Новият български разлом: русофили срещу либерал-глобалисти
Макар в основата на разделянето да са сериозните проблеми на страната, и двата лагера нямат ясно обрисувана идеология, а следват външни клишета
Войната в Украйна катализира съществено разделяне в българското общество, каквото страната ни не е преживявала от 40-те години на предишния век. То не е обособено върху класическия идеологически принцип ляво-дясно, а е по фундаменталния въпрос накъде да върви страната оттук насетне.
Дори обособяването на двата лагера – последователи на Българска социалистическа партия и на Съюз на демократичните сили след края на комунизма, не може да се съпоставя с днешния разлом. В първите години последвали 1989-та, въпреки и да бе политически поляризирана, главната маса от популацията изповядваше кардиналния консенсус, че всички са за пазарна стопанска система и многопартийна система.
Разликите бяха в методите на осъществяване на промените. От днешна позиция може даже да се заключи, че такива разлики е имало единствено в риториката на двата партийни мастодонта. Практически и Българска социалистическа партия, и Съюз на демократичните сили, подтиквани от западните си съветници, и евентуално от сянката на Държавна сигурност, организираха политика на приватизация, подчинена не на националните ползи, а на необмислено плячкосване и съсипия.
Докато тъкмо десетилетието на 40-те години показва в приключен тип оформялите се във времето преди този момент непримирими лагери, които с доста ангажименти наподобяват картината и на днешна България. Както преди 80 година, по този начин и в този момент, вътрешните за страната проблеми значително се задълбочават заради външни геополитически събития, а по-късно са и направлявани от тях.
През 40-те формалният български политически хайлайф следва немската визия за глобализация, въпреки да не е доста несъмнено дали е разбирал какви ще са следствията от нея. Историците не са единомислещи по въпроса, само че най-общо казано под лозунга за „ нужното витално пространство “ немският нацизъм е имал концепция да завземе всичко на планетата, като дребни части от него по-късно да подели със своите съдружници фашистка Италия и имперска Япония.
За славянските нации в този предстоящ дивен свят се е предвиждало да бъдат провинции на Германия с или без някаква завършена териториалност – съгласно верността им към фюрера по време на войната.
Посланикът на нацистка Германия в София Адолф Бекерле произнася тирада на откриването на изложбата „ Автомобилен и воден път “, 20 юни 1942 година в художествено-занаятчийска изложбена зала на пл. „ Св. Александър Невски “ в София. Подобна галерия през днешния ден би разкрила американската посланичка Херо Мустафа. Градската българска буржоазия и в предишното, и през днешния ден обича да е покрай посолството на съответната велика сила
От друга страна комунистите следват руската визия за глобализация, предвиждаща международна гражданска война, закриване на съществуващите страни и основаване на единно диктаторско държавно управление на пролетариата. Може да се допуска, че бъдещата единна международна комунистическа страна е щяла да приказва главно на съветски език и да следва основания в Москва руски принцип на тоталитарно управление.
Това изяснява за какво българските следовници на тази линия, въпреки да са на процедура революционери интернационалисти, са се възприемали като русофили. До огромна степен те са знаели съветски, а техните водачи в главната си част напряко са се намирали в Москва. В тези години и германофилският, и русофилският лагер са били подготвени да реализират задачите си със мощ, което са и правили в реалност. Едните с незаконна битка и гнет, другите с лостовете на силовите държавни структури, също прилагайки гнет.
В днешна България ситуацията е отново революционно, само че най-малко борбите към този момент се случват само във виртуалната среда на обществените мрежи. Това обаче не обезсилва обстоятелството, че страната е изправена на кръстопът, а обществото е раздвоено на непримирими позиции накъде би трябвало да се поеме.
От едната страна са формалният политически хайлайф и част от населяващите по-големите градове – това са на процедура локалните почитатели на международния либерал-глобализъм. Те сляпо ползват външни наставления за развиване, идващи по забележимите линии за въздействие от Брюксел и американското посолство в София, и по невидимите – от общоизвестния конгрес на застаряващите 80-90-годишни милиардери глобалисти в Давос.
Клаус Шваб разказва себе си като идеолог на актуалния либерал-глобализъм. Последователите на това течение в България не са чели неговите книги и не са наясно какви са крайните му цели
Този лагер, тъй като въпреки всичко е построен от градската буржоазия и гравитира към „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “, възприема себе си като десница. Но политическите възгледи, които следва, са в действителност извънредно леви и троцкистки. Агресивното налагане на джендър идеологията, мултикултурализма, застъпничеството за всевъзможни мигрантски потоци към Европа, глобализацията, желанието всички страни да се натъпчат в единна конструкция с общ център за взимане на решения – това са концепциите на днешните почитатели на тогавашното революционно комунистическо придвижване.
Тези хрумвания бяха завършени и в книга – издадената през 2020 година „ Голямото нулиране “ на Клаус Шваб, притежател на упоменатия конгрес в Давос, който самичък нарежда себе си като актуален идеолог на либерал-глобализма. Не е ясно дали те, също като своите прародители от градската германофилска буржоазия от 40-те, си дават сметка какви са крайните цели на течението, което следват. Съдейки по реакциите им, може да се допуска, че даже не са чели основополагащия труд на Шваб.
В книгата той разказва бъдещия дивен свят на победилия либерал-глобализъм като планета без страни, с единно диктаторско държавно управление отпред, основано в Ню Йорк, само че направлявано идеологически от Давос благодарение на големи корпорации, които ще са засмукали цялата международна стопанска система. Всеки път, когато някой спомене всичко това, получава откъм българския либерал-глобалистки лагер дежурното обвиняване, че робува на „ теориите на конспирацията “.
Проблемите, които се появиха в България с края на комунизма, и които участието в Европейския съюз единствено задълбочи - всеобща емиграция на българи на Запад, застаряване на популацията, замиране на стопанската система, корупция, съсипия, мигрантски потоци и беднотия, българските либерал-глобалисти вземат решение по единствения вероятен съгласно тях метод – с използване на още либерал-глобализъм.
Основният приоритет пред обединението сред „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ е въвеждането на евро в България. Всеки проблем, подбуден или изчерпателен от либерал-глобализма, българските му почитатели вземат решение с още либерал-глобализъм
В тази тенденция са както агресивното им предпочитание за включване на страната в Шенгенското пространство, по този начин и замрялата от няколко дни, само че настъпателно и непримиримо почнала при започване на годината акция за закриване на българския лев и замяната му с евро. Шенген още повече би улеснил приключването на българското население, и би задълбочил в допълнение проблемите с мигрантите, поради които българската полиция към този момент дава свидни жертви.
Еврото в бедна страна с тежка корупция и податливост към обири на високо държавно равнище пък би довело до още по-голямо обедняване и дългова рецесия, доста по-сериозна от тази в Гърция през 2009 година. Странно е обяснението, че от близо 20 години България така и така е все едно с въведено евро, тъй като с валутния ръб левът ни е вързан за него, което е причина за стабилността у нас, и по тази причина в този момент просто непознатата валута ще се вкара официално.
Ако нещо работи добре и не основава проблеми, за какво е нужно да се пипа? Така и не излиза наяве кои тъкмо проблеми на България ще се решат с Шенген и еврото, само че либерал-глобалисткият лагер не познава други предписания. Не по-розово е ситуацията и при противостоящата част от обществото. Тя приема себе си в разнообразни обстановки или за русофили, или за единствени патриоти, а от време на време и за двете.
Русофилството бе видно по съветските флагове, с които доста от тях бяха окичили профилите си в обществените мрежи в началните седмици на руско-украинската война, и по риториката на вождовете им. Патриотарството – със замяната на съветските с български знамена, откакто стана ясно, че Русия е слаба страна с безпомощна войска, и отново по риториката на същите вождове.
Най-новият български русофил-патриот се оказва Евгени Минчев. Той посвети стихотворение в отбрана на паметника на Съветската войска в София и на Русия като цяло. Публикува го обаче не от Москва, не даже от София, а от богаташкия квартал на Лондон „ Мейфеър “.
Патриотизмът на тази част от обществото се показва още и в сляпо отказване на всичко, което се предлага от техните съперници. Ако другата страна води акция за въвеждане на евро, те отвръщат с подписка за референдум срещу европейската валута, само че без ясното осъзнаване за какво. Ако се извади на масата Истанбулска спогодба, отговорът е твърдо не. Така се реагира и за Шенген, НАТО, самото участие в Европейски Съюз.
Разликата с предишния век е, че днешните русофил-патриоти нямат лична идеология. Тяхната визия за България се гради само върху отрицанието на либерал-глобализма, против което не знаят какво тъкмо да предложат. Подкрепата им за зверствата и убийствата, които съветската войска прави в Украйна, също са в тази категория – тактическа благосклонност към тези, които най-малко на думи сякаш се опълчват на глобализма.
Не е ясно дали българската русофилия си дава ясна сметка какви бяха крайните задания на Русия с тази война – присвояване назад на изгубеното с разпадането на Съветския съюз и наново връщане на половин Европа към васалитет на Москва. В това отношение и българските русофили, и локалните либерал-глобалисти доста си наподобяват – благосклонности и сляпо следване на непознат геополитически фактор без ясна визия за крайните му цели.
Приличат си обаче и по още нещо – позиционирането им в политическия набор. Местните русофили, които в предишното гласоподаваха за Българска социалистическа партия, а в този момент всеобщо поддържат „ Възраждане “, считат себе си за част от левицата. Всъщност новата им обичана партия има стратегия, която в голямата си част е крайно-дясна.
Желанието ѝ да се окупира и причисли със мощ Македония политолозите могат да отъждествят и с някои първи проблясъци на фашизъм. Такива са и заканите, изричани постоянно от нейните водачи към съперниците им – „ ще падате от фюзелажите на самолетите “, „ ще висите по стълбовете “, „ ще ви употребяваме за торене на нивите “
Лидерите на „ Възраждане “ Костадин Костадинов и Николай Дренчев се срещат със свои последователи в Лондон. Това, което сплотява българските русофили и българските либерал-глобалисти, са столиците, в които обичат да емигрират. Сред тях Москва твърдо липсва
От друга страна, русофилът е човек, който изпитва благосклонност, респект и интерес към съветската просвета, знае съветски език, чете в оригинал съветска литература. Българската русофилия в голямата си част даже не знае този език. Лидерите на партията, която е техен изразител, не се разграничават от почитателите си. Нито главният водач на организацията, нито останалите основни забележими лица в нея владеят съветски, без значение от противоположните им изказвания. Затова пък знаят доста добър британски.
За разлика от своите прародители отпреди 80 година, днешните водачи на българската русофилия не просто не са основани в Москва. Те заобикалят да посещават този град. Дори в сложни за Русия моменти, когато обичаната им страна се нуждае от жестове на поддръжка, нито един представител на „ Възраждане “ не се е запътил към съветската столица, с цел да окаже честен кураж в описваната от Кремъл като „ борба с груповия Запад “ нападателна война, която Руската империя води сега против украинския народ.
Интересното е че отново за разлика от своите прародители от предишния век, които са виждали в Съветския съюз страната, където да емигрират (и доста от тях са го правили), днешните български русофили не демонстрират интерес да се реалокират и живеят в Русия.
Затова пък доста забележими гласове на русофил-патриотите се декларират като такива от известни западни столици, в които са се изнесли – Берлин, Париж, Копенхаген, Лондон, Ню Йорк, Чикаго. Това ги сродява по забавен метод с българските либерал-глобалисти, които също избират да емигрират там. Ако и да нямат лична визия за бъдещето на страната, да употребяват подготвени външни предписания, или да следват политически клишета, които не са облечени в някаква идеология, най-малко в избора си на обичани градове, където да избягат от България, двата непримирими лагери от актуалното ни общество са постигнали стоманен консенсус.
Войната в Украйна катализира съществено разделяне в българското общество, каквото страната ни не е преживявала от 40-те години на предишния век. То не е обособено върху класическия идеологически принцип ляво-дясно, а е по фундаменталния въпрос накъде да върви страната оттук насетне.
Дори обособяването на двата лагера – последователи на Българска социалистическа партия и на Съюз на демократичните сили след края на комунизма, не може да се съпоставя с днешния разлом. В първите години последвали 1989-та, въпреки и да бе политически поляризирана, главната маса от популацията изповядваше кардиналния консенсус, че всички са за пазарна стопанска система и многопартийна система.
Разликите бяха в методите на осъществяване на промените. От днешна позиция може даже да се заключи, че такива разлики е имало единствено в риториката на двата партийни мастодонта. Практически и Българска социалистическа партия, и Съюз на демократичните сили, подтиквани от западните си съветници, и евентуално от сянката на Държавна сигурност, организираха политика на приватизация, подчинена не на националните ползи, а на необмислено плячкосване и съсипия.
Докато тъкмо десетилетието на 40-те години показва в приключен тип оформялите се във времето преди този момент непримирими лагери, които с доста ангажименти наподобяват картината и на днешна България. Както преди 80 година, по този начин и в този момент, вътрешните за страната проблеми значително се задълбочават заради външни геополитически събития, а по-късно са и направлявани от тях.
През 40-те формалният български политически хайлайф следва немската визия за глобализация, въпреки да не е доста несъмнено дали е разбирал какви ще са следствията от нея. Историците не са единомислещи по въпроса, само че най-общо казано под лозунга за „ нужното витално пространство “ немският нацизъм е имал концепция да завземе всичко на планетата, като дребни части от него по-късно да подели със своите съдружници фашистка Италия и имперска Япония.
За славянските нации в този предстоящ дивен свят се е предвиждало да бъдат провинции на Германия с или без някаква завършена териториалност – съгласно верността им към фюрера по време на войната.
Посланикът на нацистка Германия в София Адолф Бекерле произнася тирада на откриването на изложбата „ Автомобилен и воден път “, 20 юни 1942 година в художествено-занаятчийска изложбена зала на пл. „ Св. Александър Невски “ в София. Подобна галерия през днешния ден би разкрила американската посланичка Херо Мустафа. Градската българска буржоазия и в предишното, и през днешния ден обича да е покрай посолството на съответната велика сила От друга страна комунистите следват руската визия за глобализация, предвиждаща международна гражданска война, закриване на съществуващите страни и основаване на единно диктаторско държавно управление на пролетариата. Може да се допуска, че бъдещата единна международна комунистическа страна е щяла да приказва главно на съветски език и да следва основания в Москва руски принцип на тоталитарно управление.
Това изяснява за какво българските следовници на тази линия, въпреки да са на процедура революционери интернационалисти, са се възприемали като русофили. До огромна степен те са знаели съветски, а техните водачи в главната си част напряко са се намирали в Москва. В тези години и германофилският, и русофилският лагер са били подготвени да реализират задачите си със мощ, което са и правили в реалност. Едните с незаконна битка и гнет, другите с лостовете на силовите държавни структури, също прилагайки гнет.
В днешна България ситуацията е отново революционно, само че най-малко борбите към този момент се случват само във виртуалната среда на обществените мрежи. Това обаче не обезсилва обстоятелството, че страната е изправена на кръстопът, а обществото е раздвоено на непримирими позиции накъде би трябвало да се поеме.
От едната страна са формалният политически хайлайф и част от населяващите по-големите градове – това са на процедура локалните почитатели на международния либерал-глобализъм. Те сляпо ползват външни наставления за развиване, идващи по забележимите линии за въздействие от Брюксел и американското посолство в София, и по невидимите – от общоизвестния конгрес на застаряващите 80-90-годишни милиардери глобалисти в Давос.
Клаус Шваб разказва себе си като идеолог на актуалния либерал-глобализъм. Последователите на това течение в България не са чели неговите книги и не са наясно какви са крайните му цели Този лагер, тъй като въпреки всичко е построен от градската буржоазия и гравитира към „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “, възприема себе си като десница. Но политическите възгледи, които следва, са в действителност извънредно леви и троцкистки. Агресивното налагане на джендър идеологията, мултикултурализма, застъпничеството за всевъзможни мигрантски потоци към Европа, глобализацията, желанието всички страни да се натъпчат в единна конструкция с общ център за взимане на решения – това са концепциите на днешните почитатели на тогавашното революционно комунистическо придвижване.
Тези хрумвания бяха завършени и в книга – издадената през 2020 година „ Голямото нулиране “ на Клаус Шваб, притежател на упоменатия конгрес в Давос, който самичък нарежда себе си като актуален идеолог на либерал-глобализма. Не е ясно дали те, също като своите прародители от градската германофилска буржоазия от 40-те, си дават сметка какви са крайните цели на течението, което следват. Съдейки по реакциите им, може да се допуска, че даже не са чели основополагащия труд на Шваб.
В книгата той разказва бъдещия дивен свят на победилия либерал-глобализъм като планета без страни, с единно диктаторско държавно управление отпред, основано в Ню Йорк, само че направлявано идеологически от Давос благодарение на големи корпорации, които ще са засмукали цялата международна стопанска система. Всеки път, когато някой спомене всичко това, получава откъм българския либерал-глобалистки лагер дежурното обвиняване, че робува на „ теориите на конспирацията “.
Проблемите, които се появиха в България с края на комунизма, и които участието в Европейския съюз единствено задълбочи - всеобща емиграция на българи на Запад, застаряване на популацията, замиране на стопанската система, корупция, съсипия, мигрантски потоци и беднотия, българските либерал-глобалисти вземат решение по единствения вероятен съгласно тях метод – с използване на още либерал-глобализъм.
Основният приоритет пред обединението сред „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ е въвеждането на евро в България. Всеки проблем, подбуден или изчерпателен от либерал-глобализма, българските му почитатели вземат решение с още либерал-глобализъм В тази тенденция са както агресивното им предпочитание за включване на страната в Шенгенското пространство, по този начин и замрялата от няколко дни, само че настъпателно и непримиримо почнала при започване на годината акция за закриване на българския лев и замяната му с евро. Шенген още повече би улеснил приключването на българското население, и би задълбочил в допълнение проблемите с мигрантите, поради които българската полиция към този момент дава свидни жертви.
Еврото в бедна страна с тежка корупция и податливост към обири на високо държавно равнище пък би довело до още по-голямо обедняване и дългова рецесия, доста по-сериозна от тази в Гърция през 2009 година. Странно е обяснението, че от близо 20 години България така и така е все едно с въведено евро, тъй като с валутния ръб левът ни е вързан за него, което е причина за стабилността у нас, и по тази причина в този момент просто непознатата валута ще се вкара официално.
Ако нещо работи добре и не основава проблеми, за какво е нужно да се пипа? Така и не излиза наяве кои тъкмо проблеми на България ще се решат с Шенген и еврото, само че либерал-глобалисткият лагер не познава други предписания. Не по-розово е ситуацията и при противостоящата част от обществото. Тя приема себе си в разнообразни обстановки или за русофили, или за единствени патриоти, а от време на време и за двете.
Русофилството бе видно по съветските флагове, с които доста от тях бяха окичили профилите си в обществените мрежи в началните седмици на руско-украинската война, и по риториката на вождовете им. Патриотарството – със замяната на съветските с български знамена, откакто стана ясно, че Русия е слаба страна с безпомощна войска, и отново по риториката на същите вождове.
Най-новият български русофил-патриот се оказва Евгени Минчев. Той посвети стихотворение в отбрана на паметника на Съветската войска в София и на Русия като цяло. Публикува го обаче не от Москва, не даже от София, а от богаташкия квартал на Лондон „ Мейфеър “. Патриотизмът на тази част от обществото се показва още и в сляпо отказване на всичко, което се предлага от техните съперници. Ако другата страна води акция за въвеждане на евро, те отвръщат с подписка за референдум срещу европейската валута, само че без ясното осъзнаване за какво. Ако се извади на масата Истанбулска спогодба, отговорът е твърдо не. Така се реагира и за Шенген, НАТО, самото участие в Европейски Съюз.
Разликата с предишния век е, че днешните русофил-патриоти нямат лична идеология. Тяхната визия за България се гради само върху отрицанието на либерал-глобализма, против което не знаят какво тъкмо да предложат. Подкрепата им за зверствата и убийствата, които съветската войска прави в Украйна, също са в тази категория – тактическа благосклонност към тези, които най-малко на думи сякаш се опълчват на глобализма.
Не е ясно дали българската русофилия си дава ясна сметка какви бяха крайните задания на Русия с тази война – присвояване назад на изгубеното с разпадането на Съветския съюз и наново връщане на половин Европа към васалитет на Москва. В това отношение и българските русофили, и локалните либерал-глобалисти доста си наподобяват – благосклонности и сляпо следване на непознат геополитически фактор без ясна визия за крайните му цели.
Приличат си обаче и по още нещо – позиционирането им в политическия набор. Местните русофили, които в предишното гласоподаваха за Българска социалистическа партия, а в този момент всеобщо поддържат „ Възраждане “, считат себе си за част от левицата. Всъщност новата им обичана партия има стратегия, която в голямата си част е крайно-дясна.
Желанието ѝ да се окупира и причисли със мощ Македония политолозите могат да отъждествят и с някои първи проблясъци на фашизъм. Такива са и заканите, изричани постоянно от нейните водачи към съперниците им – „ ще падате от фюзелажите на самолетите “, „ ще висите по стълбовете “, „ ще ви употребяваме за торене на нивите “
Лидерите на „ Възраждане “ Костадин Костадинов и Николай Дренчев се срещат със свои последователи в Лондон. Това, което сплотява българските русофили и българските либерал-глобалисти, са столиците, в които обичат да емигрират. Сред тях Москва твърдо липсва От друга страна, русофилът е човек, който изпитва благосклонност, респект и интерес към съветската просвета, знае съветски език, чете в оригинал съветска литература. Българската русофилия в голямата си част даже не знае този език. Лидерите на партията, която е техен изразител, не се разграничават от почитателите си. Нито главният водач на организацията, нито останалите основни забележими лица в нея владеят съветски, без значение от противоположните им изказвания. Затова пък знаят доста добър британски.
За разлика от своите прародители отпреди 80 година, днешните водачи на българската русофилия не просто не са основани в Москва. Те заобикалят да посещават този град. Дори в сложни за Русия моменти, когато обичаната им страна се нуждае от жестове на поддръжка, нито един представител на „ Възраждане “ не се е запътил към съветската столица, с цел да окаже честен кураж в описваната от Кремъл като „ борба с груповия Запад “ нападателна война, която Руската империя води сега против украинския народ.
Интересното е че отново за разлика от своите прародители от предишния век, които са виждали в Съветския съюз страната, където да емигрират (и доста от тях са го правили), днешните български русофили не демонстрират интерес да се реалокират и живеят в Русия.
Затова пък доста забележими гласове на русофил-патриотите се декларират като такива от известни западни столици, в които са се изнесли – Берлин, Париж, Копенхаген, Лондон, Ню Йорк, Чикаго. Това ги сродява по забавен метод с българските либерал-глобалисти, които също избират да емигрират там. Ако и да нямат лична визия за бъдещето на страната, да употребяват подготвени външни предписания, или да следват политически клишета, които не са облечени в някаква идеология, най-малко в избора си на обичани градове, където да избягат от България, двата непримирими лагери от актуалното ни общество са постигнали стоманен консенсус.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ