Любопитно интервю с големия актьор Георги Георгиев – Гец ни

Любопитно изявление с огромния артист Георги Георгиев – Гец ни предлага брой 8 на сп. „ София ” от 1979-а година. От текста научаваме малко известния факт, че актьорът е родственик с различен популярен българин – писателя Емилиян Станев. Авторът Любомир Давидков първо ни вкарва в атмосферата на родния завършек на Гец, по-късно стартира и същинският диалог. LUPA разгласява цялостния текст без авторска интервенция, извършен преди 40 години.
Чисти са реките в Еленския балкан. Във вировете край село Разпоповци играе риба. Къщите са закътани измежду подредени овощни градини. Трева е прораснала по калдъръма, който води нагоре към махаличките – в този момент изоставени от хората, запустели. Упойно мирише на акация и липа. Реката светлее в припадащия здрач, в нея тихо се къпят гъски, а горе, на бърдото, над селото, проблейват агънца.

Щурци цвъртят из тревата, от реката крякат жаби, само че над всичко се извисяват трелите на славеите. Разпоповчани са гостоприемни, мощни и земни хора. Сред тях е израсъл н.а. Георги Георгиев – Гец. Не един път той е споменавал, че във всяка негова удача дял имат и хората от родния край. Говорил е за излъчената от потомство на потомство откровеност и топлина в техните взаимоотношения, за сърдечността, упоритостта и трудолюбието им. Имах опция самичък да се убедя в тези техни качества. И да чуя от тях едно
Похвално слово от съселяните: Стоян Медникаров – 83 година: „ Дядо му на Гец, Георги Мартинов, беше един от първите килийни учители в селото. Той ми е казвал, биля, че татко му едно време рекъл:

„ Това, даскалъкът, не е поминък. Ако не искаш да станеш пастир, иди на градината ”. Пък той ходел по мазичките и учел децата. Гец и Емилиян Станев са от един корен.
Баща му, кумецът Иван, приключи единствено четвърти клас, само че обичаше да чете. Живели са повече във време, когато беше сиромашко. Нашите хора се занимаваха с гурбетчилък. Ходеха да печелят в Румънско като градинари. Бащата на Гец и той ходеше. Участвуваше и 8 театралните представления. Събуден човек беше. Гец като възпитаник стартира да се откроява на театралните постановки. В Елена, в гимназията, доста се демонстрираше. Когато потегли да се учи за София, беше на Преображение, ручеше вода, ей по този начин, като из ведро и той ми сподели: „ Кръстник, отпътувам да изучавам ”.

Мокър, единствено вода. И аз му крещя: „ Ще ти върви по вода, гледай си работата! ”
Ама в София доста мизерно са го карали. Заедно с моя наследник учеха. Той ми пишеше по какъв начин са търсели от хазаите самун. Минаваме край стаята – написа – те тракат с вилиците, хранят се, а ние гладни, гладни… А хазаинът им не желае пари, а желае фасул. Аз купих – по онуй време купони бяха – от един мой съсед фасул, по двеста лв. кг и им го проводих на Гец и на моя да си платят наема с него. Много бедност са брали по време на следването.
Гец държи за селото, обича го. Винаги си идва – пролет, есен. Като има опция, пристигна при мене и ми споделя: „ Кръстник, навляза ли в селото, ми е драго. Връщам се в младите години. Друг е разпоповският въздух ”.

Христо Тьрсанков – пенсионер, дълготраен секретар на читалище „ Просвета ”:
„ Сцената на нашето читалище е дребна, само че огромни хора е родила. Като направихме през 1972 година деветдесет години от основаването на читалището, Гец, игра в един очерк от „ Боряна ”. Нашата сцена и природата е научила хората да обичат театъра. И не току по този начин споделят на Разпоповци академия за театрално изкуство. На времето сме играли доста пиеси. Дечицата, измежду тях и Гец, се подредили навръх ръба на сцената, прави, да виждат. Главичка до главичка, стригани. Деца имаше тогава в селото. Играли сме и „ Подвигът ” и една друга пиеса – „ Освобождение ”, а дечицата гледат. А ние следим от дребните кое по какъв начин се пали от играта и го включваме в някоя роля. У нас сцената не е подправена сцена. Нашите хора не са учили всякакви школи, само че на сцената се играеше с религия. Вземе ли ножа да коли някого, в действителност ще повярваш, че отива да го убие.

Най-напред Гец го бяхме присъединили в „ Три синджира плебеи ” като чобанче, което иде да заяви, че хайдутите идели. Но не можеше да се отдели по този начин внезапно, тъй като имахме доста изявени хора. Той по тази причина в този момент споделя в едно свое изявление, че в случай че успее да стигне разпоповските актьори, които е гледал едно време, нищо повече не желае.
Неговите родители бяха градинари. Баща му беше един наедрял българин, звучен и прелестен повествовател. Как съм се смял, когато, разказваше, че на гарата в Румъния са го излъгали да заплати 14 кожи, а му дали 7. Дядо му беше преподавател и пееше в черквата. Като остаря, си седеше пред къщата и си тананикаше църковни песни. Гец отишъл да кандидатствува в театралното учебно заведение и желали да запее нещо. Той почнал да мънка дядовите си песни и тези, а-а-а да го озорят, само че приятелите му споделили: „ Абе, гледай какъв мъж си, че като викнеш да запееш … ” И той се върнал и изискал да им изпее нещо. Започнал: „ Вятър ечи, балкан стене ”. Разказваше по-късно.
Закон е да си пристигна на 1 май или есента. Зачита селото си и ние него. Лошо е, че продаде бащината си къща. Сега желае да си купи, само че не можело. Към град Елена се водим!

– Др. Георгиев, разкажете за Вашите първи увлечения. Как и за какво избрахте точно актьорската специалност?
– През ученическите години изпитвах увлечение и участвувах в читалищата на гр. Елена и на родното ми село Разпоповци като актьор, художник и книжовник. Играех, пишех пиеси, стихове, рисувах декори, а в същото задължение мечтаех да стана моряк и вероятно щях да стана, в случай че не беше решителното „ не ” на майка ми, която нямаше други деца с изключение на мене.
Трудно ми е да дефинира за какво най-после избрах точно актьорската специалност, нито бих могъл да кажа по кое време тъкмо е станало това. Струва ми се, че решаваща роля е изиграла наследената от всички хора в нашето село голяма обич към театъра. Трябва да прибавя, че не си припомням на сцената на селското ни читалище да са били поставяни посредствени или леки пиеси.
Играеха се „ На дъното ” от М. Горки, „ Под игото ” от Иван Вазов, „ Сид ” от Корней, „ Когато гръм удари ” от Яворов и други Съседът ми, Димитър Минчев, един от първите актьори в театралния състав, вършееше на двора и рецитираше стиховете на Лермонтов, Ботев или на доста четения по това време Едгар По. В дома на моя кръстник, Стоян Медникаров, който и през днешния ден, на 83 год. възраст живо се интересува от литературния живот в нашата страна, съвсем всяко лято гостуваше Ангел Каралийчев със брачната половинка си. Често идваше и Емилиян Станев – с ловната пушка или без нея. Неговият жанр е от Разпоповци и двамата сме от едно общо, както се споделя, родословие.

Ръководители на читалищния спектакъл бяха Христо Търсанков, който и през днешния ден продължава читалищната активност като режисъор-самодеец. Художникът проф. Иван Петров, също е от нашето село. На всички тези хора дължа своите първи стъпки в театъра и значително упоритостта ми да съумея е била постоянно обвързвана с мисълта да не посрамя своите първи учители.
– А кои са били Вашите учители в професионалния спектакъл? Какви качества и човешки, и креативен, Ви правеха най-силно усещане у тях?
– Постъпвайки в състава на Народния спектакъл „ Иван Вазов ”, заварих доста от огромните майстори на българското театрално изкуство. Трудно е накратко да опиша за всеки от тях, за високата етичност, просвета и невзискателност на Иван Димов и Зорка Йорданова, за искрящия комизъм на Никола Балабанов и Петко Атанасов, за фанатичната обич към театъра у Константин Кисимов, за човешкото омагьосване и близост на Никола Попов и Никола Икономов, за благородството на Владимир Трендафилов и Георги Стаматов. Всеки от тях е за мен и през днешния ден неосъществим с обособени качества – и професионални и човешки.
– Бихте ли загатнал някои случки от това време?
– Ще опиша два случая. Като студент играех в епизодична роля в театъра и бях сътрудник на н.а. Стефан Савов. На премиерата от разстройване забравих половината си реплики и с това затрудних всички участвуващи в сцената. Познавах темпераментния яд на Стефан Савов и чаках на идващото зрелище стихия от упреци. Вместо това, той пристигна при мене и с неизмеримо вежлив звук ми сподели: „ Нали този път ще кажете всичките си реплики? ”

И друга преживелица, която в никакъв случай няма да не помни. Пак като студент с моя сътрудник Димитър Бочев от Сатиричния спектакъл бяхме останали без пари. Помолихме с огромно притеснение н.а. Георги Стаматов, тогава наш учител, да ни услужи с някой лев назаем. Той ни сподели: „ Сакото ми е в гримьорната, парите са във вътрешния джоб. Идете и си вземете колкото ви трябват ”. Когато получихме стипендиите и отидохме да му върнем сумата, той съвсем ни изгони и не ни разреши да приказваме повече по този въпрос.
Ние се учехме от по-старото потомство и на професионално майсторство, и на човешка нравственос, и на дисциплинираност. Учехме се всеки ден – и по време на подготовка, и на зрелище, и в минутите на отмора. Аз имам вяра, че това, което приехме като завещание от „ старите ”, значително ще предадем на поколението, което в този момент навлиза в театъра, по същия метод – с персоналния образец от всекидневната работа.

– Кога смятате, че ролята, изпълнена от Вас, е сполучлива? Имало ли е случаи, при които помощта на сътрудниците Ви е насочила към по-вярното създаване на облика?
– Многобройни и разнообразни са аргументите за сполучливо построения облик в театъра или киното. Но една съгласно мен е постоянно наложителна – съществуването на неповторими, комплицирани, богати мисли и усеща, които артистът естествено и самичък би трябвало да има. Актьорът не е независим, уединен създател. Неговите триумфи или неуспехи постоянно са свързани с работата на целия колектив. Изграждайки своя облик, всеки от нас се отнася с внимание и грижа към проблемите на останалите, тъй като знае, че соловото осъществяване в никакъв случай не подсигурява триумфа на премиерата.

Лично аз с изключително доверие се отнасям към бележките и препоръките на моя сътрудник, н.а. Асен Миланов. Той е изобилен с истинските си хрумвания, които постоянно предизвикат в мене нови хрумвания по отношение на облика, който построявам.
Успехът за артиста това е насладата след няколко месеца напрегната, тревожна, неспокойна работа да срещне аплодисментите и усмихнатите лица на хората от залата. Лично аз, досега на първата среща с публиката, не мога да кажа сигурно съумял ли съм, или не. Успехът за мене постоянно е бил в идентична степен – морално задоволство след положените старания и едно неясно безпокойствие – ще съумея ли и в идната задача.

– Най-трудната Ви роля?
– Не бих могъл да отделя най-трудната си роля. Всяка роля върви мъчно – и класическата и актуалната, тъй като се основава съответен облик на жив човек, с минало и бъдеще, с темперамент, който би трябвало да бъде несравним и да има избран адрес към феновете. По-леко бих разказал за несполучливата си роля – Хлинов от „ Горещо сърце ” на Островски. Мисля, че упоритостта да направя нещо огромно в първата предоставена ми роля откакто специализирах в МХАТ беше отговорна за този крах.
– Навярно се е случвало публиката да не е единомислеща в оценката на даден облик или режисура, в която участвувате?
– Публиката не постоянно е единомислеща в оценката си и това е естествено – хората се разграничават и по усет и по духовна настройка. Случвало се е да получавам похвали за недотам съвършени мои осъществявания от хора, които просто имат нещо персонално в живота си, близо до ориста на облика и това ги е развълнувало. И назад – усещал съм в сдържаните поздравления на някои известна запаса във връзка с режисура, която има неоспорим триумф и измежду феновете, и измежду критиците. Става дума, несъмнено, за единични случаи. Но не си припомням да съм получавал похвали за неприятно изиграна роля или назад.

– Говори се за „ идеална ” аудитория ”…
– „ Идеалната ” аудитория е във взаимна взаимозависимост с „ идеалната ” настройка на изпълнителите и със основаването на „ идеална ” връзка сред едните и другите, което е комплициран развой, не постоянно във властта на нас, актьорите.
– Кои качества у хората цените най-вече? Независимо от условността на понятието „ позитивен воин ”, бихте ли разказал какви позитивни облици сте играли?
– Ценя откровените, естествени, скромни и работливи хора. В построяването на всеки облик съм търсел проявата точно на тези качества, а те са присъщи освен на елементарния човек, само че и на героичните персони. Още като млад актьор, неотдавна постъпил в Народния спектакъл, н.а. Никола Балабанов в другарски шарж ми предсказа ориста на „ щатен позитивен воин ”. И това в действителност се сбъдна.

В досегашния ми „ списък ” имам едвам 3-4 негативни герои и толкоз комедийни. От листата на позитивните герои бих отделил Белов от „ Незабравими дни ” на Л. Стрелков, Раненият от „ Съвест ” на Е. Манов, Рангел Сираков от „ Среща ” на Л. Стрелков, Пантелей от „ Рожден ден ” на Др. Асенов, Берьозкин от „ Златната карета ” на Л. Леонов, проф. Радев от „ Тази дребна земя ” на Г. Джагаров, Потапов от „ Протокол на едно съвещание ” на Ал. Гелман. А в киното – Петър от „ Законът на морето ” (реж. Я. Якимов), Младен от „ А бяхме млади ” (реж. Б. Желязкова), Непознатият от „ Най-дългата нощ ” (реж. В. Радев), „ Осмият ” (Реж. З. Хаския), Боян Василев от „ Зарево над Драва ” (реж. З. Хаския), „ Селянинът с колелото ” (реж. Л. Кирков) и други

– Откъде сте черпили инструкции за играта си, с изключение на от драматургията и режисьорските упътвания?
– В работата над редица облици доста са ми помагали записките на наши участници в съпротивителното придвижване и персонални срещи с някогашни политзатворници, интербригадисти, партизани.
– Кои негативни човешки качества презирате най-силно?
– Неискреността във всичките ѝ степени и превъплъщения.
– Забелязвате ли някакви нови нравствени качества в актуалния българин?
– На актуалния българин е към този момент напълно непозната тогавашната груба първенюшка надменност на богаташа по отношение на бедния, на жителя към селянина, на интелектуалеца към служащия. Младото потомство не познава тези взаимоотношения, само че аз персонално като дете съм изпитвал горчилката от презрителното отношение на някои богати градски момчета към нас, „ колибарите ”.

И тъй като при децата тези прояви са най-искрени и неподправени, сравнението с днешните деца е най-красноречиво. Синът на лекаря или професора играе без каквото и да е предрешение със сина на зидар, шивач, готвач или пазач. Съвременният българин се отнася с доста по-голямо почитание към честния трудов човек и има по-добро самочувствие и достолепие
– А кое качество считате, че е изгубил нашият съвременник?
– Качеството, което в най-голяма степен е изгубил, е, коства ми се, общуването – със съседа, със инцидентно срещнатия в парка, в трамвая, във влака. Лично аз си изяснявам това с по-интензивния живот, с ускорения темп на всекидневието, с това, че всеки в работата си е обвързван с един по-голям колектив и в почивката надлежно търси малко усамотяване в по-тесен кръг. Не е на последно място и малкия екран, която ни задоволява с информации, срещи с науката и изкуството, със занимателни стратегии и т.н… И с това ненапълно лишава часовете за другарство с близки, другари, съседи.
Инфо: Лупа