Лицето и усмивката му говорят много повече от думите. Думите

Лицето и усмивката му приказват доста повече от думите. Думите обаче режат като с нож всяка тематика, която го допира. И тогава усещаш по какъв начин индивидът и неговото сърце туптят с всичка мощ и, като едно цяло, са способни да пламнат даже от сянката на личните си подозрения...

Актьорът Христо Петков е доста повече от артист, а индивидът е доста повече от човек. И това е рядко срещано по нашите ширини, и за следващ път идва да покаже, че най-големите са и най-приземени. При тях полетът е акт на съзнанието, което служи за инструмент на сцената или на екрана – с цел да провокира аплодисменти у фена.

В „ Смирен “ той е 40-годишният документален режисьор Васил, който не е постигнал триумфа, за който мечтае. Извън „ смирението “ на специалността, той е 43-годишният Христо, който в личната визия за себе си не е тъкмо артист. Обича да се изгубва в непознати пространства, умее и да се изгубва, само че все по-рядко, тъй като трохите остават... Умее да приказва намерено за себе си, за децата, фамилията и всичко, което го нервира. И остава – тъй като вижда смисъл в това да се занимава единствено с неща, които счита за по-големи от себе си...



Христо Петков – за иронията в „ Смирен “, за режисьорите-диктатори и за импровизацията в киното, за какво приема годините в „ Сфумато “ като второ висше, за загубването и изгубването, за фамилията и децата, за първите функции в театъра и киното, за житейските функции и по кое време не помни, че е артист. И още: Случвало ли се е до премиера, пък и по-късно, да не знае какво тъкмо играе. Чувствал ли се е като шеф на водопад в живота. Извън работата, задава ли си въпроса „ Какво зависи от мен? “. Какво вижда, когато се огледа в огледалото. И за какво се възприема като мечка.

Защото снимането на „ Смирен “ не беше елементарен развой?

- Не беше. Наистина. Първо, аз изобщо не се познавах със Светльо, когато ме предложения на кастинг. Нито знаех какво тъкмо ще прави. Той ме изчака след едно зрелище и първото нещо, което ми сподели, беше, че по никакъв метод не му е харесало представлението. Още тогава, ми светна една лампичка, че това е чудак човек. Което, сигурно, не е неприятно, даже в противен случай. Аз избирам такива почтени взаимоотношения.

След това се срещнах с една част от документалните му филми и видях нещо в тях, което доста ужасно доста ме впечатли. Гледах кино лентата за Димитровград („ Град на фантазии “ – документален филм на режисьора Светослав Драганов от 2011 година – бел. а.), който е доста забавен. И изобщо, създадем ми усещане, че има доста необикновен взор върху живота и око за истината. След това бях на няколко проби. Първата беше с Мирослава Гогогвска, която играе жена ми, по-късно – с Мария Статулова, която играе майка ми.

Светльо е необикновен човек, подобен е и метода му на снимане. Независимо, че „ Смирен “ е игрален филм, той го снима със средствата на документалното кино. Аз вземам участие във всеки един кадър на кино лентата, а когато не вземам участие, съм зад камерата и фотографирам писмено, както той прави. Ние в никакъв случай, по този начин и не обсъдихме, че аз в действителност играя него във кино лентата. Може би, това е мой минус, само че не се бях сетил за това нещо, когато започнахме и, може би 5-6 дни след началото на фотосите, се обърнах към Мира и я попитах: „ Мира, аз Светльо ли играя в този филм? “, а тя ми отвърна: „ Ами, ти по какъв начин мислиш? “... Защото той е подобен човек, доста необикновен, който хем не ти натрапва това, което желае, а по-скоро се осланя на това какво ти би направил в сходна обстановка, и какво героят би направил.

Той не е от тези режисьори, които режисират с някаква показалка и ти споделят какво да правиш тук или там. Напротив, оставя доста дълго време камерата работи, до момента в който се появи някаква истина, която му прави работа. Това съвсем не се случва в киното – постоянно режисьорът е този, който дирижира нещата.

Режисьорът като деспот?

- Да, нещо като деспот, с който всички се преценяват. А тук той даваше една независимост, която съгласно мен доста хубаво работи за кино лентата и се усеща. Усеща се този въздух на фона на това, че нищо в сюжета не е наложително, че е доста по-хубаво да се случи нещо в този момент, на момента, в сравнение с да е работено, да е измислено и да се стремим към нещо, което към този момент знаем какво е. Това беше особеното...

На кои места от кино лентата Ви оставяха да импровизирате?

- Ами, съвсем на всички, в действителност. Човекът, който играе мъжа на майката на монаха – Детелин Бенчев, също е документалист и режисьор. Той има един доста добър филм – „ Баща “, с Гец („ Баща “, игрален филм на режисьора Детелин Бенчев от 1989 година, основната роля е на Георги Георгиев-Гец – бел. а.).

Бях покъртен от метода му на работа. Мисля, че той в никакъв случай не прочете сюжета на кино лентата, а единствено искаше да знае в обособените подиуми какво се изисква от него – от страна на режисьора. Дават му се инструкции и той стартира някакъв монолог от 15 минути, по-късно се оказва, че има механически проблеми, и той стартира още веднъж – различен, напълно друг монолог...



Това за мен беше доста учудващо, само че аз нямаше какво друго да върша, с изключение на с интерес да чувам какво се случва пред мен и да съм част от него, тъй като то в действителност е забавно. Много от тия неща изобщо ги няма във кино лентата. За мен като артист беше доста удовлетворяващо да мога да вземам участие в подобен вид подиуми, които откакто чуеш „ Начало! “, да не знаеш какво ще стане, до момента в който докато не кажат „ Стоп! “.

Можеше ли „ Смирен “ да мине без иронията, за която и самият Вие споменавате?

- Сигурно ще бъде напълно различен филм. Тая подигравка, по никакъв метод, не е натрапена. Ако имаш сетивата да я усетиш, ще я усетиш. Тя може да остане незабелязана за доста хора, само че съгласно мен е значима за кино лентата, тъй като, в действителност, това е гледната точка на Светльо. Той има подобен взор над себе си. Важно е да умееш с подигравка да гледаш на личните си неща – на това, че снимаш филм за себе си. Ако тръгнеш да го правиш насериозно, ще се получи напълно различен филм и, най-вероятно е, повече да не правиш кино (Смее се – бел. а.). Мисля, че иронията се прокрадва по доста тънък и образован метод.

Всяко семейство е и еднообразно и друго , споделя режисьорът Светослав Драганов във връзка „ Смирен “. Като кажем италианско или френско семейство, разбираме нещо съответно, а какво съгласно Вас разбираме, когато кажем ` българско семейство ` ?

- Има клишета, които се дават за италианско семейство. Най-вероятно, като чуеш `италианско семейство`, това е една огромна маса, на която всички приказват един през различен, ядат спагети...

Едно от клишетата за българското семейство е, че това е някакъв тип патриархат, в който бащата удря по масата и споделя „ Тихо! Искам да чуя новините! “, и сходни неща. В този смисъл, филмът минава около тези клишета, макар че има нещо доста българско в самото ядро на това семейство. Това българско „ нещо “ съществува вътре, има ги тези препратки, за които аз даже не знам, които, може би, Светльо също употребява, той като той не е от тия хора, които доста изясняват за какво държи на нещо и за какво желае по този начин да го направи. Той не се занимава с това да изяснява, само че, сигурно, има нещо поради, когато е построявал сцените. Но не е било с размахване на пръст и да е желал нещо характерното. Той доста се осланяше на актьорите и изобщо – на участниците във кино лентата.

Това, че режисьорът не приказва доста, добре ли е за един артист?

- От една позиция, е добре. Светльо, колкото и да ми е приветлив, е доста необикновен темперамент и имахме моменти, в които ужасно доста му се изнервях, тъй като на него му вършат усещане неща, които мен изобщо не ме интересуват в един кадър.



Например, снимахме една сцена, която изобщо я няма във кино лентата, тъй като, може би, във кино лентата има към 35 на 100 от всичко това, което заснехме. Въпросната сцена беше доста комплицирана, беше обвързвана със спряно придвижване, доста текст, 20-минутен дубъл, импровизация... Беше извънредно с напрежение за всички, които вземат участие в нея, просто поради обстановката, която се пресъздаваше. След втория дубъл отивам при Светльо и го запитвам по какъв начин беше, а той: „ Много добре! Гледай в този момент на монитора. Докато вие се карате, откъм гърба стопира такси и таксиджията излиза и ви гледа “. На мен ми се изкарва джигера, с цел да се случи нещо сред нас на сцената, а той гледа таксиджията откъм гърба...

Имаше напрегнати моменти, когато просто ми лазеше свиреп по нервите. Предполагам, че и при него е било същото, само че той не го демонстрира толкоз. Аз съм по-експресивен.

Говорехме доскоро за фамилията. Вярвате ли в българското семейство?

- Иска ми се да имам вяра. В моите, към този момент 43 години опит, мога да кажа, че, колкото и да е клиширано, фамилията е извънредно значимо за един човек, какъвто и да е той, с каквото и да се занимава. Просто, с годините съм се убедил, че каквото и да се случва в работата, каквито и триумфи или неуспехи да имаш, каквото и да те вълнува отвън това, нищо не е толкоз значимо, колкото хората към теб, ти да ги обичаш и те да те обичат...

Като приказваме за фамилии, в „ Игра на доверие “, май нещата са още по-зловещи? Имаме ли потребност от такива филми?

- Ами аз не съм го гледал още... Но си припомням тематиката и, за жалост, мисля, че е много настояща – за насилието. И не мисля, че се отнася единствено за България. Въпросът е по какъв начин се оправяме с този проблем.

(„ Игра на доверие “, 2023, е филм на режисьора Мартин Макариев по концепция на Яна Маринова, Христо Петков е в ролята на престъпен психолог – бел. а.)

Чувствал ли сте като шеф на водопад в живота?

- Да, чувствал съм се доста пъти. Понякога, човек е доста въодушевен за нещата, които прави. Работи дълго време върху тях, зарязва някои елементи от живота си, с цел да може да се оправи с други, или да извърши лична фантазия. В последна сметка, най-после се оказва, че всичко е било напразно и не е имало потребност от цялото това напрежение, можело е и без него. Това са визиите, с които човек би трябвало да се бори за себе си и за това, което прави, тъй като е много нездравословно.



Често пъти пипвам себе си, че слугувам на визиите си за това какъв би трябвало да бъде животът или работата, или каквото и да било. Затова, когато имаш някакви показа, неизбежно ще бъдеш отчаян. Трябва да живееш в този момент, сега, да приемаш нещата такива, каквито се случват, без да се опитваш да ги дирижираш или да ги насочваш в една или друга посока...

(„ Директор на водопад “ е едно от работните заглавия на „ Смирен “ – бел. а.)

Спомних си, че първото нещо, в което съм Ви гледал, е „ Любов “ на Елин Рахнев в Народния спектакъл...

- О, това беше доста от дълго време (Премиерата е през 2014 година – бел. а.). Беше доста забавно. Аз бях неотдавна в театъра. Помня, че се усещах добре в това зрелище. Няколко дни преди премиерата, в която аз играех готвач, ми дадоха реквизита – два големи ножа, и, като всеки един артист, взех решение малко да го обиграя. Но не забелязах какъв брой остри са ножовете. И до момента в който правех нещо като танц с ножове, единият се заби в ръката ми. Спомням, че потегли доста кръв (Показва белега – бел. а.). Оттам нататък беше забавно. За първи път си партнирах с Радена Вълканова, която е една от обичаните им български актриси, и от този момент имам достойнството да си партнирам с нея още няколко пъти.

„ Мерсие и Камие “ в „ Сфумато “, с Цветан Алексиев, е една от най-хубавите Ви функции на сцена през последните години. И още веднъж тъмен типаж...

- Това изобщо не ме тормози. Това са някакви показа на хората. Аз не се схващам по този метод. Аз влизам във всеки един план с силата, която ми подава режисьорът.



Не укривам, че ме кефят по-мрачни неща, само че това не е единствената ми страна, несъмнено. В „ Мерсие и Камие “ не може да става въпрос за някаква страхотна веселба. От друга страна, те черни, само че са клоуни. Така че постоянно в нещастието има и нещо доста смешно, което я прави още по-трагична. Реално, беше доста мъчно с този Бекет. Неслучайно, той не е написал пиеса „ Мерсие и Камие “, а напряко „ В очакване на Годо “. И неслучайно, Бекет не си дава правата за прозата, тъй като тя се слага мъчно.

Какво бихте споделил на театралната аудитория, която счита, че „ Сфумато “ е прекомерно „ висока “ топка?

- Мисля, че това още веднъж са закостенели показа. Аз съм взел участие в доста тежки представления, изключително в по-ранните ми години, откакто приключих, и това за мен беше страхотна школа. Научих доста от тях. Беше като едно второ висше.

Въпреки че доста от нещата са дарк, това не значи, че са висока топка. Напротив, те работят по една малко по-различна система, която бърка най- към този момент в подсъзнанието. Там надали може да намериш шарени цветенца, най-често излизат малко по-тъмни неща, които обаче са доста забавни – и психически, и актьорски, и всячески.

Случвало ли се е до премиера, пък и по-късно, да не знаете какво тъкмо играете, и какво тъкмо се изисква от Вас?

- Случвало ми се е, да. Това са доста тежки моменти, изключително, когато съм бил по-млад. Когато нямаш толкоз опит, до дъно се опитваш да пробваш да стигнеш до такава степен, докъдето режисьорът желае да подтикне, да си направиш тези основи, на които да стъпиш и да продължаваш напред. Това постоянно са едни плаващи камъни, които подават, когато стъпиш върху тях...

Случвало ми се е да излизам пред аудитория, без да съм сигурен по какъв начин ще приключи представлението, тъй като в никакъв случай не сме го правили (Смее се – бел. а.). Понякога подобен вид готовност работи добре за представлението. Въпросът е това да се запомни като сила и като посока, тъй като от време на време нещата се случват малко на магия, а идващия път не се случват, и това е необикновен миг.



Аз съм много стеснителен, изключително по министър председатели постоянно се усещам нерешителен, колкото и леко, и безпроблемно да е минал репетиционния интервал. Адреналинът от това, че за първи път излизаш да играеш пред публиката, постоянно въздейства. Надявам се, това с годините да съм го канализирал и да работи в моя изгода, в сравнение с противоположното.

Пеете преди представления. Колко богат е репертоарът Ви към този момент?

- Това в действителност са едни тананикания... Който гледа тенис, знае, че Рафаел Надал има едно компулсивно разстройство – би трябвало да направи едни придвижвания всякога, преди да забие сервис. Това, моето, е станало нещо такова. Аз, не че пея, а си напявам едно, второ, трето парче – като лека мантра за централизация, след което излизам на сцената.

Актьорът има ли житейски функции?

- Има такива, които те построяват – освен като артист, само че и като човек. Моята първо по-главна роля в театъра беше Иван Карамазов, бях на двайсет и една-две години. И това беше един тип житейска роля, тъй като доста рядко на такава възраст човек може се сблъска с подобен вид текст или подобен вид герои. И това ти поставя една основа – доста постоянна, само че и доста сложна – съвсем невъзможна за реализиране. Ето това е „ висока “ топка, в хубавия смисъл на думата. Защото е хубаво да се занимаваш с неща, които са по-големи от теб. Това важи с особена мощ за изкуството, и най-много – за театъра.

Кога забравяте, че сте артист?

- Може би, когато съм със фамилията ми, със синовете ми. Тогава съм себе си. Не актьорствам кой знае какъв брой (Смее се – бел. а.).

Само тогава ли?

- Ами... Не знам. Но не съм доста сигурен, че в моята визия за мен съм тъкмо артист. Аз изпитвам наслаждение от това, което върша, само че не мисля, че това е някакъв поминък или нещо, което кой знае какъв брой умея. Имам самочувствието, че мога да се оправям с някакви обстановки на сцената и пред камера по-добре от човек, който не се занимава с това.

Много сте непретенциозен, с цел да не кажа – преклонен...

- (Смее се – бел. а.)

Казвате „ Аз съм няколко животни в едно “. Кое обаче господства?

- Редуват се, редуват се... Може би се трансформират с възрастта (Смее се – бел. а). Не знам. В началото, мисля, че доминираше маймуната в мен, по-късно имаше нещо като вълк. Сега се усещам като някакъв тип вид мечка – от време на време бяла мечка в задушлив тропик, от време на време – кафява мечка във вода, цялостна със сьомга. Различно е.

Между другото, в театъра постоянно виждам да отъждествявам всеки един от героите на някакъв тип животно. Според мен това е ход към към героя в театъра, само че не и в киното. Много постоянно това ми дава някакви дребни ключове – за това по какъв начин героят би ходил, по какъв начин би реагирал в дадена обстановка.

Мечка значи ли, че се чувствате в мощен креативен интервал?

- Не, не, не е това (Смее се – бел. а.). По-скоро се усещам по-улегнал, по-спокоен. Мога да си дам време за зимен сън и по-късно да се събудя и да почна да върша това, което върша. Няма нищо общо с другите мечки (Смее се – бел. а.).

Какво виждате, когато се погледнете в огледалото?

- Различно е. Сега, да вземем за пример, ми е необичайно да се погледна в огледалото, тъй като от „ Възвишение “ насам съм се бръснал към три пъти, което са към седем или осем години. И в този момент ми се наложи да се избръсна безпрепятствено, и като се погледна в огледалото, виждам тотално друг човек. И леко се изплашвам.

(„ Възвишение “ е филм от 2017 година, основан по романа на Милен Русков, режисьор е Виктор Божинов – бел. а.)

Какво последно Ви разсмя у децата Ви?

- Всеки ден се дръзвам доста с тях. По-големият ми наследник учи в музикалното учебно заведение – и той ме разсмива ужасно доста. Много обичаме да си играем всевъзможни игри, въпреки че от ден на ден желае просто да играем футбол. Но доста се забавляваме, слушаме доста музика. Малкият ми наследник е едно слънчице, доста лъчезарно детенце, както и по-големият.



Бях не запомнил какво знамение за децата, когато са напълно мънички, и в този момент отново имам опция да го виждам, и ужасно доста ми харесва да извозвам време и с двамата.

Работите ли за момиче, или не сте от родителите, които държат на пола на бебето?

- Никога не казвай в никакъв случай (Смее се – бел. а.). Огромна отговорност е да имаш деца, само че и противоположната връзка дава доста. Плюсовете са повече от минусите, макар че сега и двамата с Лили сме супер заети около детето (Актрисата Лили Гелева е брачната половинка на Христо Петков – бел. а.).

Извън работата, задавате ли си въпроса „ Какво зависи от мен? “

- Да, съгласно мен е хубаво човек да си задава този въпрос. Хубаво е да имаш взор над себе си, над нещата, които правиш, да осъзнаваш кое зависи от теб и кое – не. Защото, доста постоянно – и това е отбранителен човешки механизъм – си казваш „ Ами, аз какво повече мога да направя? Не зависи от мен! “. Много неща зависят от самите нас, без значение от това, че по-леко е да си кажеш, че нещо не зависи от теб.

Скоро загубвал ли сте се?

- Скоро не ми се е случвало. Имам възприятието, че съм хванал една пътека...

Вие май говорите за изгубване, а не за загубване...

- (Смее се – бел. а.) Когато вървя в чужбина, обичаното ми нещо е да взема колело и да се изгубя в града. Скоро не се е случвало, само че може и да случи, когато отидем в Щатите със „ Смирен “. И се надявам, като стигна, най-сетне, до тоя Ню Йорк, в който в никакъв случай не съм ходил, да се изгубя за малко.

А за изугбването?...

- Аз съм си оставил трохички на всички места, заради което към този момент не се загубвам толкоз елементарно. Имам знаци (Смее се – бел. а.).

И най-после, въпрос или предпочитание?

- Ааа, къде ме върнахте! Това беше първият ми филм, който в миналото съм снимал – с Любчо Младенов. Въпрос или предпочитание? И двете! (Смее се – бел. а.).

(„ Въпрос или предпочитание “ е първият филм на Христо Петков, режисьор е артистът Любомир Младенов, фотосите са през 2002 година – бел. а.)

И напълно най-после, по какъв начин бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Аз съм човек, който обича... Как бих го траял... Който обича да обича.