Лидия* е била сред евакуираните от завода „Азовстал“, обкръжен и

Лидия* е била измежду евакуираните от завода „ Азовстал “, обграден и обстрелван от съветските военни. Сегашното си местоположение и същинското си име тя не желае да разкрие от съображения за сигурност, защото родителите ѝ към момента се намират в Мариупол. В извънредно изявление за Дъждовни води дамата разказва какво е претърпяла.

Как попаднахте в „ Азовстал “ и какъв брой време останахте там?

Работех във фабриката и знаех, че там има бомбоубежища. На 6 март, когато бомбардировките станаха нетърпими, със брачна половинка ми взехме решение да се укрием в едно от подземията на завода. Знаех, че там ще сме на несъмнено място. Смятахме, че ще останем единствено няколко дни, само че прекарахме там цели два месеца.

Колко хора общо бяха потърсили избавление от съветските бомбардировки в подземията?

Трудно е да се каже, през последните няколко седмици към този момент никой не ги броеше. В началото бяхме към трийсетина индивида, само че непрекъснато си тръгваха или идваха нови. Един ден преброихме, че сме 47, само че броя непрекъснато се променяше.

Според украинските управляващи металургичното дружество е било подложено на непрекъснат обстрел. Не беше ли допустимо понякога да напускате бункера?

В началото излизахме за малко на чист въздух, само че откакто зачестиха бомбардировките, излизахме на открито единствено с цел да сготвим по нещо на огъня. Накрая към този момент не излизахме – там имаше един тунел, в който си приготвяхме храна. Някъде след 20 април към този момент въобще не излизахме от подземието. Цели две седмици не сме се показвали на открито.

Откъде вземахте хранителни артикули?

В бункера имаше ресурси, които бяха оставени от управата на комбината. Но те не бяха доста – стигнаха единствено за няколко дни. Тези бункери са строени през 1960-те години, когато никой не е предполагал, че в тях ще живеят хора по-дълго време. Имаше консерви, в това число месни, вода, бисквити. От тях си приготвяхме супи. Отначало хората, които се присъединяваха към нас, носеха извън хранителни артикули, одеяла и топли облекла. Но не всички деляха храната с другите – имаше хора, които се криеха под одеялата си, с цел да се хранят. Хората са разнообразни.

Каква помощ оказваха украинските военни на хората в подземията? Руската агитация твърди, че те са държали принудително хората в подземията.

Не, аз и мъжът ми на няколко пъти напускахме бункера и се връщахме постоянно, когато това беше допустимо. Но когато бомбардировките зачестиха, към този момент не можехме да излизаме. Понякога военните идваха, с цел да носят на децата бонбони и други захарни произведения. Казваха ни, че можем да си тръгнем, когато пожелаем, само че в същото време ни предупреждаваха какъв брой рисково е това при този натоварен съветски обстрел.

Имаше ли измежду вас заболели и ранени? И помагаше ли им някой?

Ранени нямаше, само че някои се нуждаеха от здравна помощ. Самата аз, да вземем за пример. Страдам от заболяване на кръвта и всеки ден би трябвало да си слагам инжекция, само че никой не беше в положение да ми ги доставя. Други се нуждаеха от дневната си доза инсулин, само че също нямаше от кое място да го вземат. Един от мъжете толкоз мощно го болеше ръката, че нощем виеше от болежка, само че нямахме болкоуспокояващи.

Познавате ли хората, които се съгласиха да бъдат евакуирани в следените от руснаците региони в Донецк? Те бяха ли наясно по време на евакуацията накъде ги водят?

Нищо не знаехме. Нашите бойци пристигнаха и ни споделиха, че имаме 5 минути време, с цел да се приготвим и да излезем на открито, с цел да бъде евакуирани. Онези, които имаха приготвени раници, потеглиха незабавно. Не зная кой е бил отведен след това в Донецк или в Русия. Навън ни чакаха представители на Организация на обединените нации и на Червения кръст, които ни споделиха, че сме в сигурност и никой няма да стреля по нас. След това бяхме подложени на така наречен „ дестилация “, а по-късно можехме да си изберем къде да бъдем евакуирани.

Къде по-точно се извърши тази „ дестилация “?

Не зная. Беше на място, където в никакъв случай преди този момент не съм била.

Как протече самата „ дестилация “?

(След дълго безмълвие Лидия свежда глава и затваря очи). За това не желая да приказвам.

Колко дълго пътувахте от „ Азовстал “ до мястото, където бяхте евакуирани?

Не знам, даже почти не мога да преценява какъв брой дълго е траяло пътуването. Вечерта бяхме изведени от комбината, а към среднощ пристигнахме на мястото, където правиха филтрацията. След това още веднъж пътувахме дълго.

Кой ви посрещна, получихте ли помощ?

Бяхме доста добре посрещнати. Дадоха ни облекла и нови обувки, можехме да се измием. Постоянно идваха хора, с цел да ни носят храна, хигиенични артикули и други неща. Никакви проблеми не сме имали. Бяхме настанени в настрана помещение, където се чувствахме добре и можахме да поспим.

Сега имате ли заслон и смятате ли да продължите пътя си нанякъде?

Още не знам. Все още не ми е доста ясно какво тъкмо се случва. Най-напред желая да си умря. Това е всичко.

Източник: " Дойче Веле "