Извикаха лекар от Бърза помощ при умиращ свещеник, разказът му е потресаващ
Лекар от Бърза помощ отиде по сигнал дома на обречен на смърт духовник. Разказът му за претърпяното и видяното там е поразителен.
Ето какво си спомня медикът:
Никога няма да не помни по какъв начин един път нашият екип беше извикан в дома на възрастен духовник, получил инфаркт. Той лежеше на леглото, облечен с тъмносин подрасник, стискайки кръст в ръцете си.
Обективните данни говореха за кардиогенен потрес. Кръвното налягане беше извънредно ниско. Болният беше бледен, затрупан със студена лепнеща пот, изтезаваха го жестоки болки.
При това той беше не просто спокоен, а безусловно спокоен и индиферентен.
И в това успокоение нямаше нищо престорено, никакъв фалш. Нещо повече. Бях изумен още от първите му думи. Той попита: “Много ли повиквания имате? Сигурно още не сте обядвали?” И като се обърна към жена си, продължи:
“Мария, постави им нещо да хапнат”. И до момента в който му правехме кардиограма, биехме му инжекции, слагахме системи, викахме профилиран реанимационен екип, той се интересуваше къде живеем, стигаме ли в точния момент на работа. Попита със слаб глас какъв брой деца имаме и на какъв брой години са те.
Той се безпокоеше за нас, интересуваше се от нас, без капчица паника и боязън, до момента в който ние вършехме нашата работа, пробвайки се да облекчим страданията му. Виждаше угрижените ни лица, сълзите на плачещата си жена, чуваше думата “инфаркт”. Разбираше какво става с него. Бях покъртен от неговото хладнокръвие.
След пет минути той издъхна.
Странно възприятие провокира у мен тази гибел – възприятие, което не ме напуща и до момента. Защото множеството умиращи се държат напълно иначе. Страхът сковава волята на болните. Те мислят единствено за себе си и своето положение, вслушват се в най-незначителните промени в организма си, до последния си мирис се вкопчват обезверено в вярата за живот. Да става каквото ще, единствено и единствено да оживеят.
В домовете, където няма място за икони и кръст, само че по тази причина пък има плазмен тв приемник върху цялата стена, където в антрето ви карат да обувате специфични калцуни, не е необичайност “истерията на последната минута”.
Умиращият вика, тръшка се по леглото, сграбчва ви конвулсивно за ръцете, взира се обезверено в очите ви, повтаря непрестанно еднакъв въпрос, пробвайки се да улови в погледа ви, в гласа ви най-малко някаква призрачна вяра.
Такива заболели, преди да изпаднат в безсъзнателно, предагонално положение, просто унищожават роднините и близките със страха си. След такива смърти медиците се усещат опустошени. Но не тъй като не са съумели да окажат цялата нужна помощ и да спасят пациента. Чувстваш се унищожен и изстрадал от това, че си видял по какъв начин гибелта е победила индивида.
Между другото, същите победени от страха заболели се срещат и там, където всички стени са покрити с икони, масите са затрупани с религиозна литература, на всички места блещукат кандила, а болните, вместо изписаните им от лекаря медикаменти, пият единствено светена вода, каквато в голям брой шишета и всевъзможни други съдове можеш да видиш на всички места из жилището.
Ето какво си спомня медикът:
Никога няма да не помни по какъв начин един път нашият екип беше извикан в дома на възрастен духовник, получил инфаркт. Той лежеше на леглото, облечен с тъмносин подрасник, стискайки кръст в ръцете си.
Обективните данни говореха за кардиогенен потрес. Кръвното налягане беше извънредно ниско. Болният беше бледен, затрупан със студена лепнеща пот, изтезаваха го жестоки болки.
При това той беше не просто спокоен, а безусловно спокоен и индиферентен.
И в това успокоение нямаше нищо престорено, никакъв фалш. Нещо повече. Бях изумен още от първите му думи. Той попита: “Много ли повиквания имате? Сигурно още не сте обядвали?” И като се обърна към жена си, продължи:
“Мария, постави им нещо да хапнат”. И до момента в който му правехме кардиограма, биехме му инжекции, слагахме системи, викахме профилиран реанимационен екип, той се интересуваше къде живеем, стигаме ли в точния момент на работа. Попита със слаб глас какъв брой деца имаме и на какъв брой години са те.
Той се безпокоеше за нас, интересуваше се от нас, без капчица паника и боязън, до момента в който ние вършехме нашата работа, пробвайки се да облекчим страданията му. Виждаше угрижените ни лица, сълзите на плачещата си жена, чуваше думата “инфаркт”. Разбираше какво става с него. Бях покъртен от неговото хладнокръвие.
След пет минути той издъхна.
Странно възприятие провокира у мен тази гибел – възприятие, което не ме напуща и до момента. Защото множеството умиращи се държат напълно иначе. Страхът сковава волята на болните. Те мислят единствено за себе си и своето положение, вслушват се в най-незначителните промени в организма си, до последния си мирис се вкопчват обезверено в вярата за живот. Да става каквото ще, единствено и единствено да оживеят.
В домовете, където няма място за икони и кръст, само че по тази причина пък има плазмен тв приемник върху цялата стена, където в антрето ви карат да обувате специфични калцуни, не е необичайност “истерията на последната минута”.
Умиращият вика, тръшка се по леглото, сграбчва ви конвулсивно за ръцете, взира се обезверено в очите ви, повтаря непрестанно еднакъв въпрос, пробвайки се да улови в погледа ви, в гласа ви най-малко някаква призрачна вяра.
Такива заболели, преди да изпаднат в безсъзнателно, предагонално положение, просто унищожават роднините и близките със страха си. След такива смърти медиците се усещат опустошени. Но не тъй като не са съумели да окажат цялата нужна помощ и да спасят пациента. Чувстваш се унищожен и изстрадал от това, че си видял по какъв начин гибелта е победила индивида.
Между другото, същите победени от страха заболели се срещат и там, където всички стени са покрити с икони, масите са затрупани с религиозна литература, на всички места блещукат кандила, а болните, вместо изписаните им от лекаря медикаменти, пият единствено светена вода, каквато в голям брой шишета и всевъзможни други съдове можеш да видиш на всички места из жилището.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ