Малко момче ми се обади и ме помоли да спася

Малко момче ми се обади и ме помоли да спася умиращата му майка. Тя беше избавена, само че, както се оказа по-късно, момчето Максимка, което ми се обади, било… заровено преди месец…

Аз съм доктор. През годините в практиката ми се случиха разнообразни истории. Имаше и тъжни, и радостни, и смешни. Но една от тях, може би най-невероятната, се запечата изключително в съзнанието ми.

Тази история се случи при започване на моята кариера, при започване на 80-те години. Току-що бях приключил здравно учебно заведение и ме разпределиха в селска клиника. Очаквах да видя порутена порутена постройка, само че попаднах в новопостроено лечебно заведение. Екипът ме посрещна доста общително. Бях благополучен!

През първата седмица на работа нямаше нищо удивително, макар че пациентите трябваше да бъдат преглеждани чак до вечерта.

В петък взех решение да дойда на работа по-рано от нормално. Исках умерено да си подредя документите, без никой да ме прекъсва. Имах още цялостен час до началото на приемите и здравната сестра Марина към момента не беше пристигнала.

Но незабавно щом се захванах за работа, телефонът внезапно иззвъня.

Вдигнах слушалката и чух гласовит момчешки глас: „ Докторе! Майка ми се усеща зле! Улица „ Иглика “ 11. Елате бързо!

— Какво й е на майка ти? – попитах.

— Тя умира! – отговори момчето, само че някак по-тихо.

— Защо умира? Какво се е случило? Извикайте кола за спешна помощ! – тормозих се.

— Вкъщи няма никой, единствено аз. — А сестра ми още не е пристигнала — едвам чуто отговори момчето.

В този миг връзката беше прекратена.

Бързо облякох престилката си и забързах към адреса, който момчето беше показало. След 15 минути към този момент бях там. Вратата на къщата беше открехната.

Попитах високо: „ Вие ли извикахте доктор? “ Но нямаше отговор. Навлязох по-навътре и в стаята видях жена. Тя лежеше на леглото и главата й висеше леко надолу. Смъртнобледото лице беше прикрито под разплетена тъмна коса.

Хванах ръката й, кожата беше доста студена, само че въпреки всичко усетих лек пулс. На пода имаше празен блистер от хапчета. Всичко показваше, че дамата е приела смъртоносна доза медикаменти.

Да, в никакъв случай не се бях занимавал със самоубийства. Разполагах със секунди. Видях телефон на нощното шкафче в ъгъла и извиках кола за спешна помощ. Докато чаках екипа, оказах първа помощ, доколкото можах. Линейката дойде много бързо.

Казах на лекарите, че дамата не е пресметнала дозата на лекарството, схванала е това в точния момент и е съумяла да ми се обади. Направих това, с цел да не бъде изпратена в психиатрична болница и да не бъде записана – тогава диалогът със самоубийците беше къс.

Когато дамата беше изнесена на носилка от къщата, край колата към този момент се беше събрала навалица от любопитни съседи.

—Докторе, какво й става? – попита ме баба.  — аистина ли е умряла?

— Ще се оправи! – споделих аз решително.

Старицата въздъхна:

— Не е учудващо, че Максимчо я вика при себе си. Синът й се удави. Скоро ще стане месец, откогато го погребаха.

— Но тя към момента има деца. Момче и момиче – отговорих.

Бабата поклати глава:

— Ня, тя няма към този момент деца, той беше единственият.

Това беше вест. Кой ми се обади тогава? За коя сестра говореше момчето? Нямах време да мисля и побързах към клиниката, тъй като приемът на пациенти започваше след пет минути.

Марина плесна с ръце: „ Докторе, къде бяхте? Вече се тормозих да не е станало нещо! “

Разказах й странната история, която ми се случи тази заран.

— Познавам това семейство – тъжно сподели Марина. — Жената се споделя Лидия, доста е добра. Тя и брачният партньор й дълго време нямаха деца. И когато Максим се роди, косъм не даваха да падне от него. И за какво им е такава тъга, да изгубят единственото си дете? – гласът на сестрата трепереше.

След това Марина ме погледна замислено и попита:

— Има единствено едно нещо, което не мога да схвана. Как биха могли да ви се обадят, като клиниката ни към момента не е обвързвана с телефонната централа? 

— Как по този начин не е обвързвана? – втренчих се в Марина с неразбиране. — Ето го телефона.

Сестрата подвигна апарата и едвам тогава забелязах, че нямаше нито един кабел. Бях комплициран. Оказва се, че мъртвото момче ми е звъняло на неработещ телефон? Трябваше ли самичък да отида на доктор?

В последна сметка всичко това бе, меко казано, необичайно. Но имаше позвъняване, аз персонално приказвах с момчето! Прекарах целия ден в размишления и след работа отидох в болничното заведение, с цел да попитам за здравето на Лидия.

Жената се усещаше по-добре, бе пристигнала на себе си и даже ми разрешиха да я посетя. Съпругът й беше в стаята с нея.

— Докторе, доста ви благодаря! „ - сподели мъжът,. — Ако не бяхте вие, моята Лидия към този момент нямаше да съществува.

Той стисна крепко ръката ми. А дамата гледаше през прозореца равнодушно и отдалечено.

—  Как се озовахте у нас? – попита ме тя безшумно с неподвижен глас. Разказах за необикновеното позвъняване. Сълза се търкулна по бледата й буза: „ Максимчо ме е избавил “.

Хванах дамата за ръка: „ Слушайте, синът ви желае да живеете! “ Иначе нямаше да ми се обади! Борете се за паметта на вашето момче! Може би към момента ще имате деца, тъй като ми сподели за сестра, която още не е пристигнала.

Но дамата единствено поклати глава:

„ Не, лекарите споделиха, че в този момент в никакъв случай няма да имам деца. “

Лидия се обърна и заплака. Излязох от стаята, съвсем плачейки. Не посетих още веднъж Лидия, тъй като ми се стори, че тя не е доста щастлива да ме види.

Но тази тъжна история не напусна мислите ми дълго време. По някаква причина се привързах към тези хора.

По-късно разбрах, че Лида и брачният партньор й са се преместили някъде.

Изминаха пет години. Една зима, по време на банкет, в кабинета се почука.

„ Да, да “, отговорих аз и за моя изненада видях Лидия и брачна половинка й на вратата.

Жената изглеждаше напълно друго от времето, когато се видяхме за финален път. Тя изглеждаше очевидно по-хубава и имаше усмивка на лицето си. С едната си ръка Лида галеше корема си, а с другата притискаше към петгодишно момиченце.

— Запознайте се, докторе.Това е нашата щерка Елена.

Момичето се скри зад полата на Лида. Очите на дамата блестяха от благополучие. Тя бе пристигнала да ми благодари, че спасих живота й.

— Ако не бяхте вие, нямаше да съм толкоз щастлива, колкото съм в този момент. Вашите думи ме удариха в сърцето и когато ме изписаха, със брачна половинка ми отидохме в сиропиталище. Елена стоеше на верандата, като че ли ни чакаше.

В този миг разбрах за какво Максим не ме остави да умра. Е, след това се случи знамение – Лида кимна към корема си.

Оттогава минаха доста години, само че към момента постоянно си мисля за момчето, което някак мистично се свърза с мен от оня свят. Питам се: за какво избра мен за асистент?