Точният размер
Малък или огромен би трябвало да бъде нашият парламент? В помощ за този значим отговор идват положителните образци от корпоративното ръководство
Колко огромен би трябвало да бъде българският парламент? Често се чува мнението че броят на нашите народни представители е прекомерно огромен. Така ли е обаче? Колко запаси са нужни за един управителен орган? Каква е оптималната му конструкция?
Тези въпроси са проучени много добре по отношение на организационното конструиране на компаниите. Компаниите са като дребни страни: акционерите са техните жители, а съветът на шефовете - техният парламент. Какво би се получило в случай че проектираме знанията за корпоративното управление в безкрайната тематика за държавното ръководство?
Повечето организации се ръководят от съвет (или борд) на шефовете. Всъщност, по закон, доста страни по света изискват подобен ръб. В тези страни, обаче, съществуването на управителни препоръки предхожда доста законите, които ги постановат. Изглежда, че процесът на взимане на решения естествено води до сюжета, при който болшинството делегира пълномощия на дребна група от хора.
Може би най-важната функционалност на управителния съвет е обезпечаването на експертиза. Тази функционалност е изключително скъпа в огромните организации, защото координацията на хората в тях е извънредно сложна. Корпоративните бордове вземат участие във вземането на значими решения, като да вземем за пример за подбора и възнагражденията на висшите мениджъри на компанията, избора на инспектори и решенията за огромни финансови разноски.
В поддръжка на концепцията, че бордовете обезпечават значим управнически запас, е фактът, че по-сложните компании имат по-големи бордове. Размерът и разнообразието на бордовете също по този начин се усилват, когато компаниите порастват и диверсифицират своите интервенции с времето.
Втората най-важна функционалност на управителния съвет е да управлява мениджърите на висши корпоративни позиции (мониторинг). Самозаинтересованите мениджъри постоянно може да не ръководят в най-хубавия интерес на акционерите. Например те биха могли да усилят заплатите си, да си обзаведат скъпи офиси и да влагат в планове, от които получават персонални облаги. В тези случаи, от управителния съвет се чака да подсигурява, че с решенията и дейностите си мениджърите преследват интереса на акционерите. В този смисъл, самостоятелните шефове, т.е. шефовете, несвързани с ръководството на компанията, се оправят по-добре с надзора над ръководството, в сравнение с шефовете, свързани с компанията.
Съществуващите епирични обстоятелства също демонстрират, че съветът на шефовете упражнява деен контрол. Например, фирмите притеглят повече самостоятелни шефове в своите препоръки, когато мониторингът върху решенията и дейностите на корпоративните водачи е по-необходим. Вероятността в борда да се появят нови самостоятелни шефове, се усилва след неприятни бизнес резултати. Ако компанията има по-слабо одобрен мениджмент, в борда също е по-вероятно да има повече самостоятелни шефове.
И по този начин, в случай че би трябвало да обобщим, управителните препоръки имат две съществени функционалности – обезпечаване на експертиза и мониторинг. Директорите, които са покрай компанията и управлението ѝ, са по-добре осведомени с компанията, само че са по-малко самостоятелни и по-трудно биха направлявали управлението й. От друга страна, шефовете, които са по-слабо свързани с компанията, биха били по-обективни и безпристрастни. Познанията им за бизнеса на компанията обаче са и по-слаби. Така че, в основата на всички механизми за ръководство съществува фундаментален спор сред опита и независимостта.
Същият този спор съществува и на равнище страна. Членовете на Народното събрание, които са откъснати от политическите партии и нямат връзка с администрацията, биха били по-независими и по-малко склонни към корупция. За страдание обаче, те имат и доста по-слаби знания за делата в страната и за спецификата на управническия развой. От друга страна, представителите, които са по-тясно свързани с работещите институции, знаят по-добре по какъв начин работи системата, само че са по-малко способни да трансформират статуквото.
Някои хора обмислят концепцията за „ прекачване “ на значими функционалности на Народното събрание на Европейския съюз или други самостоятелни институции. Чрез привличане на опит извън сигурно ще получим самостоятелност, само че ще се лишим от скъпи познания за настоящото положение на процесите в страната. Управлението е комплициран развой и няма универсално решение, което да работи постоянно и на всички места. Човек би трябвало деликатно да балансира експертизата с независимостта както на равнище страна, по този начин и на равнище компания.
Проучванията върху корпоративното ръководство дават известна визия и за подобаващия размер на бордовете. Общото умозаключение е, че съществува най-благоприятен размер на борда. Големите бордове могат да бъдат сложни за съгласуваност, и съгласно някои изследвания компаниите с огромни управителни препоръки не се показват добре. Малките препоръки обаче също основават проблеми – те са по-лесни за корумпиране и манипулиране.
Много страни законово дефинират минималния брой членове на корпоративните бордове. Интересното е, че множеството компании в тези страни избират да имат повече членове в борда от минималния брой по закон, което още веднъж демонстрира, че при ръководството -- по-малкото не е безусловно по-доброто. Изследванията демонстрират още, че оптималният размер на борда нормално се усилва с повишаването на размера и сложността на компанията. От друга страна, дребните компании с по-проста конструкция и с по-мотивирани мениджъри по-често залагат на по-малките бордове.
Ако съществува най-благоприятен размер на управителните препоръки на фирмите, би трябвало да съществува най-благоприятен размер и за парламентите. Тогава какъв би бил оптималният размер на българския парламент? За отговора на този въпрос можем да погледнем към парламентите на някои развити страни. Нека за контролна група определим четири страни – Дания, Финландия, Швеция и Норвегия. Те имат мощни стопански системи, население, сходно по мярка на нашето, и еднокамарен парламент. Ако България реши да избира брой на народните представители, при който съотношението им по отношение на популацията на страна да е сходно на съотношението в тези четири страни, оптималният брой на националните ни представители ще е 232. Ако популацията на страната падне до 6 милиона, оптималният брой депутати става 199.
Направим ли съпоставяне сред българския парламент и парламентите на развитите страни с сходно по мярка население, ясно стигаме до заключението, че размерът на нашето Народно заседание може да бъде понижен леко – до 220 или 200 души. Но не повече.
Заплащането на нашите народни представители също по този начин би трябвало да бъде относително високо най-малко по три аргументи. Първо, висококвалифицираните хора получават високи заплати в частния бранш. Ако желаеме тези хора да се откажат от всички преимущества на редовите работни места и да станат държавни чиновници, би трябвало да им предложим конкурентно заплащане. Второ, в случай че плащаме на нашите народни представители повече, имаме правото и да пожелаваме повече от тях. Реално, възнаграждението е договар и по-високата му стойност изисква по-голяма отчетност. Трето, незадоволително добре платените политици са по-уязвими на подкупи и корупция спрямо политиците, които получават положително възнаграждение.
Работата на българския парламент е значима. Изисква опит и безрезервност. Много дребен парламент може да се окаже неефикасен, по-лесен за манипулиране и по-малко самостоятелен от парламент с рационален размер. За работата си депутатите би трябвало да получават и високи хонорари. Но би трябвало да сме сигурни, че избираме за виновни обществени позиции хора, които са квалифицирани, могат да загърбят тесните си политически ползи и да пазят ползите на страната. Българското Народно заседание е свещено. Трябва да подсигуряваме, че хората, които влизат в него, са почтени да прекрачват прага му.
Колко огромен би трябвало да бъде българският парламент? Често се чува мнението че броят на нашите народни представители е прекомерно огромен. Така ли е обаче? Колко запаси са нужни за един управителен орган? Каква е оптималната му конструкция?
Тези въпроси са проучени много добре по отношение на организационното конструиране на компаниите. Компаниите са като дребни страни: акционерите са техните жители, а съветът на шефовете - техният парламент. Какво би се получило в случай че проектираме знанията за корпоративното управление в безкрайната тематика за държавното ръководство?
Повечето организации се ръководят от съвет (или борд) на шефовете. Всъщност, по закон, доста страни по света изискват подобен ръб. В тези страни, обаче, съществуването на управителни препоръки предхожда доста законите, които ги постановат. Изглежда, че процесът на взимане на решения естествено води до сюжета, при който болшинството делегира пълномощия на дребна група от хора.
Може би най-важната функционалност на управителния съвет е обезпечаването на експертиза. Тази функционалност е изключително скъпа в огромните организации, защото координацията на хората в тях е извънредно сложна. Корпоративните бордове вземат участие във вземането на значими решения, като да вземем за пример за подбора и възнагражденията на висшите мениджъри на компанията, избора на инспектори и решенията за огромни финансови разноски.
В поддръжка на концепцията, че бордовете обезпечават значим управнически запас, е фактът, че по-сложните компании имат по-големи бордове. Размерът и разнообразието на бордовете също по този начин се усилват, когато компаниите порастват и диверсифицират своите интервенции с времето.
Втората най-важна функционалност на управителния съвет е да управлява мениджърите на висши корпоративни позиции (мониторинг). Самозаинтересованите мениджъри постоянно може да не ръководят в най-хубавия интерес на акционерите. Например те биха могли да усилят заплатите си, да си обзаведат скъпи офиси и да влагат в планове, от които получават персонални облаги. В тези случаи, от управителния съвет се чака да подсигурява, че с решенията и дейностите си мениджърите преследват интереса на акционерите. В този смисъл, самостоятелните шефове, т.е. шефовете, несвързани с ръководството на компанията, се оправят по-добре с надзора над ръководството, в сравнение с шефовете, свързани с компанията.
Съществуващите епирични обстоятелства също демонстрират, че съветът на шефовете упражнява деен контрол. Например, фирмите притеглят повече самостоятелни шефове в своите препоръки, когато мониторингът върху решенията и дейностите на корпоративните водачи е по-необходим. Вероятността в борда да се появят нови самостоятелни шефове, се усилва след неприятни бизнес резултати. Ако компанията има по-слабо одобрен мениджмент, в борда също е по-вероятно да има повече самостоятелни шефове.
И по този начин, в случай че би трябвало да обобщим, управителните препоръки имат две съществени функционалности – обезпечаване на експертиза и мониторинг. Директорите, които са покрай компанията и управлението ѝ, са по-добре осведомени с компанията, само че са по-малко самостоятелни и по-трудно биха направлявали управлението й. От друга страна, шефовете, които са по-слабо свързани с компанията, биха били по-обективни и безпристрастни. Познанията им за бизнеса на компанията обаче са и по-слаби. Така че, в основата на всички механизми за ръководство съществува фундаментален спор сред опита и независимостта.
Същият този спор съществува и на равнище страна. Членовете на Народното събрание, които са откъснати от политическите партии и нямат връзка с администрацията, биха били по-независими и по-малко склонни към корупция. За страдание обаче, те имат и доста по-слаби знания за делата в страната и за спецификата на управническия развой. От друга страна, представителите, които са по-тясно свързани с работещите институции, знаят по-добре по какъв начин работи системата, само че са по-малко способни да трансформират статуквото.
Някои хора обмислят концепцията за „ прекачване “ на значими функционалности на Народното събрание на Европейския съюз или други самостоятелни институции. Чрез привличане на опит извън сигурно ще получим самостоятелност, само че ще се лишим от скъпи познания за настоящото положение на процесите в страната. Управлението е комплициран развой и няма универсално решение, което да работи постоянно и на всички места. Човек би трябвало деликатно да балансира експертизата с независимостта както на равнище страна, по този начин и на равнище компания.
Проучванията върху корпоративното ръководство дават известна визия и за подобаващия размер на бордовете. Общото умозаключение е, че съществува най-благоприятен размер на борда. Големите бордове могат да бъдат сложни за съгласуваност, и съгласно някои изследвания компаниите с огромни управителни препоръки не се показват добре. Малките препоръки обаче също основават проблеми – те са по-лесни за корумпиране и манипулиране.
Много страни законово дефинират минималния брой членове на корпоративните бордове. Интересното е, че множеството компании в тези страни избират да имат повече членове в борда от минималния брой по закон, което още веднъж демонстрира, че при ръководството -- по-малкото не е безусловно по-доброто. Изследванията демонстрират още, че оптималният размер на борда нормално се усилва с повишаването на размера и сложността на компанията. От друга страна, дребните компании с по-проста конструкция и с по-мотивирани мениджъри по-често залагат на по-малките бордове.
Ако съществува най-благоприятен размер на управителните препоръки на фирмите, би трябвало да съществува най-благоприятен размер и за парламентите. Тогава какъв би бил оптималният размер на българския парламент? За отговора на този въпрос можем да погледнем към парламентите на някои развити страни. Нека за контролна група определим четири страни – Дания, Финландия, Швеция и Норвегия. Те имат мощни стопански системи, население, сходно по мярка на нашето, и еднокамарен парламент. Ако България реши да избира брой на народните представители, при който съотношението им по отношение на популацията на страна да е сходно на съотношението в тези четири страни, оптималният брой на националните ни представители ще е 232. Ако популацията на страната падне до 6 милиона, оптималният брой депутати става 199.
Направим ли съпоставяне сред българския парламент и парламентите на развитите страни с сходно по мярка население, ясно стигаме до заключението, че размерът на нашето Народно заседание може да бъде понижен леко – до 220 или 200 души. Но не повече.
Заплащането на нашите народни представители също по този начин би трябвало да бъде относително високо най-малко по три аргументи. Първо, висококвалифицираните хора получават високи заплати в частния бранш. Ако желаеме тези хора да се откажат от всички преимущества на редовите работни места и да станат държавни чиновници, би трябвало да им предложим конкурентно заплащане. Второ, в случай че плащаме на нашите народни представители повече, имаме правото и да пожелаваме повече от тях. Реално, възнаграждението е договар и по-високата му стойност изисква по-голяма отчетност. Трето, незадоволително добре платените политици са по-уязвими на подкупи и корупция спрямо политиците, които получават положително възнаграждение.
Работата на българския парламент е значима. Изисква опит и безрезервност. Много дребен парламент може да се окаже неефикасен, по-лесен за манипулиране и по-малко самостоятелен от парламент с рационален размер. За работата си депутатите би трябвало да получават и високи хонорари. Но би трябвало да сме сигурни, че избираме за виновни обществени позиции хора, които са квалифицирани, могат да загърбят тесните си политически ползи и да пазят ползите на страната. Българското Народно заседание е свещено. Трябва да подсигуряваме, че хората, които влизат в него, са почтени да прекрачват прага му.
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ