Мъжът на моите мечти ми стана съпруг. Изобщо не си

Мъжът на моите фантазии ми стана брачен партньор. Изобщо не си мислете, че той е принц от приказките – с тези фантазии завърших, когато бях на 13. Не очаквайте и да е предприемач, който ме е омаял с благосъстояния и благоприятни условия. Останах си романтик и това е.

Имах един интервал в живота си, когато ме беше обзела безумна незаинтересованост. Тъкмо бях приключила образованието си и трябваше да се усещам като човек с големи вероятности – като че ли целият живот с всички благоприятни условия в него е в краката ми. Но – уви, не се усещах по този начин. Бях като спъната – за какво? Защото с сполучливото довеждане докрай на университета, несполучливо завърши танцувалната ми кариера.

Танцувах в едно студио за национални танци – имахме огромни упоритости, надали не бяхме уверени, че ни предстоят огромни триумфи. Там открих доста другари – свързваше ни любовта към танца и чувството за естетика, хубост и съвършенство, когато танцувахме дружно. Но – от време на време красивите неща се провалят. Започнаха кавги сред ръководителите, от време на време подготовките минаваха в разногласия и викове. Това за мен към този момент не носеше успокоение и наслада, а по-скоро напрежение. Така че напряко се отхвърлих от танците.

Майка ми доста ми се чудеше и все ми споделяше: няма ли да си намериш друго място за танци? Тя е обожател на танцовото изкуство и постоянно ме е подкрепяла в тази моя пристрастеност. Но аз изрично отказвах – към този момент всеки танц за мен беше обвързван с изтезание.

Истински виртуози

И по този начин, в този интервал на незаинтересованост, напряко не знаех накъде да поема – с какво да се захвана. Но един ден, както преглеждах всякакви видеа из нета, попаднах на танци. Доста се зачудих дали да пусна клипчето. Накрая не се сдържах – пуснах го. И бях възхитена. Насред една градина танцуваха няколко двойки – напълно не като отбор, с някакви тъкмо избрани придвижвания, а по-скоро като че ли импровизираха. Изгледах целия клип и бях заредена – толкоз ме въодушеви това, което правеха.

Продължих да дълбая за други клипчета. Бяха като танцови виртуози: хем не следваха тъкмо избрани стъпки, хем имаше някаква съвършена естетика в придвижванията на всяка двойка. Казах си: аз с моите хора въобще не мога да се класирам измежду такива танцьори. Но продължавах да гълтам с взор всичко това – тази същинска танцова приказност. На четвъртия ден си споделих: за какво не потърся повече?

Отдолу пишеше, че танцът е hustle – примерно хасъл. Пуснах търсене. И открих много клипчета – множеството не бяха български. Изгледах няколко и тогава попаднах на българско видео с неповторима двойка – покориха ме.

Жената беше безупречна, като че ли се носеше в безтегловност, а сътрудникът й се движеше извънредно решително, със мощ и прелест в съвършена композиция. Казах си: с подобен сътрудник несъмнено и аз бих могла да се нося като самодива. Открих още няколко негови осъществявания, само че името му на никое място не се загатваше.

Нямаше метод да не е професионален танцьор. В един миг се чудех: дали се влюбих в танца, или в индивида?

Импровизации и другарства

Каквато и да беше истината, цялата тази приятна провокация ме накара да потърся място, където да уча този танц. Открих такова и потеглих на уроци. Беше в действителност прелестно и в действителност се справях сносно. Почувствах се по този начин добре, както беше и в студиото, където танцувах преди този момент. Но тук имаше една друга страст от това, че всякога в действителност импровизираш – има някакви съществени стъпки, само че действително сътрудникът води, а ти се понасяш като продължение на неговите придвижвания. Получава се нещо неповторимо.

Прекарвахме си отлично на заниманията два пъти седмично. Сприятелих се – и с танцьорите, и с учителите. Често ходехме по всякакви клубове, празнувахме разнообразни мотиви дружно. И на един от рождените дни аз го срещнах – моя видеоинструктор, първият ми преподавател в тези танци.

Всъщност аз не го забелязах – усетих погледа му и се обърнах. И тогава видях индивида, който по този начин се надявах да срещна. Той се приближи до мен и сподели:

– Ще танцуваме ли? Песента очевидно ти харесва – и на мен...

Е – какво да ви кажа? Заговорихме се като остарели другари – той ме хвана за ръката и ме поведе към дансинга. И всичко се завихри...

...Като магия!

Песен след ария, ние не спирахме. Как да спрем? Той като че ли предвиждаше всяко мое придвижване, аз – неговите. Нямаше потребност от думи.

Когато въпреки всичко купонът свърши, ние тръгнахме пешком към дома ми – той ме изпрати. Не спирахме да приказваме, да се смеем, да споделяме истории и фантазии. Когато стигнахме, той си записа моя телефон и даде обещание да звънне. На идващия ден аз още бях в еуфория: все ми се причуваше, че телефонът звъни. А той не звънеше.

Така стартира и идващият ден – все чаках. А той не звънеше. Вече ми се струваше, че съм сънувала – че съм си въобразила всичко. Стана ми тъжно и обидно... Но към обяд на вратата се звънна. Беше той – с голям букет и смешна маска на лицето, която ме накара да избухна в смях. Той я смъкна, връчи ми букета и се извини – объркана история със незабавно пътешестване до място, където нямало обсег. Честно казано – той стоеше пред мен, даже не слушах детайлности. Просто му се доверих – не е съумял, значи не е. И толкоз.

Оттогава започнахме все по-чести срещи, ходехме дружно на танци. И след три месеца получих най-милото предложение за брак – нашепна ми го на ухото, до момента в който танцувахме на същата онази мелодия от първата вечер. Бяхме на празненство в една градина: луната беше цялостна и красива, вятър развяваше косата ми и гъделичкаше лицето му, а той се усмихваше на тази ветровита задявка посред ни и смеси думите си с полъха.

Няма да не помни това. Днес към този момент сме щастливо семейство – имаме дъщеричка, която непрестанно е по танцовите зали с нас. И танцува прелестно. А аз съм сигурна, че танцът е един от най-сигурните способи да се сдобиеш с красиви страсти, доста другари и да тестваш дали си разкрил верния човек – танцът в никакъв случай не лъже.