Цензура и автоцензура
Либералният посткомунистически свят може да е всевъзможен, само че не е задушаващ словото, какъвто беше тоталитарният социализъм
И през днешния ден свободата на словото не е безспорна, пък и не съм сигурен дали би трябвало да бъде
Либералният посткомунистически свят може да е всевъзможен, само че не е задушаващ словото, какъвто беше тоталитарният социализъм. Още не беше слегнал прахът от рухването на Берлинската стена, когато едни жители бяха уверени, че ще станат милионери в зелено още на другата заран, само че други казахме, че каквито и мизерии да ни чакат, свободата на словото е задоволителна, с цел да кажем, че си е заслужавало.
Разбира се, това може да каже човек, който има нещо общо със словото. Който няма - не го интересува. Той е първият, който ще се съгласи на договорката “лична независимост против сигурност и някаква материална обезпеченост ”. И по никакъв начин няма да е прав, тъй като “в началото бе Словото ” и който отнеме неговата независимост, лишава свободата на всичко останало.
При комунизма даже Езоповият език не всеки път беше решение, тъй като и той можеше да бъде отритнат. Знаете ли какво е “Езопов език ”? Терминът идва от тога Езоп, който под формата на басни изобличавал недъзите на обществото и не просто на обществото, а най-много на властта, на ръководещата върхушка. У нас нещо такова правеше Радой Ралин, единствено че под формата на епиграми. Епиграмата е ударният род на Езоповия език, въпреки че може да бъде и напълно директна. В именитата книга на Ралин “Люти чушки ”* иносказанието (Езоповият език) вървеше в забавна синкретична форма сред текст и изображение - рисунките на Борис Димовски. И от време на време Езоповата рецензия в страха си от цензурата стигаше до такива елегантни висоти, че в дадена епиграма текстът беше напълно безопасен без илюстрацията, както и илюстрацията от своя страна беше напълно безобидна без текста. Тъжна работа, само че пък стимулираща креативното символно мислене. Всъщност “Лютите чушки ” станаха именити освен поради хапливите епиграми, само че и особено поради една от тях, която гласеше безусловно неутралното “Сит тулум за просвета ням ”, а пък илюстрацията є беше едно напълно неутрално прасе, с тази дребна детайлност, че опашката на прасето беше подписът на Тодор Живков. Ето това е Езоповият език, достигнал незнайни висоти (поради неявяване на друга възможност) в годините на тъпоумна комунистическа цензура. Защо тъпоумна ли? Ще ви кажа по-късно.
Езоповски език бяха и пиесите на Станислав Стратиев - “Римска баня ”, “Сако от велур ” и другите. Когато след “демокрацията ” към този момент този език не беше абсолютно нужен, художественото равнище на книгите и филмите внезапно спадна. Заприличаха на директните агитплакати на Маяковски, единствено че в друга посока. След време нещата взеха да се оправят и в този момент, мисля, са както би трябвало. Е, не всичко, което се появява на бял свят, е шедьовър, само че пък и по кое време ли е било?
Знаете ли обаче кое тогава беше най-тъжното? Че властта и цензурата не изискваха от създателите да бъдат чак такива Езоповци, най-малко по времето, когато аз започнах да следя процесите, т.е. края на 70-те и началото на 80-те години. Може би са били наплашени отпреди живителните априлски повеи (1956), само че факт си остава, че мнозина сами си слагаха юзди. Тези юзди още тогава си имаха име - автоцензура. Така генерации представители - публицисти, писатели и прочие - развиха отвратителна автоцензура. И това въодушеви Радой Ралин (или най-малко на него се приписва) за още една крилата епиграма: “Зайчето Валери написа и трепери ”.
И друго, не по-малко тъжно. Скоро се разбра, че създателите прибягват до Езопов език и сами с подготвеност си постановат автоцензура не по една, а по цели три аргументи, както следва:
1. За да оцелеят и да не ги вкарат в пандиза, при което да се усещат отново някакви дисиденти;
2. Да се харесат на:
3. Властта;
4. Критиката;
5. Евентуално публиката.
6. Да се докопат до кариера, безметежен живот и (дай, Боже!) плануваните за най-вярната художествено-творческа интелигенция привилегии.
Тоест Езоповият език и автоцензурата въобще не бяха само инструмент за оцеляване на свободомислещите. А белким през днешния ден ги няма? Нима през днешния ден са нещо друго?
И през днешния ден свободата на словото не е безспорна, пък и не съм сигурен дали би трябвало да бъде. Но днешните лозунги са други. Днес няма врагове на пролетарската гражданска война, а език на омразата по отношение на другите. Сами преценете дали това е качествена разлика. Днес няма държавна или партийна цензура, а групички събудени деятели, които те линчуват, до момента в който заинтригуваните свиват плещи и споделят: “Имат право, това е независимост на словото, това са стандартите на общността ”. И в това време правилата и убежденията остават напълно в региона на козметиката.
Да вземем столичния регион “Оборище ”, който - до каква степен с право, до каква степен по инерция, - минава за бастион на умнокрасивитета. Този регион нашумя със свадите към кмета си - Георги Кузмов от ПП-ДБ-СС, който бе отхвърлен поради присъединяване си във компании и откакто ги напусна, го избраха още веднъж. Тоест икона на напредъка, либерализма и глобализма - с две думи на всичко, което “Ганя ” не е, на всичко, което “Ганя ” разрушава с пещерния си патрЕотизъм, носиите и хорцата, които люшка в центъра на София за гадност на жълтопаветниците.
Какво толкова! Въпрос на обстановка. Трябва да сме гъвкави, гъвкавостта е симптом на цивилизованост и прогресивност.
Дълго време пред мен стоеше въпрос, само че мисля, че към този момент знам отговора. Може ли цензурата на бъде потребна? Може ли цензурата да бъде наложителна? Порнографията и садизмът не се позволяват в сериозните електронни и печатни медии. Това погрешно ли е, това зла цензура ли е, атентат срещу свободата на изложение? Нацистката символика е неразрешена (болшевишката сякаш би трябвало и тя да бъде, но не е: можеш да видиш хиляди фланелки на Че Гевара, само че нито една на Химлер). Това подтисничество ли е?
В младостта на родителите ми са забранявали Бийтълс. Дори в моето ранно детство някои хора към момента използваха “битълс ” като синоним на битник, клошар, гамен и т. н. Даже и сега по МАХ върви един латвийски сериал, “Съветски дънки ”, който услужливо напомня на по-младите от нас култа към западните отпадъци през тези години. В резултат на това пропагандно отношение, за мнозина, в това число и за мен, Бийтълс се бяха трансформирали в нещо като вяра. Затова нагоре споделих, че комунистическата цензура е тъпоумна - тъй като излишно героизира неща, които не го заслужават.
Религия на свободата. Но на коя независимост? На половата гражданска война, опиатите и увлеченията по индийски учения? В никакъв случай не го приемахме по този начин. В Англия - може би. Но не и тук. Тук английският и американският рок и поп бяха израз на протест. Либерализмът не беше крах, не беше левичарска прекаленост като през днешния ден, а опция и опозиция против тоталитаризма.
Имах сътрудник японец - Тошио и, несъмнено, всички студенти му викаха Тошко. Беше посланик и по-възрастен от нас, само че по расови аргументи не му личеше. Това му беше второ или трето висше. Понеже ми се водеше другар, а пък аз бях, нали разбирате, почитател (фанатик) на Бийтълс, накарах го да ми напише с писмени знаци “фен ” отвътре на дребната кожена чантичка. Бяха два йероглифа, само че не мога да ги възпроизведа.
Пак като студент приложих за първи път Езоповия език (тоест автоцензурата). Веднъж за една дописка за икономическия отдел във вестник “Вечерни вести ”, където се учех на публицистика паралелно със следването, един път в една дописка за “Студентска естрада ”, която ме изнудиха да напиша (в качеството си на изгряваща литературна надежда) в отговор на някакви “тезиси ” за културата на Тодор Живков, и един път в един извънредно иносказателен цикъл новели, с който завоювах премията на ректора на Великотърновския университет.
Да, цензурата задушаваше свободата на словото, само че автоцензурата я задушаваше още повече. Сега на процедура сякаш всичко е позволено (разбира се, единствено безобидните извращения - не е позволено, да вземем за пример, да не си плащаш налозите и да не си обслужваш кредитите) и доста хора израстват в цялостно нравствено разлагане. И стигаме до такава степен, че да желаеме възбраната на гей парадите, DEI (Diversity, equity, and inclusion) в учебно заведение и впрочем, т.е. да желаеме цензура. Кой е верният метод? Мисля, че на индивида би трябвало да се остави избор, с цел да може да е отговорен за греховете си и да има заслуга за праведността си. Като блокираме свободната му воля и го оставяме без избор, ние го оправдаваме и оневиняваме.
Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
И през днешния ден свободата на словото не е безспорна, пък и не съм сигурен дали би трябвало да бъде
Либералният посткомунистически свят може да е всевъзможен, само че не е задушаващ словото, какъвто беше тоталитарният социализъм. Още не беше слегнал прахът от рухването на Берлинската стена, когато едни жители бяха уверени, че ще станат милионери в зелено още на другата заран, само че други казахме, че каквито и мизерии да ни чакат, свободата на словото е задоволителна, с цел да кажем, че си е заслужавало.
Разбира се, това може да каже човек, който има нещо общо със словото. Който няма - не го интересува. Той е първият, който ще се съгласи на договорката “лична независимост против сигурност и някаква материална обезпеченост ”. И по никакъв начин няма да е прав, тъй като “в началото бе Словото ” и който отнеме неговата независимост, лишава свободата на всичко останало.
При комунизма даже Езоповият език не всеки път беше решение, тъй като и той можеше да бъде отритнат. Знаете ли какво е “Езопов език ”? Терминът идва от тога Езоп, който под формата на басни изобличавал недъзите на обществото и не просто на обществото, а най-много на властта, на ръководещата върхушка. У нас нещо такова правеше Радой Ралин, единствено че под формата на епиграми. Епиграмата е ударният род на Езоповия език, въпреки че може да бъде и напълно директна. В именитата книга на Ралин “Люти чушки ”* иносказанието (Езоповият език) вървеше в забавна синкретична форма сред текст и изображение - рисунките на Борис Димовски. И от време на време Езоповата рецензия в страха си от цензурата стигаше до такива елегантни висоти, че в дадена епиграма текстът беше напълно безопасен без илюстрацията, както и илюстрацията от своя страна беше напълно безобидна без текста. Тъжна работа, само че пък стимулираща креативното символно мислене. Всъщност “Лютите чушки ” станаха именити освен поради хапливите епиграми, само че и особено поради една от тях, която гласеше безусловно неутралното “Сит тулум за просвета ням ”, а пък илюстрацията є беше едно напълно неутрално прасе, с тази дребна детайлност, че опашката на прасето беше подписът на Тодор Живков. Ето това е Езоповият език, достигнал незнайни висоти (поради неявяване на друга възможност) в годините на тъпоумна комунистическа цензура. Защо тъпоумна ли? Ще ви кажа по-късно.
Езоповски език бяха и пиесите на Станислав Стратиев - “Римска баня ”, “Сако от велур ” и другите. Когато след “демокрацията ” към този момент този език не беше абсолютно нужен, художественото равнище на книгите и филмите внезапно спадна. Заприличаха на директните агитплакати на Маяковски, единствено че в друга посока. След време нещата взеха да се оправят и в този момент, мисля, са както би трябвало. Е, не всичко, което се появява на бял свят, е шедьовър, само че пък и по кое време ли е било?
Знаете ли обаче кое тогава беше най-тъжното? Че властта и цензурата не изискваха от създателите да бъдат чак такива Езоповци, най-малко по времето, когато аз започнах да следя процесите, т.е. края на 70-те и началото на 80-те години. Може би са били наплашени отпреди живителните априлски повеи (1956), само че факт си остава, че мнозина сами си слагаха юзди. Тези юзди още тогава си имаха име - автоцензура. Така генерации представители - публицисти, писатели и прочие - развиха отвратителна автоцензура. И това въодушеви Радой Ралин (или най-малко на него се приписва) за още една крилата епиграма: “Зайчето Валери написа и трепери ”.
И друго, не по-малко тъжно. Скоро се разбра, че създателите прибягват до Езопов език и сами с подготвеност си постановат автоцензура не по една, а по цели три аргументи, както следва:
1. За да оцелеят и да не ги вкарат в пандиза, при което да се усещат отново някакви дисиденти;
2. Да се харесат на:
3. Властта;
4. Критиката;
5. Евентуално публиката.
6. Да се докопат до кариера, безметежен живот и (дай, Боже!) плануваните за най-вярната художествено-творческа интелигенция привилегии.
Тоест Езоповият език и автоцензурата въобще не бяха само инструмент за оцеляване на свободомислещите. А белким през днешния ден ги няма? Нима през днешния ден са нещо друго?
И през днешния ден свободата на словото не е безспорна, пък и не съм сигурен дали би трябвало да бъде. Но днешните лозунги са други. Днес няма врагове на пролетарската гражданска война, а език на омразата по отношение на другите. Сами преценете дали това е качествена разлика. Днес няма държавна или партийна цензура, а групички събудени деятели, които те линчуват, до момента в който заинтригуваните свиват плещи и споделят: “Имат право, това е независимост на словото, това са стандартите на общността ”. И в това време правилата и убежденията остават напълно в региона на козметиката.
Да вземем столичния регион “Оборище ”, който - до каква степен с право, до каква степен по инерция, - минава за бастион на умнокрасивитета. Този регион нашумя със свадите към кмета си - Георги Кузмов от ПП-ДБ-СС, който бе отхвърлен поради присъединяване си във компании и откакто ги напусна, го избраха още веднъж. Тоест икона на напредъка, либерализма и глобализма - с две думи на всичко, което “Ганя ” не е, на всичко, което “Ганя ” разрушава с пещерния си патрЕотизъм, носиите и хорцата, които люшка в центъра на София за гадност на жълтопаветниците.
Какво толкова! Въпрос на обстановка. Трябва да сме гъвкави, гъвкавостта е симптом на цивилизованост и прогресивност.
Дълго време пред мен стоеше въпрос, само че мисля, че към този момент знам отговора. Може ли цензурата на бъде потребна? Може ли цензурата да бъде наложителна? Порнографията и садизмът не се позволяват в сериозните електронни и печатни медии. Това погрешно ли е, това зла цензура ли е, атентат срещу свободата на изложение? Нацистката символика е неразрешена (болшевишката сякаш би трябвало и тя да бъде, но не е: можеш да видиш хиляди фланелки на Че Гевара, само че нито една на Химлер). Това подтисничество ли е?
В младостта на родителите ми са забранявали Бийтълс. Дори в моето ранно детство някои хора към момента използваха “битълс ” като синоним на битник, клошар, гамен и т. н. Даже и сега по МАХ върви един латвийски сериал, “Съветски дънки ”, който услужливо напомня на по-младите от нас култа към западните отпадъци през тези години. В резултат на това пропагандно отношение, за мнозина, в това число и за мен, Бийтълс се бяха трансформирали в нещо като вяра. Затова нагоре споделих, че комунистическата цензура е тъпоумна - тъй като излишно героизира неща, които не го заслужават.
Религия на свободата. Но на коя независимост? На половата гражданска война, опиатите и увлеченията по индийски учения? В никакъв случай не го приемахме по този начин. В Англия - може би. Но не и тук. Тук английският и американският рок и поп бяха израз на протест. Либерализмът не беше крах, не беше левичарска прекаленост като през днешния ден, а опция и опозиция против тоталитаризма.
Имах сътрудник японец - Тошио и, несъмнено, всички студенти му викаха Тошко. Беше посланик и по-възрастен от нас, само че по расови аргументи не му личеше. Това му беше второ или трето висше. Понеже ми се водеше другар, а пък аз бях, нали разбирате, почитател (фанатик) на Бийтълс, накарах го да ми напише с писмени знаци “фен ” отвътре на дребната кожена чантичка. Бяха два йероглифа, само че не мога да ги възпроизведа.
Пак като студент приложих за първи път Езоповия език (тоест автоцензурата). Веднъж за една дописка за икономическия отдел във вестник “Вечерни вести ”, където се учех на публицистика паралелно със следването, един път в една дописка за “Студентска естрада ”, която ме изнудиха да напиша (в качеството си на изгряваща литературна надежда) в отговор на някакви “тезиси ” за културата на Тодор Живков, и един път в един извънредно иносказателен цикъл новели, с който завоювах премията на ректора на Великотърновския университет.
Да, цензурата задушаваше свободата на словото, само че автоцензурата я задушаваше още повече. Сега на процедура сякаш всичко е позволено (разбира се, единствено безобидните извращения - не е позволено, да вземем за пример, да не си плащаш налозите и да не си обслужваш кредитите) и доста хора израстват в цялостно нравствено разлагане. И стигаме до такава степен, че да желаеме възбраната на гей парадите, DEI (Diversity, equity, and inclusion) в учебно заведение и впрочем, т.е. да желаеме цензура. Кой е верният метод? Мисля, че на индивида би трябвало да се остави избор, с цел да може да е отговорен за греховете си и да има заслуга за праведността си. Като блокираме свободната му воля и го оставяме без избор, ние го оправдаваме и оневиняваме.
Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ