Николета Николова, клиничен психолог за ФрогНюз: Важно е да се го...
Липсата на помощ лишава и чувството за сигурност и поддръжка, които са витално значими за възобновяване на жертвите. За доста дами концепцията, че зад тила им има някой, че не са сами и че ще получат поддръжка, е основен фактор, който може да ги насърчи да изоставен токсичната среда. След години на живот в принуждение жертвите вземат решение да подхващат тази сложна стъпка, само че вместо помощ се сблъскват с неналичието на спешни центрове. Тази обстановка по-скоро укрепва страхът и несигурността, както и чувството за изтощение и безизходност. Това може да накара жертвите да отсрочат или въобще да откажат да изоставен насилствената среда и по този метод да се затвърдят техните вярвания, че излизането е невероятно и смяната също е невъзможна. Лошото е, че се затвърдява и цикълът на принуждение. Жертвите остават в нездрава среда, където насилието може да стане систематично. А когато приказваме за деца, при тях се усилва вероятността да възприемат насилието като норма.
По отношение на детската експанзия, тя е естествена страст. Децата постоянно не знаят по какъв начин да се оправят с експанзията, която изпитват, само че тя може да бъде канализирана. Според мен, огромна част от тях не осъзнават какво вършат и какво предизвика тази експанзия. Те не минават през психическа обработка на възприятията си и не си задават въпроси като: „ Какво ми е мъчно? Как да постъпя? “ Родителите би трябвало изрично да осъдят експанзията на децата си, само че в същото време е значимо да се приказва с тях и да се схванат аргументите за експанзията. Подходът би трябвало да бъде с схващане, а не с упреци и експанзия, тъй като насилието ражда принуждение.
Ето и цялото изявление:
Каква е актуалната обстановка с спешните центрове в България – какъв брой са?
Ситуацията в спешните центрове може да се опише като спешна. Капацитетът е извънредно непълен за територията на страната. Според данни от 2023 година, в България има към 8 държавно финансирани спешни центрове за дами с общ потенциал от 94 места. Неправителствени организации ръководят още няколко центъра, като общият брой е 17. В 17 области на страната пък няма нито един център.
Какви дейности би трябвало да предприеме страната за разширение на мрежата от спешни центрове?
Трябва да се планува дълготрайно и целево финансиране за създаване на спешни центрове във всички 28 области. Това значи, че би трябвало да се извърши оценка на районните потребности. Трябва да се разпознават кои са регионите с най-голяма потребност, като приоритет е по-добре да се разкриват центрове в по-малките и отдалечени обитаеми места, там, където достъпът е мощно стеснен. Трябва да се влага в образование на експерти като обществени служащи, психолози, юристи и медицински лица, които да работят в тези центрове. Защото привличането и задържането на дипломиран личен състав е извънредно значимо.
Има ли рецесия на личен състав и в спешните центрове?
Да, има рецесия на експерти в тези центрове. Те би трябвало да преминат през профилирано, продължително образование – би трябвало да са осведомени с тематиката и със спецификата на хората, които търсят помощ, тъй като те са характерен вид хора. С тях би трябвало да се работи извънредно деликатно и дълготрайно, тъй като в тези центрове се получава освен психическа помощ, само че и поддръжка за това по какъв начин човек още веднъж да се реинтегрира, да може да потърси работа, да си сътвори обществен кръг – по какъв начин да стартира да живее живота си обикновено още веднъж. Тоест, тук се работи на доста равнища, по тази причина е значимо жертвите да срещат подготвени експерти, които да могат да им оказват тази помощ.
Защо насилието е постоянно одобрявано като „ персонален проблем “ в българското общество?
Ами, персонален проблем е тъкмо поради доста културни стандарти в българската история, свързани с метода, по който се гледа на българското семейство. Много постоянно това се случва в дребни обитаеми места, където хора стават очевидци на експанзия и споделят: „ Тихо, това не е наша работа, те ще си се оправят “. Причините за това са, че хората се познават, мястото е по-ограничено и има обществен напън. Традиционните български полезности и обществената динамичност също оказват въздействие. Факторът принуждение е тематика, която е tabu, нещо, което би трябвало да остане в дома и не би трябвало да се разяснява.
В нашето общество от доста дълги години фамилията е възприето като неприкосновена институция. Това поверие, несъмнено, е извънредно скъпо и ни е съхранило като народ, само че в подтекста на домашното принуждение се сблъскваме с една нездравословна, даже рискова настройка. Тази настройка се укрепва и от схващането, че споровете и проблемите в фамилията би трябвало да се вземат решение „ вътре “, без да се схваща и приказва за тях на открито, без да има интервенция от " непознати хора ". Освен това сложността на прекарванията, които съпътстват тази динамичност — като позор, виновност, боязън, паника, обич и преданост и други, кара доста жертви да замълчат и да слагат проблемите „ под ключ “ вкъщи.
Как можем да променим публичния диалог за насилието, с цел да се възприема като публичен проблем?
Важно е да можем да мислим и да претърпяваме насилието като систематичен феномен. Трябва да мислим за обществените последици. Би било добре да се акцентира на обществената информираност, образованието и, несъмнено, предварителната защита. Трябва да се образоват младежите по какъв начин да разпознават насилието, по какъв начин да предотвратяват такива обстановки и по какъв начин да могат да приказват за него. Например това би могло да се случи посредством въвеждане на стратегии за прочувствена просветеност и за ръководство на спорове в учебните заведения. В момента съвсем на никое място няма такава самодейност. За да се промени публичният диалог за насилието, би трябвало да се съсредоточим върху осведомеността. Трябва да сме чувствителни и будни към тази тематика – нещо, което стартира да се случва през последните години.
Има ли прогрес в това отношение през последните години?
След поредност от случаи на принуждение през годините, които раздрусаха страната, това по някакъв метод докара до публичен напън против домашното принуждение. Все повече се дискутират разнообразни случаи на принуждение. Според мен, прогрес има в това, че от ден на ден мъже от разнородни сфери поддържаха митингите и женските придвижвания против насилието над дами. Все повече стартира да се приказва за това какво е принуждение и най-много какъв вид принуждение е, като се прави разграничаване, тъй като има една стигма, че насилието е по-присъщо за мъжката част. Някак мъжете да се включват и да поддържат битката против насилието над дами е също много основна разлика. Тоест, мъже да разискват насилието е симптом, че има прогрес.
А добре, за какво се приказва толкоз за това през последните години, обаче случаите не понижават, а те дори не престават, като домашното принуждение, и то в в действителност тежки случаи, с доста изобразени дами и по този начин нататък?
Само с говорене и протестиране няма да стане. Насилието постоянно е съществувало и то няма да изчезне просто ей по този начин. Това е нещо, което лишава време – било то посредством предварителна защита или по-строги ограничения. Фокусът не би трябвало да бъде по какъв начин ще го накажем или по какъв начин ще приказваме за него, откакто се е случило към този момент, а по какъв начин ще приказваме за него, преди да се е случило. Още от дребни децата би трябвало да се възпитават в това по какъв начин да се държим, когато сме ядосани, по какъв начин да демонстрираме, че сме гневни или нещо не ни харесва – по какъв начин вярно да показваме страстите си, а не да ги потискаме и да не ги вършим.
Как се разграничават методите на България и други европейски страни в оправянето с домашното принуждение?
Основните разлики се откриват в законодателството, поддръжката от институциите и публичната ангажираност. Повечето страни в Европейския съюз са приели доста по-строги закони. Например, в Испания има профилирани съдилища за домашно принуждение, в които случаите се преглеждат предпочитано, което обезпечава доста по-бърза отбрана. В България този развой е извънредно муден и муден, което в допълнение травматизира жертвите, защото те постоянно прекарват години наред в такава тежка обстановка. В страни като Норвегия и Дания, да вземем за пример, има обхватни просветителни акции, които образоват огромни групи от обществото за другите форми на принуждение и предизвикват нулева приемливост към такива прояви. Докато в България обстановката не е тъкмо по този начин. Във Финландия, да вземем за пример, има стратегии, свързани с предварителната защита на насилието, в това число наложителни стратегии за самите насилници, за спиране на цикъла на принуждение.
Какви законодателни ограничения са въведени в Европейски Съюз, които България още не е приложила?
През последните години Европейският съюз одобри редица законодателни ограничения за справяне с домашното принуждение. В Съвета на Европа бе признат закон, който инкриминира онлайн насилието, което от ден на ден се разпознава, само че постоянно бива неглижирано, изключително измежду младежите, които от време на време го одобряват като нещо обикновено или част от ежедневната връзка. Беше признат и закон за подсилване на правата на жертвите, който обезпечава отбрана и поддръжка в процеса на правораздаване. В България се подхващат стъпки в тази посока, само че към момента не сме приели изцяло този закон. Остава и въпросът за Истанбулската спогодба, която България още не е утвърдила.
Какъв е достъпът до поддръжка за жертвите на принуждение в другите европейски страни?
В развитиите страни се предлага освен психическа, обществена, а даже и финансова помощ. В Германия, Нидерландия и Австрия, да вземем за пример, съществуват денонощни безвъзмездни линии на разнообразни езици, както и онлайн платформи, които оферират спешна помощ и разрешават на жертвите анонимно да потърсят поддръжка. Това е доста значим детайл, защото постоянно жертвите се опасяват да потърсят помощ заради опасения, че ще бъде разкрито, че са търсили помощ. В Испания и Италия също съществува паралелна поддръжка, като се обезпечават безвъзмездни юристи за жертвите на домашно принуждение. В тези страни има първични правосъдни процеси и неотложно премахване на насилника от вкъщи при открити случаи.
Какво можем да научим от сполучливи европейски модели?
Можем да научим, че е значимо да се приказва намерено за насилието и да излезем от порочния кръг на виновност и позор. В другите страни се отнасят с огромно внимание и тактичност към хората, които са претърпели принуждение, като обществото и институциите осъзнават тежестта на претърпяното и схващат какъв брой дълготрайна и сложна би трябвало да бъде поддръжката за тях. Въпреки че спешните центрове са значими, те са единствено едно от звената в доста дълга линия на поддръжка. Идеята тук е освен да има спешни центрове, само че и какво следва по-късно.
Интервю на Бояна Маркова
При случай на принуждение, може да потърсите помощ на Национална гореща телефонна линия за потърпевши от принуждение: 02/9817686
По отношение на детската експанзия, тя е естествена страст. Децата постоянно не знаят по какъв начин да се оправят с експанзията, която изпитват, само че тя може да бъде канализирана. Според мен, огромна част от тях не осъзнават какво вършат и какво предизвика тази експанзия. Те не минават през психическа обработка на възприятията си и не си задават въпроси като: „ Какво ми е мъчно? Как да постъпя? “ Родителите би трябвало изрично да осъдят експанзията на децата си, само че в същото време е значимо да се приказва с тях и да се схванат аргументите за експанзията. Подходът би трябвало да бъде с схващане, а не с упреци и експанзия, тъй като насилието ражда принуждение.
Ето и цялото изявление:
Каква е актуалната обстановка с спешните центрове в България – какъв брой са?
Ситуацията в спешните центрове може да се опише като спешна. Капацитетът е извънредно непълен за територията на страната. Според данни от 2023 година, в България има към 8 държавно финансирани спешни центрове за дами с общ потенциал от 94 места. Неправителствени организации ръководят още няколко центъра, като общият брой е 17. В 17 области на страната пък няма нито един център.
Какви дейности би трябвало да предприеме страната за разширение на мрежата от спешни центрове?
Трябва да се планува дълготрайно и целево финансиране за създаване на спешни центрове във всички 28 области. Това значи, че би трябвало да се извърши оценка на районните потребности. Трябва да се разпознават кои са регионите с най-голяма потребност, като приоритет е по-добре да се разкриват центрове в по-малките и отдалечени обитаеми места, там, където достъпът е мощно стеснен. Трябва да се влага в образование на експерти като обществени служащи, психолози, юристи и медицински лица, които да работят в тези центрове. Защото привличането и задържането на дипломиран личен състав е извънредно значимо.
Има ли рецесия на личен състав и в спешните центрове?
Да, има рецесия на експерти в тези центрове. Те би трябвало да преминат през профилирано, продължително образование – би трябвало да са осведомени с тематиката и със спецификата на хората, които търсят помощ, тъй като те са характерен вид хора. С тях би трябвало да се работи извънредно деликатно и дълготрайно, тъй като в тези центрове се получава освен психическа помощ, само че и поддръжка за това по какъв начин човек още веднъж да се реинтегрира, да може да потърси работа, да си сътвори обществен кръг – по какъв начин да стартира да живее живота си обикновено още веднъж. Тоест, тук се работи на доста равнища, по тази причина е значимо жертвите да срещат подготвени експерти, които да могат да им оказват тази помощ.
Защо насилието е постоянно одобрявано като „ персонален проблем “ в българското общество?
Ами, персонален проблем е тъкмо поради доста културни стандарти в българската история, свързани с метода, по който се гледа на българското семейство. Много постоянно това се случва в дребни обитаеми места, където хора стават очевидци на експанзия и споделят: „ Тихо, това не е наша работа, те ще си се оправят “. Причините за това са, че хората се познават, мястото е по-ограничено и има обществен напън. Традиционните български полезности и обществената динамичност също оказват въздействие. Факторът принуждение е тематика, която е tabu, нещо, което би трябвало да остане в дома и не би трябвало да се разяснява.
В нашето общество от доста дълги години фамилията е възприето като неприкосновена институция. Това поверие, несъмнено, е извънредно скъпо и ни е съхранило като народ, само че в подтекста на домашното принуждение се сблъскваме с една нездравословна, даже рискова настройка. Тази настройка се укрепва и от схващането, че споровете и проблемите в фамилията би трябвало да се вземат решение „ вътре “, без да се схваща и приказва за тях на открито, без да има интервенция от " непознати хора ". Освен това сложността на прекарванията, които съпътстват тази динамичност — като позор, виновност, боязън, паника, обич и преданост и други, кара доста жертви да замълчат и да слагат проблемите „ под ключ “ вкъщи.
Как можем да променим публичния диалог за насилието, с цел да се възприема като публичен проблем?
Важно е да можем да мислим и да претърпяваме насилието като систематичен феномен. Трябва да мислим за обществените последици. Би било добре да се акцентира на обществената информираност, образованието и, несъмнено, предварителната защита. Трябва да се образоват младежите по какъв начин да разпознават насилието, по какъв начин да предотвратяват такива обстановки и по какъв начин да могат да приказват за него. Например това би могло да се случи посредством въвеждане на стратегии за прочувствена просветеност и за ръководство на спорове в учебните заведения. В момента съвсем на никое място няма такава самодейност. За да се промени публичният диалог за насилието, би трябвало да се съсредоточим върху осведомеността. Трябва да сме чувствителни и будни към тази тематика – нещо, което стартира да се случва през последните години.
Има ли прогрес в това отношение през последните години?
След поредност от случаи на принуждение през годините, които раздрусаха страната, това по някакъв метод докара до публичен напън против домашното принуждение. Все повече се дискутират разнообразни случаи на принуждение. Според мен, прогрес има в това, че от ден на ден мъже от разнородни сфери поддържаха митингите и женските придвижвания против насилието над дами. Все повече стартира да се приказва за това какво е принуждение и най-много какъв вид принуждение е, като се прави разграничаване, тъй като има една стигма, че насилието е по-присъщо за мъжката част. Някак мъжете да се включват и да поддържат битката против насилието над дами е също много основна разлика. Тоест, мъже да разискват насилието е симптом, че има прогрес.
А добре, за какво се приказва толкоз за това през последните години, обаче случаите не понижават, а те дори не престават, като домашното принуждение, и то в в действителност тежки случаи, с доста изобразени дами и по този начин нататък?
Само с говорене и протестиране няма да стане. Насилието постоянно е съществувало и то няма да изчезне просто ей по този начин. Това е нещо, което лишава време – било то посредством предварителна защита или по-строги ограничения. Фокусът не би трябвало да бъде по какъв начин ще го накажем или по какъв начин ще приказваме за него, откакто се е случило към този момент, а по какъв начин ще приказваме за него, преди да се е случило. Още от дребни децата би трябвало да се възпитават в това по какъв начин да се държим, когато сме ядосани, по какъв начин да демонстрираме, че сме гневни или нещо не ни харесва – по какъв начин вярно да показваме страстите си, а не да ги потискаме и да не ги вършим.
Как се разграничават методите на България и други европейски страни в оправянето с домашното принуждение?
Основните разлики се откриват в законодателството, поддръжката от институциите и публичната ангажираност. Повечето страни в Европейския съюз са приели доста по-строги закони. Например, в Испания има профилирани съдилища за домашно принуждение, в които случаите се преглеждат предпочитано, което обезпечава доста по-бърза отбрана. В България този развой е извънредно муден и муден, което в допълнение травматизира жертвите, защото те постоянно прекарват години наред в такава тежка обстановка. В страни като Норвегия и Дания, да вземем за пример, има обхватни просветителни акции, които образоват огромни групи от обществото за другите форми на принуждение и предизвикват нулева приемливост към такива прояви. Докато в България обстановката не е тъкмо по този начин. Във Финландия, да вземем за пример, има стратегии, свързани с предварителната защита на насилието, в това число наложителни стратегии за самите насилници, за спиране на цикъла на принуждение.
Какви законодателни ограничения са въведени в Европейски Съюз, които България още не е приложила?
През последните години Европейският съюз одобри редица законодателни ограничения за справяне с домашното принуждение. В Съвета на Европа бе признат закон, който инкриминира онлайн насилието, което от ден на ден се разпознава, само че постоянно бива неглижирано, изключително измежду младежите, които от време на време го одобряват като нещо обикновено или част от ежедневната връзка. Беше признат и закон за подсилване на правата на жертвите, който обезпечава отбрана и поддръжка в процеса на правораздаване. В България се подхващат стъпки в тази посока, само че към момента не сме приели изцяло този закон. Остава и въпросът за Истанбулската спогодба, която България още не е утвърдила.
Какъв е достъпът до поддръжка за жертвите на принуждение в другите европейски страни?
В развитиите страни се предлага освен психическа, обществена, а даже и финансова помощ. В Германия, Нидерландия и Австрия, да вземем за пример, съществуват денонощни безвъзмездни линии на разнообразни езици, както и онлайн платформи, които оферират спешна помощ и разрешават на жертвите анонимно да потърсят поддръжка. Това е доста значим детайл, защото постоянно жертвите се опасяват да потърсят помощ заради опасения, че ще бъде разкрито, че са търсили помощ. В Испания и Италия също съществува паралелна поддръжка, като се обезпечават безвъзмездни юристи за жертвите на домашно принуждение. В тези страни има първични правосъдни процеси и неотложно премахване на насилника от вкъщи при открити случаи.
Какво можем да научим от сполучливи европейски модели?
Можем да научим, че е значимо да се приказва намерено за насилието и да излезем от порочния кръг на виновност и позор. В другите страни се отнасят с огромно внимание и тактичност към хората, които са претърпели принуждение, като обществото и институциите осъзнават тежестта на претърпяното и схващат какъв брой дълготрайна и сложна би трябвало да бъде поддръжката за тях. Въпреки че спешните центрове са значими, те са единствено едно от звената в доста дълга линия на поддръжка. Идеята тук е освен да има спешни центрове, само че и какво следва по-късно.
Интервю на Бояна Маркова
При случай на принуждение, може да потърсите помощ на Национална гореща телефонна линия за потърпевши от принуждение: 02/9817686
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ