Макс Фриш (15 май 1911 - 4 април 1991 г.)

Макс Фриш (15 май 1911 - 4 април 1991 г.) e швейцарски белетрист, есеист, драматург, публицист и проектант. Поразен от „ невъзможността да бъдеш духовен и да живееш нравствено “, прекомерно смутен от несъгласието сред личните мисли и дейности, Макс Фриш през целия си живот се брани против безмълвното съглашателство с наличните условия, против това да бъдеш обхванат. Като абсурд таман отводът му да повярва в някакъв смисъл, т.е. в една вътрешна нужда нещата да са такива, а не други, провокира не скука, гадност или досада, а умереност, освобождаваща сила, както и прозрение в задачата, която той е поел като своя „ задача “: да възправя противодействащи облици против чудовищната дисторция на индивида от нашата ера. „ Където се реализира правота, тя постоянно ще ни прави самотни, само че тя е единственото, което можем да противопоставим… “. Това написа Криста Волф в есето си, отдадено на популярния швейцарец - „ Препрочитайки Макс Фриш, или за писането в първо лице ". Нека си спомним някои от най-впечатляващите му откровения.Когато ви се стори, че към този момент познавате другия, това всякога значи завършек на любовта.
В реалност войната не е нужна на никого, само че мнозина се нуждаят от злоба.
Всеки човек рано или късно измисля история за себе си, която смята за собствен живот.
Да пишеш, значи да четеш самия себе си.
Къде стартира лъжата? Там, където започваме да си даваме тип, че нямаме секрети. Да бъдеш почтен, значи да бъдеш уединен.
Изхитрихме се посредством технологиите да си сътворяваме свят, който не ни се постанова да опознаваме.
Има разнообразни способи да се убие човек, или най-малко ду­шата му, и това ликвидиране няма да открие нито една полиция на света. Понякога е задоволителна единствено една дума, едно признание в нужния миг! Достатъчна е даже една усмивка! По­кажете ми индивида, който не може да бъде погубен с усмивка или с безмълвие. Всички тези убийства, несъмнено, се правят постепенно. Повечето хора живо се интересуват от същинските убийства, от явните, доказуемите убийства, тъй като по предписание ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се опише за едно вътрешно ликвидиране е нужно време, доста време!
Аз не съм техният Щилер! Какво желаят от мен! Аз съм един трагичен, незабележим, нищожен човек, който няма ми­нало, изобщо няма никакъв живот. Защо да ги неистина? Нека ми оставят моята пустош, моята незначителност, моята действи­телност, тъй като бягството е невероятно, а това, което ми оферират, е бягство - не независимост, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира
Тъкмо разочароващите ис­тории, тези без същински край и затова без същински смисъл, са доста по-близки до живота.
Как може човек да потвърди кой е в реалност? Аз не мога. Нима самичък зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята реалност!
Във всяка възраст, като се изключи детската, отминаващото време провокира спокоен смут.Имат посетители. Всички приказват, на никого не прави усещане, че той, от самото начало ангажиран като хазаин, мълчи. Най-често гостите означават: „ Прекарахме чудесна вечер! “. Единствено жена му е печална: откакто всички са си отишли, тя споделя: „ По-рано ти имаше свое мнение! “. Той не оспорва. „ Та няма ли какво да кажеш? “ Естествено, в случай че се насили, би могъл да каже нещо; просто му се коства, че към този момент всичко е споделил в миналото. В най-хубавия случай това, което той приказва, интересува другите, само че не и него.