Макар че отдавна транзисторите с марка “ВЕФ” са забравени, Христо

Макар че от дълго време транзисторите с марка “ВЕФ” са забравени, Христо Кидиков продължава да пее и да се радва на любовта на своята аудитория. А дни преди 75-годишнината му беше общителен да даде това обстойно изявление, с най-хубави усеща към нашите читатели.

- Христо, по какъв начин се чувствате дни преди юбилея?

- Ами по този начин, както се усещах на 50, след това на 60, на 70... Като минах 50, бях на вилата една вечер и се замислих - то половината живот отмина, би трябвало да даваме път на младите... И оттогава до ден сегашен все си споделям, че това ще ми е последният юбилеен концерт, само че хората не престават да се обаждат, тъй че, до момента в който ме търсят, ще бъда там, където ме обичат

На 75 години, стига човек да е запазил сили за третата възраст, в която сме, и възприятието си за комизъм, би трябвало да се усеща добре. Да спортува и да не обръща внимание на дребните неща, да не се тормози непрекъснато за болежките, тъй като всичко е от Бога обещано, и това, което е писано, никой не може да го избегне. Така че е безсмислено да се отчайваш, когато нещо да те заболи. Притесненията водят до още по-големи затруднения. Така че аз виждам метафизичен на живота. И напред!

- Вече имате ли концепция по какъв начин ще отпразнувате юбилея?

- Обикновено чествам с най-близките си хора, с приятелите, с братята ми. За страдание, тази година дребният ми брат, който беше навършил 70 години, не се пребори. Но ще се съберем с другия, с децата. Обикновено вървим на балкан, обичаната ни дестинация от доста години е Клисура. И там хем възрожденски се настройваме, хем някой от приятелите ще гръмне с кремъклийка. Там са хора с военен дух. И с някое богоугодно животинче, което ще изпечем, ще отбележим празника. Веселим се...

- А на какъв подарък бихте се зарадвали най-вече?

- За мен най-големият подарък е пожеланието за здраве. Получил съм доста неща, с огромна признателност към всички, само че това са просто движимости. Имам обичани картини от моя другар художника Ангел Василев, който към този момент е горе, в по-добрия свят. Имам мемоари и дарове от скъпи хора, само че общо взето не съм материалист, оценявам духовното

В последно време хората се трансформираха. Виждаме се, поздравяваме се, само че не е по този начин, както беше преди години, в предишния век. Хората са отрудени.

- Първата ви автобиографична книга се споделя “Хей, живот, здравей, здравей”. А наскоро, дружно с 50 години на сцената, отбелязахте и излизането на новата си книга “Спомени от вефа”. Кой е най-светлият от всички?

- Ще ви опиша една история от 1978-79 година Навремето, когато се появи у нас този прославен ВЕФ, произвеждане на някогашната руска република Латвия, беше нещо доста извънредно - огромен, прекрасен, пък хващаше и “Свободна Европа” дори, която беше неразрешена в тези години.

Аз съм родом от Пловдив и съм почитател на футболния тим на “Ботев”, татко ми беше деятел в управлението на клуба. И Динко Дерменджиев - Чико, Бог да го елементарни, ме беше поканил с оркестър “София” и Мими Иванова да изнесем една стратегия на стадиона по случай 50-годишнината на клуба. Прибирам се в Пловдив и се срещам с Чико да го запитвам по какъв начин върви подготовката. А той ми споделя: “Всичко върви по вода. Снощи отивам в нашата механа да подсетя апапите: “Да не забравите на следващия ден да дойдете на стадиона, входът ще е безвъзмезден.

И ще пее кой мислите?! Нашето момче, Кидика, майна!”. А някакъв зевзек, пиян две ичкии, както се споделя по пловдивски, от ъгъла на кръчмата му дава отговор: “Аман от тоя Кидик, бе! Пускам радио Люксембург - Кидика, пущам Монте Карло - Кидика, цъквам вефа - Кидика. Имам една консерва с копърка в хладилника и ме е боязън да я отворя да не изскочи и от нея Кидика”. Разказах историята в София, а някой направи нова версия - “Цъкни, майна, вефа, да чуим Кидика по какъв начин са дирье”. Казано меко, по пловдивски.

- Ядосвахте ли се, когато потегли този лаф?

- Напротив, това е градски фолклор, не за всеки го има. Не се нервирам, прави ми удоволствие, когато хората ме срещнат, викат - еее, цъкни вефа, майна... Това е типично пловдивски лаф.

- Половин век на сцената, какво ви даде и какво ви лиши?

- Човек, когато е предан на своята специалност, може единствено да се радва на това, което му се случва. Аз и в автобиографичната си книга съм написал, че като дребен още имах фантазията да се занимавам с музика

Моята майка работеше в мебелна фабрика и аз й бях споделил, че желая диригентска палка. Поръчала тя на майсторите и те създали една хубава палка, полирали я дори. И аз ходех с тази пръчка по махалата и споделях - един ден ще се кача на огромната сцена. Не че нямах и тогава фенове, като свирех с китарата. (Смее се.)

Идваха, само че им споделях - ще се кача на огромната сцена и ще се поклоня на публиката. Бил съм някъде 15-годишен. 3-4 години свирех на цигулка, само че се отхвърлих, от мен очевидно Моцарт не излезе. След това учих в Музикалното учебно заведение и в консерваторията при Ирина Чмихова... Ех, годините минаха като един момент. Както пея в една моя ария - всеки момент с обич е живот...
Със Снежана открива, че и в третата възраст любовта е необикновено възприятие.
- Тази година имате още един празник - преди 10 години сключихте брак с третата си брачна половинка Снежана...

- Да, в този момент през ноември ще станат.

- Някои хора споделят, че на нашата възраст към този момент сме остарели да приказваме за обич. Според вас има ли лимит във възрастта за това прелестно възприятие?

- По мотив на третия си брак бях написал: “Постоянно слушам - абе, в този момент ли, на тези години? Не те ли е позор?! Имаш деца, вместо да се грижиш за тях, ти си тръгнал да се жениш...” Питам аз, в случай че бях слушал тези хора, да се затворя, самичък, най-вече щях да си докарам инфаркт или да се събудя някоя заран озъбен и изстинал. (Смее се.) Щях ли тогава да бъда по-полезен за децата си, в сравнение с в този момент - с каквото мога, им оказвам помощ. А любовта е необикновено възприятие. Не съм очаквал, смятах, че след 60 години, като навляза в третата възраст - в необятните води на океана, ще се удавя там и... толкова. Обаче се оказа, че не е по този начин. И боязън имаше, почувствах се като някакъв пубер.
Наистина не съм очаквал, че любовта има такава мощ

- Случайно ли избрахте датата на годежа да е рожденият ви ден?

- На 16 октомври аз всяка година се групирам с другари и близки. И отново бяхме в една база на Клисура. Тогава със Снежи към този момент живеехме дружно. И й споделям - вземи си някоя дрешка, по-елегантна. И аз ще си взема нещо. Тя се чуди: Защо бе, Христо, там нормално носим спортни облекла, хижарска конюнктура е, планина... Абе, крещя - де да знаеш, може някой да мине. А аз имах сюжет да й предложа пръстена, не може да сме по спортни екипи. Занесох си и инсталация там. А Снежи отново ме пита за какво ми е. Отговорих й, че брат ми ме е помолил - да потанцуваме, огромна компания сме.

И защото към този момент пишех, първата ми книга беше излязла, ставам, блъскам по чашата по остарял бит за внимание и споделям: Искам да ви призная, взех решение да се опитам да направя една пиеса. И ще ви прочета началото, в случай че я одобрите, ще имам смелостта да я довърша. Пускам песента на Елвис Пресли “Love me tender, love me, sweet...” и стартирам да чета превода на текста: “Обичай ме, блага. Никога не ме оставяй... Ти осмисли живота ми”.

Обаче мозъкът ми е все в пръстена, който криех в джоба. И си крещя - в случай че бръкна и не е там? И когато най-после споделям, че това е щастливият миг на основния воин, се обръщам към нея, праскам се на коляно, капачката ми изпука и аз запитвам: “Снежи, ще се омъжиш ли за мен?”. Поднесох й пръстена. В този миг муха да бръмнеше, щеше да се чуе, такава тишина настана. Всички затаиха мирис. Гледам - по бузите на Снежи текат сълзи. И тя ми отговори: “Винаги за теб, съгласна съм!”. Така се стартира...

-Известно е, че сте се срещнали във компанията за прахосмукачки, в която сте работели и двамата. Днес кой от вас по-често хваща прахосмукачката?

- Повечето тя се занимава с прахосмукачката. Дори й стана обичан апарат, тъй като той в действителност е неповторим. И аз шетам, доста обичам чистотата, само че тя е още по-педантична. Дори от време на време й споделям - стига към този момент, почини си малко. Но пък в готвенето, където тя също е доста добра, и аз се изявявам. Ненадминат съм в станимашките сармички, които научих от майка ми, щото тя е с гръцки генезис... Правя саралията, баницата... и Снежи споделя - ти си майсторът на тези неща.

-Тоест идващият ми въпрос е непотребен. Беше дали делите работата вкъщи на мъжка и женска.

- Не. Заедно садим и в градината всичко, и домати, и краставици, магданоз, чесън, лук...

- Гордеете ли се с внуците си и най-много с това, че един от тях се споделя Христо Кидиков?

- Как да не се гордея, за дядото и бабата внуците са най-голямата наслада Пак ще кажа нещо забавно. Когато Христо преди 7 години потегли в първи клас, отидохме за първия образователен ден. Построиха ги и тогава за пръв път видях това нещо - сложиха им баджове. И на неговия пишеше “Христо Николаев Кидиков - 1-ви Ж клас”. Беше огромно неспокойствие. Какво нещо е внукът ти да ти носи името! Седнах му на чина дори - дядо и внук!

- Все още ли живеете със Снежи в село Кладни дял?

- Да, в бащината къща на брачната половинка ми. Ние по тази причина се преместихме там, тъй като баща й беше доста възрастен и зле здравословно. Изкара една година и половина с нас и все споделяше - зетко, ти в случай че възродиш тази къща, различен няма кой да го направи. Той към този момент не можеше да я поддържа, беше потънала в бурени. Възстановихме я. Много е хубаво.

- Не ви ли липсва огромният град?

- Вече не ми липсва. (Смее се.) Като студент доста желаех да остана в София. Лудницата си е лудница, само че като си млад, ти харесва. Но тогава имаше жителство. През последния учебен срок се явявах на изпит, и аз, тарикатче пловдивчанче, си крещя - като завърша, кой от кое място е, ще ме пратят по систематизиране в Пловдив. Вече пеех на места. И си мисля - би трябвало да остана още една година. Явявам се на изпитите и преднамерено приказвам нелепости. Иначе бях цялостен първенец.

Даже Симеон Щерев - Банана, Бог да го елементарни и него, който ни преподаваше по джаз, се чудеше: “Кидик, какви нелепости приказваш? Разбирам, не си подготвен, ще ти пиша 5 плюс...” Казвам му - апелирам ви се, пишете ми 2. И по този начин на 2 изпита ми написаха двойки и аз останах да дублирам. Тогава станах стажант в оркестър “София”, а на идната година, след злополуката със самолета, в която почина Паша Христова, Митко Симеонов направи конкурс.

Явих се, завоювах го и влязох като солист на оркестър “София”, получих и жителство. Да, само че 45-46 години в столицата ми пристигнаха множко. Време беше да се отдръпва на мира. И да си карам старините с “голямата” пенсия, естествено. Започнах със 167 лева, стигна до 220 и в този момент взеха, че я направиха 300. Не знам по какъв начин може да се живее и с тях, само че пък доста хора са като мен, тъй че... Стана огромен скандал и със листата с пенсиите на звездите, мен не ме почетоха. Тъкмо да се оправят нещата и падна държавното управление. Но на никого не се дразня, ще се оправим... Е, в случай че ме уважат и ми усилят пенсията, няма да е неприятно

- Как хората на село се отнасят към вас?

- Като вървя да си взимам хляба в понеделник и петък в локалната кръчмичка, където удряме по една бира, ме разпитват за културния живот и аз им описвам. Те пък ми описват за неща, които ми оказват помощ в градинарството или по какъв начин се коси. Вече имам електрическа машина, само че много години се учех по какъв начин става с косата, ред по ред, с цел да пада сеното. Работата ме поддържа. На село всеки ден си върша и 5-6 км в планината. На тези години съм член на Чепеларското скиорско сдружение. Всяка зима на 3 март се събираме хора от 18-20-годишни до такива на моите години, а има и един на 96 години...

- О, да, това е бай Иван Раев, ние писахме за него, той е най-възрастният практикуващ скиор...

- И всеки ден през зимата върви до Пампорово със ски, а след това се спуска. Та ние се събираме към този момент от 10 години, отиваме на паметника, сервира цветя в респект на починалите през войните, 5-6 гайдари потеглят пред нас, 5 км по пистата - наляво-надясно, качваме се догоре. Спираме, хора се играят... Всеки си носи по някакво бардуче с гроздомицинова “ваксина”. (Смее се.) Аз боготворя родопските песни, прелестни се.
От години живеят в живописното село Кладни дял.
- Има ли мъдрост, която сте разкрили в последните години?

- Мога да кажа какво ми хрумва сега - че и най-мъдрият е малко елементарен. Тоест не би трябвало да се хвалиш, че знаеш нещата, да даваш препоръки. Казват за селските хора - елементарни хора. Но това не значи, че са простаци. По-естествени са, само че толкоз доста неща знаят за живота, на такива неща могат да те научат, че да се хванеш за главата. И друго - животът ти се дава веднъж. Да се радваме на всеки момент, а не да се успокояваме - абе, има доста време. То времето лети, отива си.

Не би трябвало и да се ядосваме, а да знаем, че всеки един неприятен миг ще мине

А животът не може да бъде неприятен, той е прелестен. И тук мога да запея - хей, живот, здравей, здравей...

- Никога ли не се страхувате, че времето лети по този начин бързо?

- Не, аз към този момент споделих. Преди малко приказвах с Нели Рангелова по телефона. Ние сме работили дружно във военната сцена, имаме толкоз общи мемоари. И това й споделих - всеки има един чип, в който е кодирано по кое време ще се скъса нишката. Така че е безсмислено да се притесняваш за края. С цялостни шепи граби от това, което ти е обещано като живот, тъй като в един миг няма даже да осъзнаеш, че си го изгубил. Никой не се е върнал от горната страна.

- Друга ваша емблема е усмивката ви. Какво може да ви накара да я загубите?

- Смятам, че усмивката е огромно оръжие. И най-лошият и нападателен човек се успокоява, когато му се усмихваш. Имал съм неприятни моменти по бензиностанции или на пътя. След като ме опариха при тази висока пенсия с 2-3 санкции по 80-100 лв., аз си съблюдавам разпоредбите, само че има доста изнервени хора.

Отзад ми святкат, свирят. И даже знам какво споделят, какви попръжни по мой адрес изричат. Но като минават около мен, се обръщам и се усмихвам. И виждам, че той ми прави жест, че съм вманиачен, само че е спрял с тази настъпателност. Та усмивката е огромно оръжие, тя е вродена в мен, не че някой ми е споделил - усмихвай се. Господ несъмнено ми я е дал. Аз съм набожен човек.

- И най-после, апелирам ви за едно благопожелание за хората над 55!

- Вярвайте, скъпи другари, читатели на този прелестен вестник, че животът не свършва след 55. Той продължава. Трябва да имате сили и религия в това, че сме нужни и на тези години. И на децата, и на внуците, и на себе си! Не се отчайвайте и мечтайте, че светът ще стане по-добър!
Щрихи към биографията Роден е на 16 октомври 1946 година в Пловдив. Любовта към музиката дължи на татко си Димитър, който, въпреки по специалност да е ветеринарен доктор, можел да свири на струнни принадлежности - китара и мандолина. Той научава сина си да свири на банджо и на китара и му вдъхва обич към старите градски песни. В 3-ти клас дребният Христо стартира да учи цигулка, а от 7 клас пее във вокална група.

През 1963 година постъпва в Музикалното учебно заведение в Пловдив, където е в един клас с Митко Щерев и Мими Иванова. Изкарва казармата в Сливен, където 2 години пее в оркестър към Трета войска и получава разнообразни награди за военна ария. През 1969 година е признат в Българската държавна консерватория, в класа на Ирина Чмихова. Там негови сътрудници са Маргарита Хранова и Михаил Йончев. След завършването си работи с оркестър “София”, а по-късно с групата “Сребърни звезди”. От 1990 година е на свободна процедура.

В своя репертоар Кидика майна има внушаващите 400-500 песни. Твърди, че не може да избере най-любима, само че като негова визитка през годините си остава “Хей, живот, здравей” по музика на композитора Тончо Русев и текст на Михаил Берберов.

Участвал е в интернационалните състезания и фестивали в Чехия, Германия, Куба. Осъществява концертни турнета и изяви в Русия, Куба, Полша, Германия, Чехия, Унгария, Сърбия, Алжир и други
Валентина ИВАНОВА