Мълчанието е злато, но често е и престъпление. Няма да

Мълчанието е злато, само че постоянно е и закононарушение.
Няма да отстранявам място за това, какъв брой са загрижени за мен приятелите ми и какъв брой по никакъв начин не желаят да пиша и приказвам.
Няма да сложа портрета си с трагично изражение на лицето и няма да проплача, че диря истината, а тя желае жертви.
Няма с огромни букви да напиша, че в случай че нещо се случи с мен... Мелодраматизмът оставям за други.

Не диря утвърждение и още по-малко похвали.

Ругатните не ме засягат, нито могат да ме разтревожат.

Пред огромните дезинформации и операции на публичното мнение, на които всекидневно сме очевидци, пред неприкритото предпочитание да бъде унизен, а за какво не и погубен един народ, пред поддръжката на държавно управление, което отхвърля да съобщи на првосъдие предводители на фашистки формирования, пред безсрамните и напористи опити за налагане на необяснима за демокрацията цензура - никой няма право да мълчи.

Защо го вършат?!

Отговарям единствено за себе си.

Капката, която преля чашата на търпението, накара ме да изпитам гадност и неспособност да запазя безмълвие, беше инцидентно попадналото ми изявление на последния „ самоуверен съветски публицист “ /така беше показан в интернет/. Ако не се неистина - Невзорни или нещо сходно.

„ Смелият “ съветски публицист /досущ като множеството си български колеги/, предупреждаваше сънародниците си, че след войната с Украйна ще би трябвало да търсят ново име за Родината си, тъй като ще се срамят пред целия свят да се назовават руснаци.

Ще се срамят да се назовават руснаци?!

Това изречение ме вкамени и върна години обратно, когато бяхме посочени с пръст като нарушители, протегнали ръка на живота на най-светия човек на планетата - Папа Йоан Павел Втори.

Помните ли?

Няма да описвам – влезте в Гугъл, потърсете " Българската диря " и „ Делото Антонов “. Едни ще си припомните, други ще се запознаете с това по какъв начин покушението против Папата трансформира България в синоним на тероризма.. Надявам се да разберете по какъв начин сме се чувствали ние като българи тогава...

Вярвам също, че връщайки се обратно във времето, ще извършите прилика със сегашната не по-малко брутална агитация и ще се замислите какво желаят да скрият от нас, налагайки ни цензура....

Тогава светът и освен католическият, беше като размирен кошер против България – спътникът на Съюз на съветските социалистически републики. /Сега, най-малко се „ отсрамваме “, сменихме Съюз на съветските социалистически републики със САЩ…/

А ние трябваше да пътуваме, да се състезаваме, да гледаме хората в очите, когато всяка първа страница на западната преса бе изпълнена с големи заглавия за „ Българската диря. “

Италия към момента беше настръхнала против нас, когато пристигна покана от Италианска комунистическа партия за турне на „ златните девойки “, тъй като смятаха, че като Световни и Европейски шампионки с хубостта, която носеха, девойките ще покажат един различен облик на България, ще смегчат озлоблението и гнева на италианците...

Нито за секунда не съм се усъмнила в невинноста на Сергей Антонов, нито съм поискала да бъда друга, с изключение на българка.

Решението беше мъчно, колебаехме се. Все отново гимнастичките бяха на по 16–17г. - деца, а трябваше да застанат лице в лице с омразата и презрението на един народ против Родината им…

Разговаряхме с тима, взехме единодушието на родителите и заминахме.

За това, което преживяхме, ще продължа в допълнение.