Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Бил е заместник-министър на

Любомир Кючуков е посланик от кариерата. Бил е заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за стопанска система и интернационалните връзки. Текстът е за Епицентър.бг

Така не се прави. Това е най-краткият извод от разгърналия се спор във връзка съглашението за съдействие в сигурността сред България и Украйна. Искането на мандат от Народното събрание за неговото сключване може да не е наложително от правна позиция, само че беше неотложно в политически проект. Друг е въпросът, че министър председателят и досегашен външен министър би трябвало прелестно да знае, че преди да се насрочи дата за подписването на интернационално съглашение би трябвало да се изчерпят вътрешните процедури. И в случай че е разчитал това да се случи в условия на цайтнот, то това значи, че просто не е дооценил значимостта на документа, който предлага за автограф. А и самият спор в Народното събрание сътвори усещане, че е отвън времето и процесите в света (и в случай че се абстрахираме от присъщата грациозност на изрече, това най-точно беше посочено от водача на ГЕРБ).

Оттук нататък изникват два въпроса.

Трябва ли да има такова двустранно съглашение?

Отговорът е „ да ”. Подписването на двустранни съглашения с Украйна, както и на многостранното Споразумение за Украйна са двата стълба на този обезщетителен механизъм, който се основава с цел да размени участието на Украйна в НАТО – най-малко в средносрочен проект. На срещата на върха на НАТО във Вилнюс през юли 2023 година бе задоволително ясно обещано да се разбере, че Украйна не може да влезе в Алианса до момента в който се води война, а действително – до момента в който има окупирани територии. Което отразява тактиката на НАТО за отбягване на пряк конфликт сред НАТО и Русия. Затова гаранции за сигурността на страната бяха потърсени в подписването на двустранни съглашения. Като към този момент множеството страни членки на Европейски Съюз са подписали такива – без Австрия, Унгария, Словакия, България, Кипър, Малта. Само по себе си това би следвало да направи поддръжката за двустранно съглашение от българския парламент доста по-лесна – само че това не случва просто тъй като никой (не единствено в България) не е податлив обществено и експлицитно да разгласи, че приемането на Украйна в НАТО не е идно в близко бъдеще.

По-сериозният проблем тук е, че ние, НАТО, към този момент повече от десетилетие и половина не сме задоволително откровени по отношение на украинците, обещавайки им нещо, което не можем или даже не е несъмнено дали всички желаеме да създадем – участието в НАТО. Не инцидентно ние от самото начало подкрепяхме устрема на Украйна да стане член, само че не и самото участие. И до момента в който ръководещите в Украйна – предходни и сегашни – са наясно с това, то огромното отчаяние остава за жителите на страната.

Многостранните гаранции за Украйна

Подписването на двустранни съглашения е причина за присъединението и към подписаното през юли т.г. от 23 страни членки на Алианса плюс Европейския съюз и самата Украйна по време на срещата на върха на НАТО във Вашингтон Споразумение за Украйна. В него отвън общополитическите позиции има три съответни уговорката: за продължение помощта за Украйна, за създаване на неин защитителен потенциал и за реакция при бъдеща експанзия. Проблемен за част от страните, неподписали съглашението, е последният ангажимент и по-специално – позоваването в текста на член 51 от Устава на Организация на обединените нации, допускащ изпреварващи групови ограничения за отбрана против експанзия без глоба на Съвета за сигурност. Самата опция за такива дейности е обвързана с поредност от условности: към тях може да се пристъпи единствено с общо решение при положение на нова експанзия, настъпила след преустановяване на сегашните военни дейности. Казано по-просто: задачата е да се спре сегашната война, само че да се подсигурява, че Русия няма да стартира нова. Като тя се предизвестява, че тогава може да има и директна военна реакция от страни членки на Алианса. Тоест, резето е вдигнато, само че вратата въпреки всичко остава затворена. Проблемът е, че военните дейности могат да бъдат възобновени в това число и в следствие от инцидентен случай или търсена провокация.

Това ли е съглашението, което би трябвало да се подпише?
Това е вторият въпрос. И тук отговорът е „ не ”.Или най-малкото – „ не без забележителна актуализация на текстовете ”. Предлаганият план и съдържателно и терминологично подсказва преводно потребление на метода „ копи-пейст ” от други интернационалните документи и заявления, само че което е по-важно – забележителна част от тях с отминал интервал на политическа отминалост. Политическите постановки в него се препокриват с задачите, отразени в проекта на украинския президент Зеленски от 2023 година – когато задачата беше война до победа и наказване на агресора. Междувременно ходът на военните дейности нанесе съществени корекции в този метод и към този момент самият Зеленски формулира като съществена цел попречване провалянето на Украйна и привършване на войната през 2025 година по дипломатически път. А в предлаганото за автограф просторно и дълготрайно двустранно съглашение сред България и Украйна за дипломацията не е открито място. За сметка на военната сигурност.