Лидия Делирадева сподели във Фейсбук профила си за невероятните приключения,

Лидия Делирадева показа във Facebook профила си за невероятните завършения, на които се е отдала волно или несъзнателно по време на пребиваването си в Китен. Постът е извънредно любопитен, написан със ужасно възприятие за комизъм.

Публикуван е през 2018 година, само че и през днешния ден звучи извънредно настоящо:

Плажът в Китен, към 10.00 ч. сутринта.

Около нас стартират да надуват дюшеци и да плющят плажно масло. Дебела майка крещи на дебелото си ревящо дете: „ Некой ден че ми писне и че те разчекнем, беее!”. Възмутен гларус показва мнението си за нея, като се изцвъква на чадъра ѝ. Европейският „ елит” е показан от група сърби и един маджарски хипопотам, чиито задни елементи, необятни и необятни като прерията, затулят гледката към морето.

Към прилежащия чадър се клати мъж, очевидно обаян от йодните изпарения.

- Аре, ма, Пешооо, още ли си пийнал, д'еба, майка ти д'еба. Виж го, ма, виж го, ни знай къдей, ни знай…

Пешо, чието туловище припомня обраснал цепелин, подръпва рибката в банския си и се запътва към плажната механа за шкембе супа. Компанията се налива с бира и се уригва на воля към вълните.

Към 12.00 ч.

Спареният кукуруз в панталонките на продавача на „ Млеееечна царевицаааа!” сигурно е по-млечен от царевицата, която разнася.

Продавачът на гнусен, обагрен в жълто и розово яйчен крем, е измислил нова реклама и пъчи космати гърди под носа ми: „ Кооолкото го ближеш, по-голям става!”...

Световнонеизвестен фотограф разхожда слънчасало пони по плажа и предлага фотоси. Понито е плебей на системата, може би. А може би не.

Трима ячки мъже, с чела, необятни, колкото съчка от сладолед, подвигат ръце и напомпват мускули за фотография.

Децата са прелестни. Но не след дълго ще замязят на родителите си.

Ден следващ. Около 9.00 ч. сутринта.

На плажа към момента не е пренаселено. Въпреки това, тъкмо над главата ми се разкрачват две мощни целулитни бедра. По репликите и дупликите разбирам, че са пристигнали европейските жители мадам Живка и мосю Ачо. Мадам Живка е освободена жена. Вади лявата круша от горнището на банския си и обилно я омазва с лосион. Прибира я и повтаря ритуала с дясната круша. Опитвам се да бъда с Марсел Пруст, само че нежната му импресионистична сензитивност е смазана от земното притегляне на крушите.

През това време мосю Ачо към този момент е подготвен за подвизи. Засилва се, хвърляйки върху прилежната ми хавлия пясък и прави в морето вампор. Флагът на избавителната кула е червен. Но мосю Ачо не признава алените знамена. Той е демократ.

Към мен се доближава малко русо момиченце и ми протяга пластмасова чашка, цялостна с влажен пясък:

- Лельо, искаш ли сладолед?

- Какъв сладолед имаш, мъничка русалке? Шоколадов, сметанов, ягодов?

- Ягодов - светват очичките на детето.

Някъде отдясно се надига женски глас:

- Аз казáх ли ти да не досаждаш на хората с тоа пясък, ма!

Съчувствам на майката. Изисква се съществено количество нерви, с цел да лишиш детето си от фикция.

Около 8.00 ч. вечерта. Китен ни зове.

По тротоарите са накацали гъсто коли, като препечени от слънцето великански хлебарки. Сградите са толкоз близо една до друга, че гостите на фамилен хотел „ Морска звезда “ си подават бирите през балконите и разменят тостове с гостите на „ Морска краставица “, а те от своя страна предават на „ Морски таралеж “.

Попадаме в стъргалото на основната улица и тълпата от разголени горещи тела ни затиска в човешкото менгеме, лашка ни сред магазините с китайски артикули, предлага ни евтини преживявания и евтини фантазии. Вдишваме аромата на вечерта, който е съвсем като в кухнята на работен стол.

Влизаме в някаква механа и отегчена сервитьорка подпира ръкави на масата:

-Ох, припотих се, доста горещина днеска...

-Да ви изчакаме да се преоблечете?

-Ми, нье, то поизсъхна.

Поръчваме хубаво бяло вино. Искаме го добре охладено.

-Ми, то от това имами единствено на витрината. Но ше ви пусна музичка.

След момент над главите ни се извива страдалчество:. „ Защооо няма радооост… “

Китен пее. Въздухът се е сврял в пролуките, наподобяващи улици. И в този гъмжащ неонов аквариум цацата се усеща чудесно. Щастлива е, шета, гълтам и пърди.

Опитвам се да предам по телепатичен път на страдащата Софи Маринова, чието вибрато кънти над главите ни, че наслада има и тя е в това, че ние сме китайският квартал на Европа.

Около 10.00 ч. вечерта край нас минава рекламен автомобил вид баничарка, от който дамите и господата от китайското предградие се поканват на „ 500 безвъзмездни шота на всеки кръговиден час! “

Наздраве, скъпи сънародници!