Индиана Джоунс на токчета
Макар да е проектант по обучение – традиция, която се предава от генерации в фамилията ù, на работната площадка Милена в действителност припомня за паметния кино воин на Стивън Спилбърг. Това с токчетата, несъмнено, е смешка, тъй като на разкопки всички от екипа носят с изключение на безкрайното си самообладание и комфортни обувки.След подготовка по запазване на паметниците на културата, реституция и консервация към Националния институт за монументи на културата и Центъра за висши науки „ Шайо “ – Париж, стартира да се занимава с проучване и възобновяване на достоверната същина на археологически и исторически структури, здания, комплекси. Заедно със сестра си – проектант Стиляна Каменова, влагат в най-модерната модерна техника за 3D лазерно сканиране и стартират работа по описването и съхранението на скъпи обекти, измежду които и влизащи в листата на ЮНЕСКО (тракийската гробница в Свещари, Казанлъшката гробница, църкви в Несебър). Съвместната работа на археолози и архитекти се оказва доста ползотворна още в ранна фаза на разкопките, тъй като архитектите виждат нещата от различен ъгъл. 
Някои от обектите, по които работи от години – Хераклея Синтика (до Петрич), вила Армира (до Ивайловград), археологическият резерват Кабиле (до Ямбол), Рилският манастир, Кремиковският манастир (които дефинира като острови на доброто), както и църкви и остарели здания из цялата страна, ѝ носят задоволство на професионално и персонално равнище, тъй като потвърждават изключителната значимост на приемствеността в човешките ориси и история. Как успяваш да пресътвориш обещано място по този начин, както е изглеждало преди стотици или хиляди години? Трябва ли да имаш гений за това? Прекарвам доста време на/с мястото, с цел да го усещам. Търся информация за него, беседвам с хората, които го познават, постаравам се и аз да го опозная оптимално. Може би не е тъкмо заложба това, а умеене. Изучавам старите локални строителни техники и технологии, бита и традициите, диря образци на сходни обекти, просъществували до през днешния ден, или пък реминисценции на някои архитектурни особености. Има места, с които още при първия досег се усещам уютно, като че ли са по специфичен метод гостоприемни. Има и такива, които не ме позволяват до себе си, за които може би не съм подготвена или не съм най-подходящата. Но първите – те като че ли се отварят и в точния миг се появява нужната информация. Разбира се, не всичко може да бъде пресътворено през днешния ден, тъй като множеството от нашите археологически остатъци са толкоз разрушени, че от време на време виждаме единствено отпечатъка на основата на стената, няма даже част от дувар над земята, липсват задоволително данни. Тогава вероятните тълкования са толкоз доста, че не е правилно да се прави възстановка. 
Коя среща с предишното те беляза вечно? О, дааа. Когато бяхме дребни, с майка и баща доста пътувахме. Веднъж в Ловеч аз тичах по уличките на остарелия квартал към крепостта. Те ме предупреждаваха да не се отстранявам от тях, да не бързам, тъй като стражите на крепостта ще ме спрат, само че аз нямах самообладание. И таман като минавах през остарялата врата, се чуха някакви гърмежи, които за моя детски свят бяха предизвестието на средновековните стражари. Оттогава си знам, че във всяко остаряло място живеят още неговите пазители, че тези места са специфични и когато ти подходиш към тях с респект, те ще те обхванат с уют и категоричност. Кои са обичаните ти исторически персони? Възхищавам се на гения на Ботев, който въпреки и толкоз млад, е толкоз остроумен и по този начин съумява да внуши с поезията си вилнеещите в него усеща. В девети клас знаех 11 от неговите стихотворения наизуст (защото учителката ни беше изискваща), само че ги разбрах и почувствах чак след 25-ата си година. Явно човек би трябвало да натрупа житейски опит, посредством който да проумее дълбочината им, а Ботев не е имал 30, когато ги е писал. 
Но най-вече ме впечатлява дързостта. Осъзнавайки против какво се изправят, четниците толкоз решително и заразително се хвърлят против цяла една империя, че съумяват да трансформират историята. Ако в костницата в Скравена се зачетете в имената и годините на починалите, ще видите, че това са момчета на по двайсетина години, тръгнали да трансформират света, да го създадат по-добър и за себе си, и за другите. Това са моите обичани исторически персони – хората, които имат вяра в общността, в фантазиите си и имат смелостта да ги отстояват с цената на всичко. Може би това ми наподобява толкоз велико, тъй като през днешния ден мъчно го откриваме, от ден на ден се размива смисълът на „ общността “, само че колкото и да е ярка една историческа персона, тя (според мен) е такава, тъй като се е стремяла да докара положително освен за себе си. Работиш в екипа на професор Людмил Вагалински, който направи огромното изобретение в Хераклеа Синтика. Защо предишното е значимо за бъдещето ни? Познанието за предците ни е знание за самите нас. В предишното на рода, на общността, на народа е основата на душевността ни. И когато се познават мощните и слабите черти, изявяващи се и повтарящи се леко променени във времето, към този момент имаме и част от просветлението, към което доста религии и учения се стремят. Познаването и помиряването с това минало дават постоянна и сигурна основа, която ни крепи в сериозни обстановки, по този начин, както постройката с положителни фундаменти е по-устойчива. 
Кой е най-важният урок, който научи от историята и предишното? Че всичко е преходно, всичко. В началото, като започнах работа по археологически обекти на селища, от дълго време починали и затрупани, си задавах въпроса – е по какъв начин по този начин умира цялостен град? Как по този начин е изоставено цяло село и единствено църквата му стои ненапълно непокътната? Днес виждам по какъв начин умират селата. Допреди няколко години плачех, когато вечерно време минавах през селца и броях прозорците, които светят – един, два, три... по-малко от 10. И това не е единствено в Северозапада, по този начин е в Югоизточна България. Изоставено, хората ги няма и след 100 години някои археолози ще изследват като експонати тези (бивши) обитаеми места. Научих се да одобрявам тази последователност, осъзнах, че смяната е неизбежна. Най-малко наранени остават местата, където е имало религия, където е правено положително, където я има онази особена смелост и храброст. Не е инцидентно, че най-вече са непокътнати тракийски храмове, гробници, ранно-християнските базилики, възрожденските църкви.
Някои от обектите, по които работи от години – Хераклея Синтика (до Петрич), вила Армира (до Ивайловград), археологическият резерват Кабиле (до Ямбол), Рилският манастир, Кремиковският манастир (които дефинира като острови на доброто), както и църкви и остарели здания из цялата страна, ѝ носят задоволство на професионално и персонално равнище, тъй като потвърждават изключителната значимост на приемствеността в човешките ориси и история. Как успяваш да пресътвориш обещано място по този начин, както е изглеждало преди стотици или хиляди години? Трябва ли да имаш гений за това? Прекарвам доста време на/с мястото, с цел да го усещам. Търся информация за него, беседвам с хората, които го познават, постаравам се и аз да го опозная оптимално. Може би не е тъкмо заложба това, а умеене. Изучавам старите локални строителни техники и технологии, бита и традициите, диря образци на сходни обекти, просъществували до през днешния ден, или пък реминисценции на някои архитектурни особености. Има места, с които още при първия досег се усещам уютно, като че ли са по специфичен метод гостоприемни. Има и такива, които не ме позволяват до себе си, за които може би не съм подготвена или не съм най-подходящата. Но първите – те като че ли се отварят и в точния миг се появява нужната информация. Разбира се, не всичко може да бъде пресътворено през днешния ден, тъй като множеството от нашите археологически остатъци са толкоз разрушени, че от време на време виждаме единствено отпечатъка на основата на стената, няма даже част от дувар над земята, липсват задоволително данни. Тогава вероятните тълкования са толкоз доста, че не е правилно да се прави възстановка. Коя среща с предишното те беляза вечно? О, дааа. Когато бяхме дребни, с майка и баща доста пътувахме. Веднъж в Ловеч аз тичах по уличките на остарелия квартал към крепостта. Те ме предупреждаваха да не се отстранявам от тях, да не бързам, тъй като стражите на крепостта ще ме спрат, само че аз нямах самообладание. И таман като минавах през остарялата врата, се чуха някакви гърмежи, които за моя детски свят бяха предизвестието на средновековните стражари. Оттогава си знам, че във всяко остаряло място живеят още неговите пазители, че тези места са специфични и когато ти подходиш към тях с респект, те ще те обхванат с уют и категоричност. Кои са обичаните ти исторически персони? Възхищавам се на гения на Ботев, който въпреки и толкоз млад, е толкоз остроумен и по този начин съумява да внуши с поезията си вилнеещите в него усеща. В девети клас знаех 11 от неговите стихотворения наизуст (защото учителката ни беше изискваща), само че ги разбрах и почувствах чак след 25-ата си година. Явно човек би трябвало да натрупа житейски опит, посредством който да проумее дълбочината им, а Ботев не е имал 30, когато ги е писал. Но най-вече ме впечатлява дързостта. Осъзнавайки против какво се изправят, четниците толкоз решително и заразително се хвърлят против цяла една империя, че съумяват да трансформират историята. Ако в костницата в Скравена се зачетете в имената и годините на починалите, ще видите, че това са момчета на по двайсетина години, тръгнали да трансформират света, да го създадат по-добър и за себе си, и за другите. Това са моите обичани исторически персони – хората, които имат вяра в общността, в фантазиите си и имат смелостта да ги отстояват с цената на всичко. Може би това ми наподобява толкоз велико, тъй като през днешния ден мъчно го откриваме, от ден на ден се размива смисълът на „ общността “, само че колкото и да е ярка една историческа персона, тя (според мен) е такава, тъй като се е стремяла да докара положително освен за себе си. Работиш в екипа на професор Людмил Вагалински, който направи огромното изобретение в Хераклеа Синтика. Защо предишното е значимо за бъдещето ни? Познанието за предците ни е знание за самите нас. В предишното на рода, на общността, на народа е основата на душевността ни. И когато се познават мощните и слабите черти, изявяващи се и повтарящи се леко променени във времето, към този момент имаме и част от просветлението, към което доста религии и учения се стремят. Познаването и помиряването с това минало дават постоянна и сигурна основа, която ни крепи в сериозни обстановки, по този начин, както постройката с положителни фундаменти е по-устойчива. Кой е най-важният урок, който научи от историята и предишното? Че всичко е преходно, всичко. В началото, като започнах работа по археологически обекти на селища, от дълго време починали и затрупани, си задавах въпроса – е по какъв начин по този начин умира цялостен град? Как по този начин е изоставено цяло село и единствено църквата му стои ненапълно непокътната? Днес виждам по какъв начин умират селата. Допреди няколко години плачех, когато вечерно време минавах през селца и броях прозорците, които светят – един, два, три... по-малко от 10. И това не е единствено в Северозапада, по този начин е в Югоизточна България. Изоставено, хората ги няма и след 100 години някои археолози ще изследват като експонати тези (бивши) обитаеми места. Научих се да одобрявам тази последователност, осъзнах, че смяната е неизбежна. Най-малко наранени остават местата, където е имало религия, където е правено положително, където я има онази особена смелост и храброст. Не е инцидентно, че най-вече са непокътнати тракийски храмове, гробници, ранно-християнските базилики, възрожденските църкви. Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ