10 трогващи любовни обяснения на велики българи
Любовта е деликатност. Любовта е пристрастеност, магия, опиум. Любовта е лирика и прозаичност. И въпреки съгласно великия Шекспир за същинската обич да не може да се приказва, защото, по думите му, същинското възприятие се показва по-скоро с каузи, в сравнение с с думи, хиляди знайни и незнайни създатели са писали за любовта. Всеки от личната си позиция и по отношение на нежните трепети, които са владеели мислите му тогава. Много велики хора по света са редили красиви думи за това най-велико възприятие. Много дами и мъже са намирали вдъхновението си точно в любовта, с цел да основат някои от най-запомнящите се свои произведения.
Атанас Буров (1875 – 1954)
До Смарайда Салабашева
4 август 1912 година, Г. Оряховица
Обичам те с всичката мощ, с всичката прохлада на първата и последна обич. Мила си ми, по-ценна си ми от всички богатства. Без теб животът и светът за мене губят своя интерес. В душата ми пее тържествуващата ария на любовта. Под нейната увлекателна мелодия аз усещам, че твоето благополучие и любовта ми към теб стават славната цел в живота ми, и това схващане освен не ме тревожи, а, в противен случай, ме изпълва с щастлива наслада.
Дамян Дамянов (1935 – 1999)
22 март 1991 година (из сборника „ Обади се, обич “)
Създадох те от любов и мъгла.
Невидим облик на мираж най-видим.
Ела! Строши съня ми и ела!
Жадувам двама с тебе да отидем
надалеч – в оня, приказния свят,
мечтан от памтивека от душите –
единствен парадайс след дългия ни пъкъл.
Любов се споделя той.
И в него скрити
Адам и Ева, в дъното му там,
ездата на живота постоянно гонят
и от галопа им заветен без срам
една след друга куп зведи се ронят.
Мечта ли си? Душа ли или плът?
Не зная. Ала знам, че кон с копита
от бясно натърпение за път
подготвен е да побегне и през гибел,
предопределен да я смъкне от звездите.
Димчо Дебелянов (1887 – 1916)
До Иванка Дерменджийска
… А какъв брой хубави усеща изпитах, до момента в който ти беше тук, не желая да ти посрамвам, тъй като ще почна отново излияния на възприятията, с които така и така са цялостни повече от досегашните ми писма.
Часът е близо 11. Настъпиха отново вечерите, през които нямакъде да се върви, тъй като навсякъде има доста досата и безсмислие. Някога в „ Батенберг “ ще свирят отново същата стратегия, която свиреха в петък вечерта. Същите композиции, въпреки и да не подбирам прекомерно от музика, аз ще чувам с същинска приятност. Причините за това ти добре познаваш.
Аз надълбоко имам вяра, че ще настъпят по-добри дни аз нас и тогава всичко ще се обясни и оправи. Докато настъпят те, ние ще пазим предишното макар всички пречки и неволи. Защото в туй неспиране предспънките и несгодите е висотата на нашата обич.
Вярвай ме и помни:
Димчо
П.П. Много добре ще сториш, в случай че прочетеш „ Виктория “ от К. Хамсун, N.64 от „ Универсальная библиотека “. Дадох я на К. и ти би могла по някакъв метод да я вземеш от него.
За нея стана дума в градината, на увеселението, където щеше да бъде отлично, в случай че ние, по-усамотени, можехме по-свободно да приказваме из „ алеята на усамотението “.
Елисавета Багряна (1893 – 1991)
Късна среща
Докоснаха се чашите и звъннаха,
очите ни се вгледаха бездънно
и всичко на света не запомнили, отречени,
заклехме се и двама довечера.
Изчезна някъде шумът и залата,
и дори улицата бе заспала.
Не знам. Не знам дали ще бъде на положително
и тази късна среща, и оброкът.
Над нас тежи предсказана раздяла,
ний знаем пътищата си и тъгата.
Не по тази причина ли пием през днешния ден до капка виното
и хапката разделяме на половина?
И може би не ще се забележим към този момент,
от ветровете господ знай къде завлечени.
И единствено – знамето след борби и разгроми –
в сърцето си ще свием – този спомен…
Мара Белчева (1868 – 1937)
До Пенчо Славейков
31 март 1905 година
Аз обичам ненадейното, само че въпреки всичко обичам и да се надявам: на нови целувки…на ненаситни обятия и други такива….Яд ме е единствено, когато криеш от мен, даже от околните си някои: чу ли, апаш на моите фантазии?
Никола Вапцаров (1909 – 1942)
На жена ми
Понякога ще пристигам във съня ти
като неочакван и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти извън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна безшумно. Кротко ще приседна,
ще вперя взор в мрака да те видя.
Когато се наситя да те виждам –
ще те целуна и ще си отида.
Пейо Яворов (1878 – 1914)
До Мина Тодорова
4 януари 1908 година
Може би в никакъв случай женски облик не е вдъхнал толкоз омагьосване, може би в никакъв случай очи на госпожица не са грели с такава чистота… Винаги, като те видя, мое благополучие, аз усещам предпочитание да се апелирам като един виновник, който обаче не чака възмездие на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзрях като една икона, и когато те слушах като една небесна ария. Аз бих желал целият ми живот да беше единствено един спомен за тебе и цялото ми създание – единствено една фантазия все за тебе. Защо е у мене тая наложителна потребност с звук на изповед всеки път, когато желая да те доближа? Така вярващият християнин посредством разкайване се приближава и влиза в общение със своя Бог. Ако всеки път, когато душата ми се устреми към тебе, аз чувствам същата потребност, то е, тъй като ти си единственото мое самодоволство, на което се кланям в цивота си. И постоянно, когато мисля (за тебе), аз усещам да витае над мене духът на майка ми… Аз молех нейния дух да застане сред нас и ни раздели, в случай че моята обич ти носи злощастие, или да направлява всяка моя стъпка, с цел да ти дам благополучие. Аз молих нея, тъй като ясно осъзнавам, че всичко положително и скъпо, което съществува в натурата ми, е наследено от нея, и всичко неприятно – от другаде някъде. Това положително в никакъв случай не се смесва с неприятното у мене – едното и другото всеки път са враждували между тях. И аз усещам злото победено и замлъкналовсякога, когато те погледна от близко. Ангел мой, твоят облик оказва помощ на положителния дух в душата ми. Аз бих бил в този момент различен човек, в случай че предходната година не бях те изпускал прекомерно постоянно изпред очи. И усещайки се тогава заслужен за твоята непорочност, аз бих намерил думи за тиха молитва към духа на майка си… Но в случай че ти я споделям тая молитва, с цялата си ужасна искреност, то е, тъй като след нея аз към този момент се усещам по-друг… заслужен за твоето възприятие – и към този момент не в правото си да го смятам – да, твоето възприятие към мене, един грях! Ето, аз би трябвало да ти пратя и двете мои поеми („ Месалина “ и „ Клеопатра “)… Но изпращайки ги, аз те апелирам да ги хвърлиш в печката непогледнати. Нека твоята душа се не допира до тях. Аз още един път няма да напиша сходни неща, тъй като ти ще ги четеш. Остани и в бъдеще в чистотата си, мой снежнобял ангел и блян на моята покварена душа.
Пенчо Славейков (1866 – 1912)
До Мара Белчева
На пладне срещнахме се ний
и сдругарихме. Дали крий
нам бъдещето изненади?
Дали и там сърцата млади
едно за друго ще туптят?
Дали в международния ни път,
другарко, сестро, свидно дете,
все също слънце ще ни свети,
все съща любов ще ни грей?
Преходна пристрастеност – тя единствено тлей,
преходна пристрастеност в души преходни:
не тя сдружи сърцата родни,
не тя живее в нашта гръд,
на святи усеща свят съсъд!
На ведра любов пред олтаря,
приятел милеещ за другаря
душа не ще му засени
туй що ще пристигна с бъдни дни!
________
* Писмото е написано в края на март 1905 година
Христо Ботев (1848 – 1876)
Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ме, че аз ви не споделих къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме кара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачете, а вашите сълзи са доста скъпи за мене!
Венето, ти си моя жена и би трябвало да ме слушаш и вярваш в сичко. Аз се апелирам на приятелите си да те не оставят, и те би трябвало да те поддържат. Бог ще да ме резервира, а в случай че оживея, то ние ще да бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че след това Отечеството си съм обичл най-вече тебе, по тази причина гледай Иванка и помни любящия те.
Христа
17 квас 1876, „ Радецки “
________
* На гърба на писмото, защитавано от Д. Рашев, Ботев саморъчно е отбелязал: Това писмо да се съобщи на жена ми Венета Х. Ботйова, в Букурещ.
Христо Смирненски (1898 – 1923)
Любов под луната
Не свеждай ти погледа ярък,
не сплитай печали над нас –
бакалина остарял е очевидец
по какъв начин свято обичам те аз.
Припадне ли нощ сребролунна,
полуотворен се дребни врата
и в поздрав сърдечен целуна
рубина на твойте уста.
В небесната простор бледосиня,
ухилен се бели звезди,
а в дреха от лунна коприна
нощта над сърцата ни бди.
Но късно е. В ентусиазъм сетен
ний слеем горящи уста,
а остарелият, умен бакалин
въздъхне лирично в нощта.
Инфо: www.10te.bg
