Андон Николов: До щангите не е достигнало нищо от $1 милион долара за правата на Наим
Легендата във повдигането на тежести Андон Николов гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Във впечатляващата си кариера той ликува с огромен шлем – олимпийска, международна и европейска купа. Неговото име се свързва със сензационната първа шампионска вълна на България, която раздрусва международните щанги на игрите в Мюнхен през 1972 година На сметката си Николов записва във времето 9 международни и 6 олимпийски върха. След края на кариерата си остава в спорта. Дълги години е помощник в щаба на мъжкия народен тим, където работи с папата на щангите Иван Абаджиев. По-късно поема риска да е президент на родната федерация по повдигане на тежести в най-трудните години на този спорт у нас.
- Здравейте на подиума на „ Код Спорт “ , господин Николов! Липсвахте в звездната ни сбирка от посетители с олимпийска и международна купа, само че ето, че този път имаме сполучлив опит. Времената са такива че ни задължават да започваме интервютата с нашите посетители с дежурен въпрос за това по какъв начин живеят по време на COVID- 19? В тази връзка - до каква степен се промени вашият персонален свят по време на пандемията
- Никак. Аз така и така преди този момент много-много нямах контакти. Живея малко изолирано по този начин да се каже с избран кръг от хора – другари. Не вървя по питейни заведения, по заведения, с изключение на да пазаря.
- След десетилетия като първокласен играч, треньор в националния тим, президент на родната федерация по повдигане на тежести на процедура затворихте кръга в огромния спорт. Но в този момент пък сте отвън него. С какво се занимавате през днешния ден?
- Аз съм в клуба на пенсионерите. Да сме живи и здрави дълго време да бъдем пенсионери – на всички го поисквам. Занимавам се с мои неща, имам други персонални неща. Направих две дребни футболни стадиони, направих също и една постройка, ще я дам чартърен и по този начин. В общи линии с такива неща се занимавам.
- Как виждате родния спорт в този момент в профил, когато не сте в неговата кухня? Какво ви прави най-силно усещане като смяна или може би не виждате такава?
- Спортът затъва повече, за жалост. Причините са доста. Преди 30-40-50 години нямахме такива спортни бази, само че имахме триумфи. Сега имаме бази с положителни условия, само че триумфите ги няма. Отговорите би трябвало да се търсят от тези, които дават отговор за спорта. Какви са аргументите? Естествено, промени се животът. Тогава беше напълно различен живот, друга обстановка, стопанска система. Сега се трансформираха нещата и евентуално това е една от аргументите. Другата е, че може би би трябвало повече финансови средства да се налеят в спорта, с цел да има по-големи триумфи.
- Като че ли обаче ги няма и децата, които желаят да стават спортисти.
- Това е огромният проблем, тъй като преди всички зали бяха цялостни, без значение по какъв спорт. Сега всичко е празно. Тези деца би трябвало още веднъж да влязат в залите, да стартират да спортуват, тъй като без повсеместност доста мъчно може да се направи. Поне някои от тях ще станат огромни спортисти. Ще има избор, конкуренция, а в този момент няма нито конкуренция, нито нищо. Плюс това те спортуват до момента в който завършат гимназия в спортните учебни заведения и по-късно множеството завършват със спорта. Фактически развиваме детско-юношески спорт, само че не и високо спортно майсторство.
- Гледахте ли игралния филм за Наим Сюлейманоглу, мир на праха му, който Турция направи? Чули ли сте мнения за тази продукция?
- Малко гледах, описаха ми защо става въпрос, което е агитация и няма нищо общо с действителността. Първо Наим си беше българин, той обичаше България. Причината да избяга беше промяната на имената. Тук стана състезател, почиташе и обичаше всички нас. Прекланяше се пред Абаджиев, целуваше му ръка, у дома е идвал на посетители. Тотално си е българин, без значение от турския генезис, само че повода беше промяната на имената.
- Разкажете през вашия взор за събитията към неговото бягство от Австралия. Как се отразиха тогава тези събития на родните щанги?
- Политически беше въпросът – дали ще взе участие на олимпиада. Имаше договаряния сред България и Турция да му дадат позволение да взе участие. Платиха милион и 75 хиляди $ - нещо такова имаше контрактувано.
- Някакъв напън от Държавна сигурност, които са го охранявали да не избяга? Във кино лентата го има…
- Не, по принцип на всяко едно съревнование си имаше хора от Държавна сигурност.
- С всеки народен тим.
- Даже и с клубни, няма значение. Където имаше чужбина, си имаше човек на Държавна сигурност. В общи линии по-късно се връщаха и си пишеха отчета – кой какво е споделил, какво е направил, какво си е купил и така нататък Но в тази ситуация нищо не могат да създадат, единствено установяват обстоятелството и толкоз. Там не е имало нищо. Той си е отпътувал след банкета.
- Не като във кино лентата - екшън и гонене?
- Не, никакво гонене. Това са цялостни нелепости.
- Стана дума за този 1 милион $ за спортните права на Наим, заплатен от Турция на България. Следите на тази голяма за края на 80-те години сума, дълго се търсеха - кой е взел прехвърлянето и къде са отишли парите. В последна сметка има ли резултат – нещо до щангите доближи ли?
- Не, до щангите не е достигнало нищо. Знам, че са ги донесли в чанта някъде в хотел „ Родина “ или не знам къде и някой ги е взел…
- В тези времена на перестройка някой се е „ перестроил “ добре…
- Те от дълго време са се „ перестроили “. (Смее се) Но в щангите не са влезнали никакви пари.
- За вас Наим ли е щангистът на всички времена?
- Да, Наим е най-великият!
- Кое го отличаваше от другите щангисти?
- Той си имаше безусловно всички качества – и като физика, имаше страхотна душeвност, тъй като двете неща вървят дружно. Физическите качества, подготвителният развой, душeвността, задачите, които си е поставял. Абаджиев беше в основата, той го взе още доста дребен. Беше на 13-14 години, когато го взе в националния тим. Нямаше 16 години, когато към този момент участваше на международни шампионати. А пък стартира да тренира от 10-годишен, даже може и по-малък. Това са сложни неща, които природата ги дава.
- Наясно ли сте, че след стотиците върхове на български адрес във повдигането на тежести сме на път да сложим и още един – по брой на общи събрания за ново управление. Сега отново върви някаква подписка. Защо е по този начин?
- Пак ли върви? В България е по този начин, освен в щангите. В много от другите спортове има същите проблеми. И в политиката, и под дърво и камък. Всеки желае да прави нещо ново.
- Откъде идва това неодобрение? Непрекъснато някой се сърди на някого…
- Това ни е в българския нрав. Когато не си удовлетворен от нещо, казваш: „ Не, аз съм по-добър от тебе! Искам да те сменя! “ И стартират кулисите. Особено в щангите си е традиция. Организират се на групички едни против други. Там е цялостен разнобой.
- Като че ли няма обединителна фигура…
- Не може и да има в щангите. Това е парадокс! Винаги ще има някой, който ще каже нещо срещу тебе, без значение, че може да си вършиш съвършено работата. Ти да не си, аз да съм или някой различен. Няма значение.
- Не смятате ли, че тези братоубийствени войни саморазрушиха престижа на българската щанга във времето?
- Това е една от аргументите, тъй като всеки дърпа към себе си и желае той да ръководи. Но като ръководство на спорта по принцип нещата са доста зле. Клубовете са на доизживяване. Регистрирали са клуб, едвам вземат някой лев. Но като упоритост да направиш нещо не ги интересува доста. Важно е да има клуб, да се записва, да взе участие на избори, да прави завери и такива неща. Основната им работа е такава.
- Вие постоянно гневно сте защитавал славния Иван Абаджиев във времената, когато над неговия ореол падна сянка. Защо някои състезатели, които при него са печелели злато от огромни конгреси, се обърнаха против него?
- Това също е манталитетът на българина. Когато му подадеш ръката и му окажеш помощ, той ти я откъсва по-късно. И аз не знам за какво. Не може този човек, който те е основал, направил те е международен и олимпийски първенец, обезпечил ти е бъдеще и по-късно казваш, че е изглупял дъртак или някакви такива нелепости. Трябва да си дадеш оценка и да си кажеш, че този човек те е направил международен първенец, направил те е олимпийски отличник, обезпечил ти е бъдещето, с цел да си това, което сега си. Неблагодарността е съществена линия и в българската политика и в връзките сред хората. За страдание, има доста такива случаи, само че има и хора, които го почитат, естествено, които не престават да държат на него и дават оценка. В историята го написа - като отвориш енциклопедията, ще видиш от какъв брой души е основал европейски, международен и олимпийски първенец, какво е постигнал като треньор.
- Не съжалявате ли, че приехте да сте президент на федерацията в може би най-бурните времена? Наложи се да въведете система, в която надали и витамини не вземаха състезателите ни единствено и единствено да сме сигурни 100%, че ще бъдем чисти. Грешен ход ли беше?
- От настояща позиция скърбя, тъй като доста нерви. Имах страшни битки с министри, с какви ли не хора. Не желая да приказвам по този въпрос, тъй като е доста дълга и комплицирана тематика. Но тогава не съжалявах. Това, което в този момент го вкараха от министерството на спорта, аз тогава го вкарах в щангите – клуб, който няма опреден брой състезатели, няма право да взе участие на гласоподаване. Защото вършат 10-20-30 фиктивни клубове, които нямат никаква активност, а единствено отиват да гласоподават на заседание и някои стават пожизнени президенти по този метод. Отдавна го бях въвел във федерацията, по-късно новите го анулираха и отново си направиха клубове. Но в този момент мисля, че министерството на спорта главно взема решение този въпрос. Нямам визия, само че не може да има, тъй като няма смисъл от тази федерация, откакто има клубове, които въобще не работят. Имат по един-двама състезатели и споделят, че са клуб…
- А в интернационален проект тогавашният президент на международната федерация Тамаш Аян зложелател ли беше на българските щанги?
- Абсолютно!
- Защо? Откъде е акумулирал тази злост?
- Много години беше общоприет секретар, по-късно стана и президент на международната федерация и в общо линии 30-40 години я управляваше. Много го беше гняв, че България и Русия, тогава Съюз на съветските социалистически републики, взимаха всички златни, сребърни и бронзови медали. От една страна беше прав, тъй като повдигането на тежести трябваше да се разгръща в целия свят, да се разшири географията, само че въпреки това не можеш да спреш някой, който подвига и да му кажеш: „ Ти няма да вземеш, а някой друг… “.
- Може – в Сеул го направиха.
- Направи го освен в Сеул, а и на други места. В Сеул са предложили на Абаджиев да си разпределят медалите – колкото руснаците вземат, толкоз и ние. Абаджиев сподели: „ Как ще го спра да подвига да става първи? Да му кажа, че няма да става първи, а втори или трети? Това е парадокс! “ Пробите, които се взимаха, се изследваха от допинг ченге – руснак. Оттам към този момент стана цялата спекулация. Удариха ни чисто и просто.
- Като си тръгнахте от федерацията имаше ли съответна причина или просто се натрупа негативна сила?
- По същия метод стана, както в този момент събират подписка. Беше нелегално събранието, което направиха, само че шефът на Софийския градски съд беше човек на опозицията. След един час го записаха в съда и нещата завършиха.
- Да поговорим за вашата кариера. Вярно ли е, че без да сте упражнявал повдигане на тежести влизате в залата просто да огледате ситуацията и заковавате над главата си щанга, тежаща 100 кг?
- Има нещо такова.
- На какъв брой години бяхте?
- Късно почнах – на 17 години и на 21 станах олимпийски първенец. Не знам дали има в света различен, който от нулата да го е направил за четири години! Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках спортист да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана инцидентно. Изобщо нямах желание да ставам щангист, в никакъв случай не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да упражнявам, тъй като нямаше какво друго. (Смее се) И нещата се случиха. Действително подвигнах 100 кг, само че без техника знаете по какъв начин е. След това 1968 година влязох в „ Олимпийски очаквания “. На първия випуск в „ Дианабад “ Иван Абаджиев стана старши треньор. Там бяхме 10-15 души и за няколко месеца ужасно доста напреднахме. Тренировките бяха ужасни, естествено. При трибой всеки качваше с по 100 кг достиженията си и това беше ужасно! И през 1969 година го направиха старши треньор въз основа на това, че фактически се виждаше, че има триумфи и то големи. Даже 1969 година станаха първите европейски първенци и оттова щангите потеглиха нагоре.
- Имате и един черен връх. Мнозина настояват, че през 70-те години е нямало различен състезател с толкоз интервенции. Тогава медицината не беше по този начин напреднала. Много мъчително на коленете…
- Много, аз още си патя от това, тъй като шест интервенции имам на крайници. Капачката ми е нагоре, разликата сред мускула на единия и на другия крайник е голяма, не мога да търча от 1975 година
- Колко време отнемаше тогава за възобновяване?
- Две години бях по лечебните заведения. Последната ми я вършиха 1976 година в Москва. Точно, когато беше олимпиадата в Монреал. Давид Ригерт стана първи и мина в Москва да се забележим. Бяха ми създали интервенцията, само че се оказа, че и тя е несполучлива. След това отново почнах да упражнявам, само че нещата се трансформираха тотално. Станах международен първенец на изхвърляне, единствено че не мога да изтласкам, тъй като не мога да подклякам да давам напредък. Изхвърлянето отново отгоре-отгоре го закрепвах и ставах международен първенец - 175 кг изхвърлях в Гетисбърг, само че към този момент тази травма ме срина.
- А травмите ли действително ви отхвърлиха от огромния спорт?
- Да.
- Говори се, че последната е малко нелепа – от футбол на дребни малки врати?
- Това беше 1975 година, когато скъсах сухожилието.
- Г-н Памуков ми довери, че в книгата „ България на Олимп “, която ще излезе публично на 29 септември е разказано по какъв начин след шестата ви интервенция на коляното в Москва ви посещава феноменалният Давид Ригерт, любимецът който детронирахте на игрите в Мюнхен. Как реагирахте тогава?
- Той е популярен състезател! Фактически откакто се върна от Монреал, пристигна в болничното заведение да ме види. Тогава ми бяха създали интервенцията. От една страна ми беше прелестно, че идва, тъй като въпреки всичко е едно почитание. От друга, ми беше тъжно, че съм в болница и не мога да вземам участие на надпреварите. Фактически се отхвърлих тъкмо преди олимпиадата в Москва, тъй като не можех да устоявам повече. Мисля, че постъпих вярно.
- Големият ви успех е на игрите в Мюнхен, както стана дума. Тогава медиите ви нарекоха „ Сензационния първенец “. Как приехте този скок от раз върху вълната на славата? Промени ли се животът ви?
- Човек изначало малко се увлича, малко се големее, което не е вярно. Но мисля, че в общи линии си бях на земята. Даже не усетих какво значи олимпийски първенец. Беше все едно отиваш на републиканско съревнование и би трябвало да си направиш опитите. За другите не знам, само че аз въобще не си давах сметка, че това фактически е ужасно огромно достижение. Дори и да не си първи, медалист да си! Самото присъединяване на олимпиада също е положително, тъй като въпреки всичко е олимпиада. Чак като се върнах в България, видях, че нещата не са такива, каквито си ги мислех. Действително малко хора стават олимпийски първенци и медалисти. Всеки би трябвало да се гордее с това, което е реализирал! И да се почитат тези хора, които ужасно доста старания са положили, с цел да стигнат до медала!
- Поканен сте на 29 септември за книгата „ България на Олимп “ – всички олимпийски медалисти да се видите кой в каква кондиция е…
- Да, ще се забележим, живот и здраве. По принцип не можем да се съберем всички дружно. Тук-таме, в случай че срещнеш някой инцидентно. Ще е доста прелестно!
- Много се разясняваше анулацията на олимпиадата в Токио. Вие към този момент сте преживявал нещо сходно в Мюнхен, когато игрите можеше да бъдат прекъснати поради кървавия атентат в олимпийското село, лишил 17 човешки живота. Разкажете по какъв начин вие персонално и изобщо българските спортисти преживяхте неизвестността през тези трагични дни?
- Ние тогава доста не знаехме, тъй като нямахме такава информация. Знаехме, че е станало ликвидиране, че има заложници, тъй като незабавно се разчу по малките екрани, само че нас ни интересуваше само ние да участваме на надпреварите, да не прекратят олимпийските игри, тъй като имаше такава опция след случилата се покруса. Повечето спортисти това ги интересуваше, макар че имаше и щангист, и герой от умрелите.
- Първи жертви са щангистът Йозеф Романо и треньорът му.
- След това и герой имаше. Настина покруса. Тогава напълно свободно се влизаше. Всеки можеше да си влезе, както желае. Фактически по този начин са вкарали оръжието и става атентатът.
- Накрая на нашия диалог кажете нещо за персоналния си живот – за семейството, къде се чувствате най-добре, кое ви радва най-вече?
- Най-важното е здравето. Всичко друго е нищо. Единственото най-важно нещо на този свят е да си жив и здрав. Ние сме на години…Е, аз съм в „ тийнейджърска “ възраст, но има някои по-стари от мене!
- Здравейте на подиума на „ Код Спорт “ , господин Николов! Липсвахте в звездната ни сбирка от посетители с олимпийска и международна купа, само че ето, че този път имаме сполучлив опит. Времената са такива че ни задължават да започваме интервютата с нашите посетители с дежурен въпрос за това по какъв начин живеят по време на COVID- 19? В тази връзка - до каква степен се промени вашият персонален свят по време на пандемията
- Никак. Аз така и така преди този момент много-много нямах контакти. Живея малко изолирано по този начин да се каже с избран кръг от хора – другари. Не вървя по питейни заведения, по заведения, с изключение на да пазаря.
- След десетилетия като първокласен играч, треньор в националния тим, президент на родната федерация по повдигане на тежести на процедура затворихте кръга в огромния спорт. Но в този момент пък сте отвън него. С какво се занимавате през днешния ден?
- Аз съм в клуба на пенсионерите. Да сме живи и здрави дълго време да бъдем пенсионери – на всички го поисквам. Занимавам се с мои неща, имам други персонални неща. Направих две дребни футболни стадиони, направих също и една постройка, ще я дам чартърен и по този начин. В общи линии с такива неща се занимавам.
- Как виждате родния спорт в този момент в профил, когато не сте в неговата кухня? Какво ви прави най-силно усещане като смяна или може би не виждате такава?
- Спортът затъва повече, за жалост. Причините са доста. Преди 30-40-50 години нямахме такива спортни бази, само че имахме триумфи. Сега имаме бази с положителни условия, само че триумфите ги няма. Отговорите би трябвало да се търсят от тези, които дават отговор за спорта. Какви са аргументите? Естествено, промени се животът. Тогава беше напълно различен живот, друга обстановка, стопанска система. Сега се трансформираха нещата и евентуално това е една от аргументите. Другата е, че може би би трябвало повече финансови средства да се налеят в спорта, с цел да има по-големи триумфи.
- Като че ли обаче ги няма и децата, които желаят да стават спортисти.
- Това е огромният проблем, тъй като преди всички зали бяха цялостни, без значение по какъв спорт. Сега всичко е празно. Тези деца би трябвало още веднъж да влязат в залите, да стартират да спортуват, тъй като без повсеместност доста мъчно може да се направи. Поне някои от тях ще станат огромни спортисти. Ще има избор, конкуренция, а в този момент няма нито конкуренция, нито нищо. Плюс това те спортуват до момента в който завършат гимназия в спортните учебни заведения и по-късно множеството завършват със спорта. Фактически развиваме детско-юношески спорт, само че не и високо спортно майсторство.
- Гледахте ли игралния филм за Наим Сюлейманоглу, мир на праха му, който Турция направи? Чули ли сте мнения за тази продукция?
- Малко гледах, описаха ми защо става въпрос, което е агитация и няма нищо общо с действителността. Първо Наим си беше българин, той обичаше България. Причината да избяга беше промяната на имената. Тук стана състезател, почиташе и обичаше всички нас. Прекланяше се пред Абаджиев, целуваше му ръка, у дома е идвал на посетители. Тотално си е българин, без значение от турския генезис, само че повода беше промяната на имената.
- Разкажете през вашия взор за събитията към неговото бягство от Австралия. Как се отразиха тогава тези събития на родните щанги?
- Политически беше въпросът – дали ще взе участие на олимпиада. Имаше договаряния сред България и Турция да му дадат позволение да взе участие. Платиха милион и 75 хиляди $ - нещо такова имаше контрактувано.
- Някакъв напън от Държавна сигурност, които са го охранявали да не избяга? Във кино лентата го има…
- Не, по принцип на всяко едно съревнование си имаше хора от Държавна сигурност.
- С всеки народен тим.
- Даже и с клубни, няма значение. Където имаше чужбина, си имаше човек на Държавна сигурност. В общи линии по-късно се връщаха и си пишеха отчета – кой какво е споделил, какво е направил, какво си е купил и така нататък Но в тази ситуация нищо не могат да създадат, единствено установяват обстоятелството и толкоз. Там не е имало нищо. Той си е отпътувал след банкета.
- Не като във кино лентата - екшън и гонене?
- Не, никакво гонене. Това са цялостни нелепости.
- Стана дума за този 1 милион $ за спортните права на Наим, заплатен от Турция на България. Следите на тази голяма за края на 80-те години сума, дълго се търсеха - кой е взел прехвърлянето и къде са отишли парите. В последна сметка има ли резултат – нещо до щангите доближи ли?
- Не, до щангите не е достигнало нищо. Знам, че са ги донесли в чанта някъде в хотел „ Родина “ или не знам къде и някой ги е взел…
- В тези времена на перестройка някой се е „ перестроил “ добре…
- Те от дълго време са се „ перестроили “. (Смее се) Но в щангите не са влезнали никакви пари.
- За вас Наим ли е щангистът на всички времена?
- Да, Наим е най-великият!
- Кое го отличаваше от другите щангисти?
- Той си имаше безусловно всички качества – и като физика, имаше страхотна душeвност, тъй като двете неща вървят дружно. Физическите качества, подготвителният развой, душeвността, задачите, които си е поставял. Абаджиев беше в основата, той го взе още доста дребен. Беше на 13-14 години, когато го взе в националния тим. Нямаше 16 години, когато към този момент участваше на международни шампионати. А пък стартира да тренира от 10-годишен, даже може и по-малък. Това са сложни неща, които природата ги дава.
- Наясно ли сте, че след стотиците върхове на български адрес във повдигането на тежести сме на път да сложим и още един – по брой на общи събрания за ново управление. Сега отново върви някаква подписка. Защо е по този начин?
- Пак ли върви? В България е по този начин, освен в щангите. В много от другите спортове има същите проблеми. И в политиката, и под дърво и камък. Всеки желае да прави нещо ново.
- Откъде идва това неодобрение? Непрекъснато някой се сърди на някого…
- Това ни е в българския нрав. Когато не си удовлетворен от нещо, казваш: „ Не, аз съм по-добър от тебе! Искам да те сменя! “ И стартират кулисите. Особено в щангите си е традиция. Организират се на групички едни против други. Там е цялостен разнобой.
- Като че ли няма обединителна фигура…
- Не може и да има в щангите. Това е парадокс! Винаги ще има някой, който ще каже нещо срещу тебе, без значение, че може да си вършиш съвършено работата. Ти да не си, аз да съм или някой различен. Няма значение.
- Не смятате ли, че тези братоубийствени войни саморазрушиха престижа на българската щанга във времето?
- Това е една от аргументите, тъй като всеки дърпа към себе си и желае той да ръководи. Но като ръководство на спорта по принцип нещата са доста зле. Клубовете са на доизживяване. Регистрирали са клуб, едвам вземат някой лев. Но като упоритост да направиш нещо не ги интересува доста. Важно е да има клуб, да се записва, да взе участие на избори, да прави завери и такива неща. Основната им работа е такава.
- Вие постоянно гневно сте защитавал славния Иван Абаджиев във времената, когато над неговия ореол падна сянка. Защо някои състезатели, които при него са печелели злато от огромни конгреси, се обърнаха против него?
- Това също е манталитетът на българина. Когато му подадеш ръката и му окажеш помощ, той ти я откъсва по-късно. И аз не знам за какво. Не може този човек, който те е основал, направил те е международен и олимпийски първенец, обезпечил ти е бъдеще и по-късно казваш, че е изглупял дъртак или някакви такива нелепости. Трябва да си дадеш оценка и да си кажеш, че този човек те е направил международен първенец, направил те е олимпийски отличник, обезпечил ти е бъдещето, с цел да си това, което сега си. Неблагодарността е съществена линия и в българската политика и в връзките сред хората. За страдание, има доста такива случаи, само че има и хора, които го почитат, естествено, които не престават да държат на него и дават оценка. В историята го написа - като отвориш енциклопедията, ще видиш от какъв брой души е основал европейски, международен и олимпийски първенец, какво е постигнал като треньор.
- Не съжалявате ли, че приехте да сте президент на федерацията в може би най-бурните времена? Наложи се да въведете система, в която надали и витамини не вземаха състезателите ни единствено и единствено да сме сигурни 100%, че ще бъдем чисти. Грешен ход ли беше?
- От настояща позиция скърбя, тъй като доста нерви. Имах страшни битки с министри, с какви ли не хора. Не желая да приказвам по този въпрос, тъй като е доста дълга и комплицирана тематика. Но тогава не съжалявах. Това, което в този момент го вкараха от министерството на спорта, аз тогава го вкарах в щангите – клуб, който няма опреден брой състезатели, няма право да взе участие на гласоподаване. Защото вършат 10-20-30 фиктивни клубове, които нямат никаква активност, а единствено отиват да гласоподават на заседание и някои стават пожизнени президенти по този метод. Отдавна го бях въвел във федерацията, по-късно новите го анулираха и отново си направиха клубове. Но в този момент мисля, че министерството на спорта главно взема решение този въпрос. Нямам визия, само че не може да има, тъй като няма смисъл от тази федерация, откакто има клубове, които въобще не работят. Имат по един-двама състезатели и споделят, че са клуб…
- А в интернационален проект тогавашният президент на международната федерация Тамаш Аян зложелател ли беше на българските щанги?
- Абсолютно!
- Защо? Откъде е акумулирал тази злост?
- Много години беше общоприет секретар, по-късно стана и президент на международната федерация и в общо линии 30-40 години я управляваше. Много го беше гняв, че България и Русия, тогава Съюз на съветските социалистически републики, взимаха всички златни, сребърни и бронзови медали. От една страна беше прав, тъй като повдигането на тежести трябваше да се разгръща в целия свят, да се разшири географията, само че въпреки това не можеш да спреш някой, който подвига и да му кажеш: „ Ти няма да вземеш, а някой друг… “.
- Може – в Сеул го направиха.
- Направи го освен в Сеул, а и на други места. В Сеул са предложили на Абаджиев да си разпределят медалите – колкото руснаците вземат, толкоз и ние. Абаджиев сподели: „ Как ще го спра да подвига да става първи? Да му кажа, че няма да става първи, а втори или трети? Това е парадокс! “ Пробите, които се взимаха, се изследваха от допинг ченге – руснак. Оттам към този момент стана цялата спекулация. Удариха ни чисто и просто.
- Като си тръгнахте от федерацията имаше ли съответна причина или просто се натрупа негативна сила?
- По същия метод стана, както в този момент събират подписка. Беше нелегално събранието, което направиха, само че шефът на Софийския градски съд беше човек на опозицията. След един час го записаха в съда и нещата завършиха.
- Да поговорим за вашата кариера. Вярно ли е, че без да сте упражнявал повдигане на тежести влизате в залата просто да огледате ситуацията и заковавате над главата си щанга, тежаща 100 кг?
- Има нещо такова.
- На какъв брой години бяхте?
- Късно почнах – на 17 години и на 21 станах олимпийски първенец. Не знам дали има в света различен, който от нулата да го е направил за четири години! Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках спортист да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана инцидентно. Изобщо нямах желание да ставам щангист, в никакъв случай не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да упражнявам, тъй като нямаше какво друго. (Смее се) И нещата се случиха. Действително подвигнах 100 кг, само че без техника знаете по какъв начин е. След това 1968 година влязох в „ Олимпийски очаквания “. На първия випуск в „ Дианабад “ Иван Абаджиев стана старши треньор. Там бяхме 10-15 души и за няколко месеца ужасно доста напреднахме. Тренировките бяха ужасни, естествено. При трибой всеки качваше с по 100 кг достиженията си и това беше ужасно! И през 1969 година го направиха старши треньор въз основа на това, че фактически се виждаше, че има триумфи и то големи. Даже 1969 година станаха първите европейски първенци и оттова щангите потеглиха нагоре.
- Имате и един черен връх. Мнозина настояват, че през 70-те години е нямало различен състезател с толкоз интервенции. Тогава медицината не беше по този начин напреднала. Много мъчително на коленете…
- Много, аз още си патя от това, тъй като шест интервенции имам на крайници. Капачката ми е нагоре, разликата сред мускула на единия и на другия крайник е голяма, не мога да търча от 1975 година
- Колко време отнемаше тогава за възобновяване?
- Две години бях по лечебните заведения. Последната ми я вършиха 1976 година в Москва. Точно, когато беше олимпиадата в Монреал. Давид Ригерт стана първи и мина в Москва да се забележим. Бяха ми създали интервенцията, само че се оказа, че и тя е несполучлива. След това отново почнах да упражнявам, само че нещата се трансформираха тотално. Станах международен първенец на изхвърляне, единствено че не мога да изтласкам, тъй като не мога да подклякам да давам напредък. Изхвърлянето отново отгоре-отгоре го закрепвах и ставах международен първенец - 175 кг изхвърлях в Гетисбърг, само че към този момент тази травма ме срина.
- А травмите ли действително ви отхвърлиха от огромния спорт?
- Да.
- Говори се, че последната е малко нелепа – от футбол на дребни малки врати?
- Това беше 1975 година, когато скъсах сухожилието.
- Г-н Памуков ми довери, че в книгата „ България на Олимп “, която ще излезе публично на 29 септември е разказано по какъв начин след шестата ви интервенция на коляното в Москва ви посещава феноменалният Давид Ригерт, любимецът който детронирахте на игрите в Мюнхен. Как реагирахте тогава?
- Той е популярен състезател! Фактически откакто се върна от Монреал, пристигна в болничното заведение да ме види. Тогава ми бяха създали интервенцията. От една страна ми беше прелестно, че идва, тъй като въпреки всичко е едно почитание. От друга, ми беше тъжно, че съм в болница и не мога да вземам участие на надпреварите. Фактически се отхвърлих тъкмо преди олимпиадата в Москва, тъй като не можех да устоявам повече. Мисля, че постъпих вярно.
- Големият ви успех е на игрите в Мюнхен, както стана дума. Тогава медиите ви нарекоха „ Сензационния първенец “. Как приехте този скок от раз върху вълната на славата? Промени ли се животът ви?
- Човек изначало малко се увлича, малко се големее, което не е вярно. Но мисля, че в общи линии си бях на земята. Даже не усетих какво значи олимпийски първенец. Беше все едно отиваш на републиканско съревнование и би трябвало да си направиш опитите. За другите не знам, само че аз въобще не си давах сметка, че това фактически е ужасно огромно достижение. Дори и да не си първи, медалист да си! Самото присъединяване на олимпиада също е положително, тъй като въпреки всичко е олимпиада. Чак като се върнах в България, видях, че нещата не са такива, каквито си ги мислех. Действително малко хора стават олимпийски първенци и медалисти. Всеки би трябвало да се гордее с това, което е реализирал! И да се почитат тези хора, които ужасно доста старания са положили, с цел да стигнат до медала!
- Поканен сте на 29 септември за книгата „ България на Олимп “ – всички олимпийски медалисти да се видите кой в каква кондиция е…
- Да, ще се забележим, живот и здраве. По принцип не можем да се съберем всички дружно. Тук-таме, в случай че срещнеш някой инцидентно. Ще е доста прелестно!
- Много се разясняваше анулацията на олимпиадата в Токио. Вие към този момент сте преживявал нещо сходно в Мюнхен, когато игрите можеше да бъдат прекъснати поради кървавия атентат в олимпийското село, лишил 17 човешки живота. Разкажете по какъв начин вие персонално и изобщо българските спортисти преживяхте неизвестността през тези трагични дни?
- Ние тогава доста не знаехме, тъй като нямахме такава информация. Знаехме, че е станало ликвидиране, че има заложници, тъй като незабавно се разчу по малките екрани, само че нас ни интересуваше само ние да участваме на надпреварите, да не прекратят олимпийските игри, тъй като имаше такава опция след случилата се покруса. Повечето спортисти това ги интересуваше, макар че имаше и щангист, и герой от умрелите.
- Първи жертви са щангистът Йозеф Романо и треньорът му.
- След това и герой имаше. Настина покруса. Тогава напълно свободно се влизаше. Всеки можеше да си влезе, както желае. Фактически по този начин са вкарали оръжието и става атентатът.
- Накрая на нашия диалог кажете нещо за персоналния си живот – за семейството, къде се чувствате най-добре, кое ви радва най-вече?
- Най-важното е здравето. Всичко друго е нищо. Единственото най-важно нещо на този свят е да си жив и здрав. Ние сме на години…Е, аз съм в „ тийнейджърска “ възраст, но има някои по-стари от мене!
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ