с Катя – „ римлянката “, както я назовава Антон Страшимиров. От нея има три дъщери – Бистра, Лили и Светла. Никола Ракитин и Чудомир са едни от дребното ни писатели, които прекарват живота си в провинцията. Големият град не го пленява, там се усеща печален и тъмен. Тъгува за зелените полета и простора, за елементарните сърдечни хора. На въпроса с какво го притегля Плевен, той отговарял: „ Обикнах този град и в никакъв случай не бих го заменил със столицата. Идиличният недодялан живот неудържимо ме притегля и не мога да се освободя от неговата власт. В Плевен аз се отморявам и въодушевявам, усещам се щастлив и благополучен. Имам доста познати и другари, само че пред малко на брой разгадавам сърцето си “.
В Плевен Ракитин всеки ден върви в градската библиотека, не пропуща нито ден. Чете всички наши и непознати списания и вестници. Те минават първо през неговите ръце. „ Тук, при тия хиляди книги, в тая тишина, душата се разпростира и песните стартират да бликат. Аз съм обвързван с всички тия книги, с цялата конюнктура. И в случай че има на нещо да дължа моя триумф, дължа го единствено на тая библиотека, тя ме сътвори като стихотворец и не ме остави през тези двадесет и пет години, които претърпях тук, да заглъхна, да посивея и да се слея с всички. Аз зная съвсем на всички хубави книги мястото. Преровил съм всичките тия хиляди томове. “.
Затова с подобен плам работи и в читалищата. Обикаля селата и приказва с хората, споделя тъгите и неволите им. „ Много обичах да ходя на нашето лозе. То е на Тракийския хълм, по посока към гарата. Там има една акациева горичка, в която си отпочивах, и постоянно на цигарената си кутия пишех стихове. Така множеството от моите стихове са писани или в тази горичка, или в околните ливади, или измежду безкрайното поле, което се разстила край китните крайбрежия на Вит. Останалите мои стихове съм писал в библиотеката и напълно малко в къщи, нормално сред три и четири часа след пладне. Тогава затварям прозорците, спущам пердетата и стартирам да пиша и да пуша цигара след цигара, догдето стаята потъне в дим… “.
Пише леко, без креативен напъни. Понякога преработва стиховете, които не харесва – редуцира или уголемява написаното. Обичал да споделя, че поетите би трябвало да са хуманисти и родолюбци, да обичат родината си и природата, да черпят ентусиазъм от българската земя, живот и обичай.
Негови учители в поезията са Любен Каравелов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Стамен Панчев, който по-късно минава под венчило със сестра му.
От съветските поети чете в оригинал Пушкин, Лермонтов и Некрасов. За поетите символистите споделя, че са му изцяло непознати.
Издава 26 стихосбирки. Сътрудник на списанията „ Мисъл “, „ Златорог “, „ Везни “, „ Знание “, „ Листопад “, както и на детските списания – „ Венец “, „ Светулка “, „ Детска наслада “. Стиховете му сливат индивида с природата – родните хълмове, полето, горската тишина. Наричат го „ артистът на природата “. Тази обич към нея наследява от татко си, който е пребродил всички родни планини.
Поетичните му стихосбирки са изпълнени с хубост и болежка, с блян и слънце, само че и с доста обич. В книгата „ Цветя от безконечната пролет “ съибира свои забравени по бележниците си нежни стихотворения. Затова го предизвика Лилиев, който заедна с Рачо Стоянов отива в Плевен, с цел да видят постановката „ Майстори “ в Общинския спектакъл. Лилиев го предиздвикал да ги събере от книжата си и да ги преработи. Едно от тези стихотворения е „ Под цъфналите вишни “, отдадено на брачната половинка му.
Ракитин обича и обществените си песни. От щемпел излиза книгата му „ Преди да съмне “.
Някога никой не обръщал внимание на стихотворенията му, ценяло се модерното литературно творчество. „ Но аз още тогава знаех, че това, което бе на мода, което бързо се харесваше, ще отшуми по този начин бързо, ще се не помни, а ще остане това, което е надълбоко изживяно и обвързвано с националния дух “.
Този сензитивен стихотворец не съумява да се сдобри с подлостта и коварството, които не са от неговия гальовен и лиричен свят. Просто скача от влака. Едва на 49 години…
Скромният стихотворец Никола Ракитин става жертва на еснафщина и недомислие. Току-що поел директорския пост на Военно-историческите музей в Плевен, той е упрекнат, че е присвоил забележителна сума, предопределена за поддържането. Не са минали и два месеца от благото празненство във връзка юбилея му, а е издадена заповед за уволнението му като шеф на къщите-музеи в Плевен. Уволнен е без предизвестие, с цел да бъде сменен със запасен офицер от съветската войска. Министерство на просветата го назначава за контрольор по читалищата и го изпраща на работа във Върховния читалищен съюз.
Идва новина да се яви на 2 май пред боен следовател в София за разпит по обстоятелства във връзка на къщите-музеи в Плевен. Ракитин се връща до Плевен на 1 май, с цел да види фамилията си и да вземе нужни документи. Явява се пред военния следовател. Провидението се оказало по-силно… В тъмния тунел гибелта го отнася вечно.
Неоправданото му уволняване от службата шеф на къщите музеи в Плевен, която той заема с наслада, разстройва сензитивната му душа. Повторното му уволняване като контрольор по читалищата и разтакаването повече от месец без ново предопределение напълно го досъсипва. Поканата да се яви пред военния следовател в този миг на оскърбление внася нова болежка в душата му. Думите и поддръжката на приятелите и околните му не оказват помощ. Нежната му поетична лира изплаква:
Коварство с измама ме съкрушиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми прощален звук…
Това са редове от непубликуваната му приживе стихосбирка „ Черни мъниста “, която той оставя на Христо Чолчев, редактор на „ Вестник за дамата “ в деня, в който се самоубива. С молба да ги напечата още същия ден. Непременно.
До майка си, брачната половинка и децата си написа предсмъртни редове, в които като че ли изплаква цялата си болежка: „ Аз ви оставям едно благосъстояние – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия баща ще бъде постоянно с вас “. Така една неправда погубва живота и на този български стихотворец.
След време детската писателка Калина Малина си спомня за срещите им в Плевен, където не един път поетът я посрещал дружно с нейния брачен партньор: „ Той идваше към вагона, простираше огромната си десница, грабваше ръцете ни и извикваше, така както би извикал всеки от ония, снажни като него с необятни души балканджии: „ Е, добре пристигнали, добре пристигнали! Живи бяхме отново да се забележим!
После той ни отвеждаше в своя непретенциозен дом и отново така необятно се провикваше на жена си:
Майко, добър ти ден! Водя ти посетители.
Имаше ли с какво да се гостят тия посетители, по-нататък Ракитин не се грижеше. Той беше като врабците, за които написа в последното си стихотворение, че и да няма кой да ги храни, когато поетът почине, те ще дойдат на гроба му да клъвнат от коливото “.
В Плевен Ракитин води на ресторант не един път писателката Калина Малина като негова скъпа гостенка. Съпругата му Катя Узунова е учителка с три деца и няма време да се върти в кухнята. Веднъж Ракитин си не запомнил портфейла с парите у дома. Келнерът му споделил: „ Бай Ракитин, не се безпокой, ще оправим тази работа”.
По това време да заведеш жена на ресторант било неприемливо в провинцията. Но във връзка с Ракитин никой не смеел да злослови, познавали индивида. Той обичал да посреща посетители. Сред тях са Мария Грубешлиева, Дора Габе, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Константин Петканов. Черпел ги със свое приготвено вино.
Никола Ракитин е висок, строен, с кафяви очи и необятно чело, с мустаци и брадичка. Носи широкопола велурена шапка. Говори безшумно, умерено и радушно. Цялата му човешка природа издава добрина и достойнство. Мил и откровен събеседник. Обича хората. В стихотворението си „ Душата ми “ оповестено на страниците на „ Чайка “ през 1924 година той самият написа:
Душата ми е на дете душа,
тя има вяра и в фантазии, и в чудеса.
В Плевен обичал да посещава кафенета с другари и да беседва по забавни въпроси. Дойдело ли лятото заминавал за Галата до Варна или Искърския край, където има другари. Той е съкровищница от усещания събирани от пътувания с трена по градовете и селата. В едно писмо от 13 юли до приятеля си Христо Цанков – Дерижан написа:
„ Драги Христо,
От Петровден съм тук на уединение глубоко. Хубаво се прекарва. Да бих могъл да остана вечно тук, за нищо не бих съжалявал. Цял ден бродя из горите, вървя за риба, окъпвам се в Искъра и седнал някъде под дебелите сенки, си пиша стихове “.
През останалото време преподава в учебно заведение на децата, четял сказки, взел участие в литературни четения из страната. Живеел умерено в креативния си свят и в никакъв случай не търсел самопризнание и популярност. Суетата и интригата са му непознати. Отнася се към света с философско успокоение.
Той самият става стихотворец още като дребен. Расте като буйно момче и скоро захвърля учебниците. Броди из горите и стръмните камъни. Баща му, селският фелдшер Васил Панчев, се тревожел. Искал да укроти палавия си наследник и един ден го заключил в стаята. Тикнал в ръцете му „ Записки по българските въстания “ на Захари Стоянов и оттогава Никола като, че ли „ взел да се вчовечава “.
Рожденото му име е Никола Василев Пенчев. Родовите му корени са от Лъждене, Орханийско. Там са родени дедите му, които са земеделци и той изплаква в това картинно местенце – на 6 юни 1885 година. В село Лъджене под самия Балкан тече дребна река. Къщата на поета е до самия бряг на реката. В двора ù имало доста вишневи дървета и от там идва името на първата му книга „ Под цъфналите вишни “.
Самият той споделя по какъв начин се ражда и псевдонима му: „ Исках литературното ми име да бъде обвързвано с родното ми село, от което вардя скъпи мемоари. Край него протича рекичката Черниш, чиито крайбрежия са обрасли с китна ракита. Колебаех се дали да си избера Чернишев или Ракитин. Последното ми се понрави повече “.
Родителите му се преселват в Ботевград, а след това в София. Малкият Никола приключва Първа мъжка гимназия, а след това славянска лингвистика в Софийски университет.
През 1907 година е студент в Женева, Швейцария. Там по цели дни скита по улиците, а след това изтощен и гладен, стопира на брега на огромното езеро.
Скоро сграбчва куфарите си и се прибира в родината. През идната година е преподавател по български език и литература в Плевенската мъжка гимназия, назначен от министъра на просвещението Никола Мушанов.
Преподава и съветски език. Учениците му го дарявали с любов и почитание. После е преподавател в лозарското учебно заведение. На учителската специалност гледал като на креативна работа, а не като на поминък. „ Без нея животът ми би бил безсъдържателен. Ако можех да се родя повторно, отново бих станал преподавател. И отново бих обучавал учениците си на положително, на високи цивилен добродетели. Някои от моите възпитаници се демонстрираха в всякакви области на нашия икономически, публичен и културен живот. Мой възпитаник в плевенската мъжка гимназия, в която учителствах до 1920 година, беше едно дяволито и духовито селянче от Долни Дъбник. То доста обичаше да рисува карикатури. Не се поколеба да „ изкарикатури “ и нас, неговите учители, като животни. Един ден го издебнах в клас, както рисуваше, и взех принудително бележника му. Когато го разтворих, видях цяла „ зоологическа градина “. Отидох си у дома, налепих на по-дебела хартия карикатурите и на следния ден, без да ме види някой, ги окачих в учителската стая. В първото междучасие влязох малко по-късно.
Колегите бяха заобиколили изложбата и с най-голямо внимание я разглеждаха. Един се усмихна иронично, други се заливаха от смях, а трети ръмжаха. Всеки от нас виждаше себе си в изрисуваното животно. Най-много се почувства обиден сътрудника по математика, който още същия ден постави двойка на създателя на карикатурата, тъй като доста злъчно го беше „ захапал “. Този остроумен и талантлив възпитаник карикатурист беше Илия Бешков “.
Поетът минава под венчило с Катя – „ римлянката “, както я назовава Антон Страшимиров. От нея има три дъщери – Бистра, Лили и Светла. Никола Ракитин и Чудомир са едни от дребното ни писатели, които прекарват живота си в провинцията. Големият град не го пленява, там се усеща печален и тъмен. Тъгува за зелените полета и простора, за елементарните сърдечни хора. На въпроса с какво го притегля Плевен, той отговарял: „ Обикнах този град и в никакъв случай не бих го заменил със столицата. Идиличният недодялан живот неудържимо ме притегля и не мога да се освободя от неговата власт. В Плевен аз се отморявам и въодушевявам, усещам се щастлив и благополучен. Имам доста познати и другари, само че пред малко на брой разгадавам сърцето си “.
В Плевен Ракитин всеки ден върви в градската библиотека, не пропуща нито ден. Чете всички наши и непознати списания и вестници. Те минават първо през неговите ръце. „ Тук, при тия хиляди книги, в тая тишина, душата се разпростира и песните стартират да бликат. Аз съм обвързван с всички тия книги, с цялата конюнктура. И в случай че има на нещо да дължа моя триумф, дължа го единствено на тая библиотека, тя ме сътвори като стихотворец и не ме остави през тези двадесет и пет години, които претърпях тук, да заглъхна, да посивея и да се слея с всички. Аз зная съвсем на всички хубави книги мястото. Преровил съм всичките тия хиляди томове. “.
Затова с подобен плам работи и в читалищата. Обикаля селата и приказва с хората, споделя тъгите и неволите им. „ Много обичах да ходя на нашето лозе. То е на Тракийския хълм, по посока към гарата. Там има една акациева горичка, в която си отпочивах, и постоянно на цигарената си кутия пишех стихове. Така множеството от моите стихове са писани или в тази горичка, или в околните ливади, или измежду безкрайното поле, което се разстила край китните крайбрежия на Вит. Останалите мои стихове съм писал в библиотеката и напълно малко в къщи, нормално сред три и четири часа след пладне. Тогава затварям прозорците, спущам пердетата и стартирам да пиша и да пуша цигара след цигара, догдето стаята потъне в дим… “.
Пише леко, без креативен напъни. Понякога преработва стиховете, които не харесва – редуцира или уголемява написаното. Обичал да споделя, че поетите би трябвало да са хуманисти и родолюбци, да обичат родината си и природата, да черпят ентусиазъм от българската земя, живот и обичай.
Негови учители в поезията са Любен Каравелов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Стамен Панчев, който по-късно минава под венчило със сестра му.
От съветските поети чете в оригинал Пушкин, Лермонтов и Некрасов. За поетите символистите споделя, че са му изцяло непознати.
Издава 26 стихосбирки. Сътрудник на списанията „ Мисъл “, „ Златорог “, „ Везни “, „ Знание “, „ Листопад “, както и на детските списания – „ Венец “, „ Светулка “, „ Детска наслада “. Стиховете му сливат индивида с природата – родните хълмове, полето, горската тишина. Наричат го „ артистът на природата “. Тази обич към нея наследява от татко си, който е пребродил всички родни планини.
Поетичните му стихосбирки са изпълнени с хубост и болежка, с блян и слънце, само че и с доста обич. В книгата „ Цветя от безконечната пролет “ съибира свои забравени по бележниците си нежни стихотворения. Затова го предизвика Лилиев, който заедна с Рачо Стоянов отива в Плевен, с цел да видят постановката „ Майстори “ в Общинския спектакъл. Лилиев го предиздвикал да ги събере от книжата си и да ги преработи. Едно от тези стихотворения е „ Под цъфналите вишни “, отдадено на брачната половинка му.
Ракитин обича и обществените си песни. От щемпел излиза книгата му „ Преди да съмне “.
Някога никой не обръщал внимание на стихотворенията му, ценяло се модерното литературно творчество. „ Но аз още тогава знаех, че това, което бе на мода, което бързо се харесваше, ще отшуми по този начин бързо, ще се не помни, а ще остане това, което е надълбоко изживяно и обвързвано с националния дух “.
Този сензитивен стихотворец не съумява да се сдобри с подлостта и коварството, които не са от неговия гальовен и лиричен свят. Просто скача от влака. Едва на 49 години…
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ