Превъзмогване
Любовта си е отишла!
Какво чувствате?
Свобода или празнина?
А може би двете едновременно?
Всичко към този момент си е пристигнало на мястото си, нали?
“Имали ли сте обич, която ви е въздигнала в небесата и ви е сринала до основи? Любов, която първоначално е означавала целия ви живот? Е, аз съм имала. ”
Появи се в живота ми в интервал, който не знаех коя съм.
Нямах концепция коя би трябвало да бъда.
Началото, сигурна съм, на всеки един от вас е до болежка познато.
Наричам го фаза едно - „ Розовите очила ”.
Опознаването, скритите усмивки, пеперудите в стомаха, прекъсването на дъха всякога, когато погледът ви се спре върху обекта на вашите усеща.
Нещата са малко по-сложни, в случай че сте недоверчива и затворена в себе си персона като мен. Разкриването пред отсрещния лишава доста повече време и старания. Все отново, след време заровената доста надълбоко религия си пробива път към повърхността.
“И тъкмо тогава идва моментът на прояснение - събуждате се в един от тези еднообразни и монотонни дни и осъзнавате, че сте затънали до гуша. ”
Първата ви реакция – инспекция на телефона за тези дълго чакани известия, които са станали главната причина да посрещате света всеки ден. Липсата на едно от тези известия е главната причина денят да е цялостен пъкъл. Хората, които ви заобикалят, са нетърпими. Не сте в положение да проведете един логичен диалог даже и със фамилията си.
Причината? Само тъй като денят ви не е почнал с двете къси фрази „ Добро утро. Обичам те. ”. Сивотата на всичко заобикалящо се подвига, когато към обяд получавате известието. И вие ставате радикално друг човек. Усмивката не слиза от лицето, очите ви блестят. Сърцето ви трепти. На крилете на щастието сте и всичко още веднъж е наред. Индивидите, които до преди минута са ви лазили по нервите до побъркване, към този момент са ви измежду най-любимите същества в света. Кучката от преди миг бива заместена от ангел, който е подготвен да облее цялата галактика с обич.
Сега, когато се връщам обратно си припомням странните погледи, които ми хвърляха сътрудниците и приятелите ми. Нищо чудно да са ме мислели за побъркана. След като едното, което е било мечтано бива получено, омаяният от серотонин и ендорфин мозък стартира да се вманиачава в идващото, което липсва. След няколко часа еуфорията е минала и кучката се завръща още веднъж. Този път заради по този начин и неидващата покана за среща. До края на работния ден към този момент сте луднали от поредицата въпроси, които са се въртели през целия ден в главата ви и до момента в който стигнете до дома, гневът струи от вас на вълни. Неуспяваща да сдържите суматохата си, си го изкарвате на първия човек попаднал пред полезрението ви. Но както и първия стадий и този минава стремително, когато след, да кажем, тридесет минути, чувате телефона ви да издава оня тон, който ви е станал обичан.
Тук дано да вметна още едно нещо, което знам, че ви е познато – специфичният звук на звънене. Естествено сте поставили особено определен звук за звънене на контакта му. Мисля, че тук всеки един от вас знае в какво положение изпада човек когато чуе телефона си да издава тон за получено известие и тича от другата стая като подлудял, с цел да одобри предстоящото от часове позвъняване и се окаже, че търсещият клиент е друг….
И по този начин редът още веднъж е на мястото си откакто прочитате изречението „ След един час съм при теб! Обичам те! ”, последвали го с всичките сладникави емотикони, което има телефонът ви. Но вярна на себе си вие сте подготвена за 10 минути тъй като интервалът на гласенето за мъжа на фантазиите ви е минал и вие сте към този момент във етапа на „ Красива си даже и с чувал на главата си. ” Жени, дано ви дам един съвет от пострадала – тази фраза по единствено себе си е красива и приказва доста за индивида и възприятията му към вас. НО!
“Да, има едно огромно НО! Искам да се запитате едно! Кога вашето самочувствие е най-високо? ”
Когато заран сте отделили задоволително внимание за себе си и това, което виждате в огледалото ви удовлетворява или когато изтичате в обятията на някой, който твърди, че сте целият му живот, само че даже и не сте си създали труда да срешете косата си и да обуете дънките, които обрисуват по този начин добре краката ви? Ще оставя сами да си отговорите на този въпрос.
Прекарвате останалите петдесет минути, откакто по този начин бързо сте подготвена, в трескаво очакване на вечерта като в мозъка си превъртате разнообразни сюжети за протичането на вечерта. Отново не сте годна за другарство с други, нито пък успявате да асимилирате външния свят към вас. Няма потребност да ви обяснявам по какъв начин протича остатъкът от вечерта. Сигурна съм, че някои даже ще я нарекат с нещо прекомерно сладникаво, което не е по мой усет. И по този начин. Минават дни, минават месеци без да почувствате дискомфорт от обстоятелството, че вие към този момент не сте самите вас, а тази, която сте станали зависи от наличието на друга персона.
Фаза две - „ Зависимост до полудяване! ”.
Лично за мен си бе безусловно по този начин. Честно да ви кажа, не съм огромен почитател на този стадий, нито пък на тази, което бях по това време. Бе грозна картинка. Съмненията и обвиняванията не са за препоръчване. Особено, когато са взаимни. Караниците при липса на доверие могат да ескалират дотам, че да изречем и правим нетипични за нас неща. А от време на време даже и непростими. Обидите, които се нанасят в такива обстановки, се забиват като кинжали в сърцата и в душите ни. А раните, които оставят по-късно, в никакъв случай не зарастват изцяло. Щетите, които нанасят такива дейности на една връзка сред двама души, които са влюбени (или по този начин си мислят), се оказват съдбовни след време.
“В тези моменти на яд имах възприятието, че мога да живея без него, само че когато алената пелена пред очите ми се вдигаше нейно място заемаше страхът. ”
Онзи парализиращ боязън от това да би най-сетне да си изгубил индивида, за който живееш (поне това си мислиш опиянена тогава!). Водена от суматохата, се хвърляш с хиляди извинения още веднъж в ръцете му, като те успокоява мисълта, че той се усеща по същия метод като теб.
Да знаем, че сме значими за някой различен дотолкоз, че този някой бива отчайван от мисълта, че може да ни загуби, е колкото успокояваща, толкоз и пагубна. Истината е, че в случай че любовта е онази същинската, страхът от загубата в никакъв случай няма да надделее над сигурността в отсрещния, че той ни обича задоволително. Ако вярвате, че този някой е единственият и верният за вас, той няма потребност да ви го втълпява всяка една секунда. Самото възприятие, от което бивате заливана всякога, когато осъзнавате, че имате подобен човек в живота си, ще бъде задоволително да прогонва страха от занемаряване. Този стадий също продължава месеци наред, до момента в който лека бавно доближаваме до:
Фаза три - „ Осъзнаване на действителността! ”.
Тази ми е обичаната. Честно! Знам, че ме мислите за луда. Нито за една секунда през цялото това време, през което сте били с този човек мисълта, че някой ден ще го погледнете и няма да усетите пеперудите в стомаха си не ви е минавал през мозъка! Гарантирам ви го без да знам нито една ваша история!
Но този през днешния ден въпреки всичко настава. Във фаза две несъмнено сте имали моменти в следващата ви безсънна нощ, когато сте се мятали в леглото, мислейки „ Какво не ми е задоволително, с цел да ме обича по този начин както би трябвало? ” „ Къде сгреших? ” „ Какво не върша както би трябвало? ” „ Къде отиде оня човек, който не спираше да ме желае? ” „ Какво по дяволите се промени, когато от моя страна нищо не се е променяло? ” и най-после, изтощена от милионите въпроси без отговор, сте прошепвали към самотната луна „ Искам към този момент всичко това да откри края си! ”. Но по-късно всекидневието ви в всмуквало още веднъж в кръговрата си и сте забравяли главното и едно от дребното вярно стремежи, които сте имали от години.
Спомням си по какъв начин от време на време от изтощение излизах под звездите, затварях очи и се молех на небесата с цялата мощ, която успявах да намеря в себе си, да откъсне, да вземе тези унищожаващи усеща от мен. Не осъзнавах, че просто времето ще свърши цялата тази работа. Накрая въпреки всичко времето отмива всичко. Лошото и положителното остават в предишното доста зад тила ви.
“И в една елементарна заран се събуждате и първичният инстинкт да вземете телефона си в ръце, станал до толкоз съществена част от вас, към този момент го няма. ”
Единствената причина, заради която протягате ръце към телефона си, е, с цел да накарате омразната тревога да спре да пищи. Вече леко пробудени, до мозъка ви доближава мисълта, че не сте погледнали дори устройството за получени известия. И внезапно отваряте очи, към този момент изцяло будни и се оглеждате учудени към себе си. Някакси самата мисъл не ви се коства вярна, само че въпреки всичко неналичието на това корозивно възприятие е толкоз освобождаващо.
Чувствате неща, които не сте изпитвали може би от цяла безкрайност. Ставате и се поглеждате в огледалото очаквайки да видите различен човек. Но там в все същото лице, което ви е до болежка познато.
“Вглеждате се още по-съсредоточено, с цел да намерите тази смяна, която чувствате вътрешно. И я забелязвате най-после – очите, очите гледат друго. ”
В тях няма трескаво очакване или капка проблясък от раздразнителност. Там просто се чете успокоение и естествените за началото на работната седмица усеща. Отегчение от идващия монотонен ден, жаждата за още малко сън...Този ден от дрешника си вадите обичаната си рокля, която ви демонстрира в целия ви искра. Гримовете са нанесено прилежно като последният щрих бива прибавен, като се сещате за това червило, което от месеци седи в дъното на несесера ви неразопаковано. Спомняте си деня, в който сте си го купили. Как ви е харесал цветът и какъв брой добре е отивал на лицето ви. След това в мозъка ви изникват аргументите, заради което по този начин и не сте си го поставили.
Не са приятни мемоари нали?
Намръщвате лице.
Тази, която сте били по никакъв начин не ви се коства,че сте били вие нали?
О, повярвайте ми бяхте вие.
Но това бе просто един интервал, през който е нужно да премине всяка жена. Поне аз до подобен извод доближих. Ако не бях паднала на това дъно, в което отдадох цялата си душевна взаимозависимост на различен човек, в никакъв случай нямаше да осъзная своята стойност.
Душевното ни успокоение ние сами е нужно да си го поднесем. Никой не е задължен вечер да ни разсънва от кошмарите ни. Никой не е задължен да държи ръката ни до момента в който плачем на тъжния завършек на обичания ни филм. Никой не е задължен да чества с нас, когато сме получили това покачване, което сме чакали години наред и сме си скъсвали задника от работа. Никой!
По-важното от всичко е, че ние като същински дами нямаме потребност от тези неща. Не и до толкоз, че да не съумяваме да се оправяме сами в животите си. Всяка една от нас би била повече от щастлива да ги има, само че не от това зависи щастието ни като персони, нито пък триумфите ни. Жената, същинската жена, ще пори през живота и ще има всичко, което желае, без да има потребност някой различен да й го сервира. Никога няма да изиска да й се донесе нещо наготово, тъй като ще знае, че същинската приятност от нещо бива усетена, когато си се борил персонално за него.
В последна сметка въпросите „ Защо? ” и „ Ако? ” стопират да тормозят мозъците ни. Същата заран сядаме на бюрото си и не осъзнаваме по кое време е завършил работното време. Денят е минал като по вода. Телефонът е мълчал от самото начало, а вие даже не сте се сетили за него. И този ден не тръгвате непосредствено към дома, а тръгвате към мястото за срещата, която най-сетне сте уговорили с онази другарка, която съвсем ви бе не запомнила. Вечерта се забавлявате в приятни диалози и смях. Толкова доста смях. До мозъка ви още веднъж доближава оня чудноват сигнал, който ви подсеща, че по този начин не сте се смели от доста дълго време.
При отключването на вратата на дома усещате само сладка отмалялост от миналия ден. Нямате главоболие, сърцето ви не ви боли, мозъкът ви е спокоен. И довечера излизате на открито под звездите и ги поглеждате с признателност. Усмихвате се на себе си и изцяло приели действителността си казвате „ Най-после завърши. ”
Фаза четири - „ Най-тъмно е преди зазоряване! ”
Ще има мигове, в които всичко забравено ще ви засипе като лавина. Смяната на сезона ще ви върне към един различен сезон, който е останал надалеч зад тила ви. Реалността и сегашното отстъпват място на отминалите години. Ще сте комплицирани и обезверени. Ще се усъмните във всяка една от предходните етапи, изброени от мен нагоре. Сънищата ви ще са изпълнени с него и с всяко едно възприятие, което сте изпитвали към него. Всичко това е просто обезвереният зов за избавление на една умираща обич. Миналото в никакъв случай нямаше да е минало, в случай че можеше да бъде бъдеще. Не забравяйте нито един път, че когато веригите, които са ви задържали с някой, са пречупени, нищо не може да ви накара да останете.
“Това е последната фаза на превъзмогването. Обърнете се към себе си и се запитайте „ Щеше ли да е краят, в случай че бе вярното? ” ”
Какво чувствате?
Свобода или празнина?
А може би двете едновременно?
Всичко към този момент си е пристигнало на мястото си, нали?
“Имали ли сте обич, която ви е въздигнала в небесата и ви е сринала до основи? Любов, която първоначално е означавала целия ви живот? Е, аз съм имала. ”
Появи се в живота ми в интервал, който не знаех коя съм.
Нямах концепция коя би трябвало да бъда.
Началото, сигурна съм, на всеки един от вас е до болежка познато.
Наричам го фаза едно - „ Розовите очила ”.
Опознаването, скритите усмивки, пеперудите в стомаха, прекъсването на дъха всякога, когато погледът ви се спре върху обекта на вашите усеща.
Нещата са малко по-сложни, в случай че сте недоверчива и затворена в себе си персона като мен. Разкриването пред отсрещния лишава доста повече време и старания. Все отново, след време заровената доста надълбоко религия си пробива път към повърхността.
“И тъкмо тогава идва моментът на прояснение - събуждате се в един от тези еднообразни и монотонни дни и осъзнавате, че сте затънали до гуша. ”
Първата ви реакция – инспекция на телефона за тези дълго чакани известия, които са станали главната причина да посрещате света всеки ден. Липсата на едно от тези известия е главната причина денят да е цялостен пъкъл. Хората, които ви заобикалят, са нетърпими. Не сте в положение да проведете един логичен диалог даже и със фамилията си.
Причината? Само тъй като денят ви не е почнал с двете къси фрази „ Добро утро. Обичам те. ”. Сивотата на всичко заобикалящо се подвига, когато към обяд получавате известието. И вие ставате радикално друг човек. Усмивката не слиза от лицето, очите ви блестят. Сърцето ви трепти. На крилете на щастието сте и всичко още веднъж е наред. Индивидите, които до преди минута са ви лазили по нервите до побъркване, към този момент са ви измежду най-любимите същества в света. Кучката от преди миг бива заместена от ангел, който е подготвен да облее цялата галактика с обич.
Сега, когато се връщам обратно си припомням странните погледи, които ми хвърляха сътрудниците и приятелите ми. Нищо чудно да са ме мислели за побъркана. След като едното, което е било мечтано бива получено, омаяният от серотонин и ендорфин мозък стартира да се вманиачава в идващото, което липсва. След няколко часа еуфорията е минала и кучката се завръща още веднъж. Този път заради по този начин и неидващата покана за среща. До края на работния ден към този момент сте луднали от поредицата въпроси, които са се въртели през целия ден в главата ви и до момента в който стигнете до дома, гневът струи от вас на вълни. Неуспяваща да сдържите суматохата си, си го изкарвате на първия човек попаднал пред полезрението ви. Но както и първия стадий и този минава стремително, когато след, да кажем, тридесет минути, чувате телефона ви да издава оня тон, който ви е станал обичан.
Тук дано да вметна още едно нещо, което знам, че ви е познато – специфичният звук на звънене. Естествено сте поставили особено определен звук за звънене на контакта му. Мисля, че тук всеки един от вас знае в какво положение изпада човек когато чуе телефона си да издава тон за получено известие и тича от другата стая като подлудял, с цел да одобри предстоящото от часове позвъняване и се окаже, че търсещият клиент е друг….
И по този начин редът още веднъж е на мястото си откакто прочитате изречението „ След един час съм при теб! Обичам те! ”, последвали го с всичките сладникави емотикони, което има телефонът ви. Но вярна на себе си вие сте подготвена за 10 минути тъй като интервалът на гласенето за мъжа на фантазиите ви е минал и вие сте към този момент във етапа на „ Красива си даже и с чувал на главата си. ” Жени, дано ви дам един съвет от пострадала – тази фраза по единствено себе си е красива и приказва доста за индивида и възприятията му към вас. НО!
“Да, има едно огромно НО! Искам да се запитате едно! Кога вашето самочувствие е най-високо? ”
Когато заран сте отделили задоволително внимание за себе си и това, което виждате в огледалото ви удовлетворява или когато изтичате в обятията на някой, който твърди, че сте целият му живот, само че даже и не сте си създали труда да срешете косата си и да обуете дънките, които обрисуват по този начин добре краката ви? Ще оставя сами да си отговорите на този въпрос.
Прекарвате останалите петдесет минути, откакто по този начин бързо сте подготвена, в трескаво очакване на вечерта като в мозъка си превъртате разнообразни сюжети за протичането на вечерта. Отново не сте годна за другарство с други, нито пък успявате да асимилирате външния свят към вас. Няма потребност да ви обяснявам по какъв начин протича остатъкът от вечерта. Сигурна съм, че някои даже ще я нарекат с нещо прекомерно сладникаво, което не е по мой усет. И по този начин. Минават дни, минават месеци без да почувствате дискомфорт от обстоятелството, че вие към този момент не сте самите вас, а тази, която сте станали зависи от наличието на друга персона.
Фаза две - „ Зависимост до полудяване! ”.
Лично за мен си бе безусловно по този начин. Честно да ви кажа, не съм огромен почитател на този стадий, нито пък на тази, което бях по това време. Бе грозна картинка. Съмненията и обвиняванията не са за препоръчване. Особено, когато са взаимни. Караниците при липса на доверие могат да ескалират дотам, че да изречем и правим нетипични за нас неща. А от време на време даже и непростими. Обидите, които се нанасят в такива обстановки, се забиват като кинжали в сърцата и в душите ни. А раните, които оставят по-късно, в никакъв случай не зарастват изцяло. Щетите, които нанасят такива дейности на една връзка сред двама души, които са влюбени (или по този начин си мислят), се оказват съдбовни след време.
“В тези моменти на яд имах възприятието, че мога да живея без него, само че когато алената пелена пред очите ми се вдигаше нейно място заемаше страхът. ”
Онзи парализиращ боязън от това да би най-сетне да си изгубил индивида, за който живееш (поне това си мислиш опиянена тогава!). Водена от суматохата, се хвърляш с хиляди извинения още веднъж в ръцете му, като те успокоява мисълта, че той се усеща по същия метод като теб.
Да знаем, че сме значими за някой различен дотолкоз, че този някой бива отчайван от мисълта, че може да ни загуби, е колкото успокояваща, толкоз и пагубна. Истината е, че в случай че любовта е онази същинската, страхът от загубата в никакъв случай няма да надделее над сигурността в отсрещния, че той ни обича задоволително. Ако вярвате, че този някой е единственият и верният за вас, той няма потребност да ви го втълпява всяка една секунда. Самото възприятие, от което бивате заливана всякога, когато осъзнавате, че имате подобен човек в живота си, ще бъде задоволително да прогонва страха от занемаряване. Този стадий също продължава месеци наред, до момента в който лека бавно доближаваме до:
Фаза три - „ Осъзнаване на действителността! ”.
Тази ми е обичаната. Честно! Знам, че ме мислите за луда. Нито за една секунда през цялото това време, през което сте били с този човек мисълта, че някой ден ще го погледнете и няма да усетите пеперудите в стомаха си не ви е минавал през мозъка! Гарантирам ви го без да знам нито една ваша история!
Но този през днешния ден въпреки всичко настава. Във фаза две несъмнено сте имали моменти в следващата ви безсънна нощ, когато сте се мятали в леглото, мислейки „ Какво не ми е задоволително, с цел да ме обича по този начин както би трябвало? ” „ Къде сгреших? ” „ Какво не върша както би трябвало? ” „ Къде отиде оня човек, който не спираше да ме желае? ” „ Какво по дяволите се промени, когато от моя страна нищо не се е променяло? ” и най-после, изтощена от милионите въпроси без отговор, сте прошепвали към самотната луна „ Искам към този момент всичко това да откри края си! ”. Но по-късно всекидневието ви в всмуквало още веднъж в кръговрата си и сте забравяли главното и едно от дребното вярно стремежи, които сте имали от години.
Спомням си по какъв начин от време на време от изтощение излизах под звездите, затварях очи и се молех на небесата с цялата мощ, която успявах да намеря в себе си, да откъсне, да вземе тези унищожаващи усеща от мен. Не осъзнавах, че просто времето ще свърши цялата тази работа. Накрая въпреки всичко времето отмива всичко. Лошото и положителното остават в предишното доста зад тила ви.
“И в една елементарна заран се събуждате и първичният инстинкт да вземете телефона си в ръце, станал до толкоз съществена част от вас, към този момент го няма. ”
Единствената причина, заради която протягате ръце към телефона си, е, с цел да накарате омразната тревога да спре да пищи. Вече леко пробудени, до мозъка ви доближава мисълта, че не сте погледнали дори устройството за получени известия. И внезапно отваряте очи, към този момент изцяло будни и се оглеждате учудени към себе си. Някакси самата мисъл не ви се коства вярна, само че въпреки всичко неналичието на това корозивно възприятие е толкоз освобождаващо.
Чувствате неща, които не сте изпитвали може би от цяла безкрайност. Ставате и се поглеждате в огледалото очаквайки да видите различен човек. Но там в все същото лице, което ви е до болежка познато.
“Вглеждате се още по-съсредоточено, с цел да намерите тази смяна, която чувствате вътрешно. И я забелязвате най-после – очите, очите гледат друго. ”
В тях няма трескаво очакване или капка проблясък от раздразнителност. Там просто се чете успокоение и естествените за началото на работната седмица усеща. Отегчение от идващия монотонен ден, жаждата за още малко сън...Този ден от дрешника си вадите обичаната си рокля, която ви демонстрира в целия ви искра. Гримовете са нанесено прилежно като последният щрих бива прибавен, като се сещате за това червило, което от месеци седи в дъното на несесера ви неразопаковано. Спомняте си деня, в който сте си го купили. Как ви е харесал цветът и какъв брой добре е отивал на лицето ви. След това в мозъка ви изникват аргументите, заради което по този начин и не сте си го поставили.
Не са приятни мемоари нали?
Намръщвате лице.
Тази, която сте били по никакъв начин не ви се коства,че сте били вие нали?
О, повярвайте ми бяхте вие.
Но това бе просто един интервал, през който е нужно да премине всяка жена. Поне аз до подобен извод доближих. Ако не бях паднала на това дъно, в което отдадох цялата си душевна взаимозависимост на различен човек, в никакъв случай нямаше да осъзная своята стойност.
Душевното ни успокоение ние сами е нужно да си го поднесем. Никой не е задължен вечер да ни разсънва от кошмарите ни. Никой не е задължен да държи ръката ни до момента в който плачем на тъжния завършек на обичания ни филм. Никой не е задължен да чества с нас, когато сме получили това покачване, което сме чакали години наред и сме си скъсвали задника от работа. Никой!
По-важното от всичко е, че ние като същински дами нямаме потребност от тези неща. Не и до толкоз, че да не съумяваме да се оправяме сами в животите си. Всяка една от нас би била повече от щастлива да ги има, само че не от това зависи щастието ни като персони, нито пък триумфите ни. Жената, същинската жена, ще пори през живота и ще има всичко, което желае, без да има потребност някой различен да й го сервира. Никога няма да изиска да й се донесе нещо наготово, тъй като ще знае, че същинската приятност от нещо бива усетена, когато си се борил персонално за него.
В последна сметка въпросите „ Защо? ” и „ Ако? ” стопират да тормозят мозъците ни. Същата заран сядаме на бюрото си и не осъзнаваме по кое време е завършил работното време. Денят е минал като по вода. Телефонът е мълчал от самото начало, а вие даже не сте се сетили за него. И този ден не тръгвате непосредствено към дома, а тръгвате към мястото за срещата, която най-сетне сте уговорили с онази другарка, която съвсем ви бе не запомнила. Вечерта се забавлявате в приятни диалози и смях. Толкова доста смях. До мозъка ви още веднъж доближава оня чудноват сигнал, който ви подсеща, че по този начин не сте се смели от доста дълго време.
При отключването на вратата на дома усещате само сладка отмалялост от миналия ден. Нямате главоболие, сърцето ви не ви боли, мозъкът ви е спокоен. И довечера излизате на открито под звездите и ги поглеждате с признателност. Усмихвате се на себе си и изцяло приели действителността си казвате „ Най-после завърши. ”
Фаза четири - „ Най-тъмно е преди зазоряване! ”
Ще има мигове, в които всичко забравено ще ви засипе като лавина. Смяната на сезона ще ви върне към един различен сезон, който е останал надалеч зад тила ви. Реалността и сегашното отстъпват място на отминалите години. Ще сте комплицирани и обезверени. Ще се усъмните във всяка една от предходните етапи, изброени от мен нагоре. Сънищата ви ще са изпълнени с него и с всяко едно възприятие, което сте изпитвали към него. Всичко това е просто обезвереният зов за избавление на една умираща обич. Миналото в никакъв случай нямаше да е минало, в случай че можеше да бъде бъдеще. Не забравяйте нито един път, че когато веригите, които са ви задържали с някой, са пречупени, нищо не може да ви накара да останете.
“Това е последната фаза на превъзмогването. Обърнете се към себе си и се запитайте „ Щеше ли да е краят, в случай че бе вярното? ” ”
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ