Георги Георгиев: Трябва ни съвсем малко, за да стигнем до олимпийските медали
Легендата в бойните спортове Георги Георгиев гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Българският спорт има своите обичаи в битката, художествената гимнастика, бокса, волейбола. Не би трябвало да забравяме самбото и джудото, в които се състезават непримирими бойци, донесли популярност на страната ни през годините. Един от тях е Георгиев, който печели медали и в двата силови спорта. В самбото е повторен международен и европейски първенец. А с джудото откри място в новата книга „ България на Олимп “. На олимпийските игри в Атина през 2004 година, той заслужи своята позиция измежду спортните ни герои. В гръцката столица представителят ни в категория до 66 кг ликува с бронзово отличие. Три пъти е притежател на премията „ Спортен Икар “ на фондация „ Български спорт “!
- Георги, здравей! Благодарим ти, че отдели време за феновете на предаването „ Код Спорт “! Преди две седмици участва на премиерата на книгата „ България на Олимп “! Кое най-вече те развълнува на събитието, събрало на една сцена толкоз велики спортисти?
- Видях доста спортисти и от сегашното, и от предишното на България, доста известни и познати за мен лица, на които постоянно съм се възхищавал. Повече от 30 олимпийски първенци, а е извънредно мъчно да ги събереш на едно място! Уникално е да видиш онлайн толкоз митове!
- Даде ли си сметка какво си постигнал на олимпийските игри в Атина през 2004 година в тази атмосфера?
- Да, ненапълно. Още тогава осъзнавах, че това е доста огромен конгрес, доста отговорно съревнование. Бях доста квалифициран за него и доста благополучен, че съумях да се класирам и да осъществявам този дълготраен труд във времето. Да, в тази атмосфера ме върнаха към старите мемоари.
- 16 години по-късно кой е най-ясният ти спомен от извоювания бронз на игрите в гръцката столица?
- Все едно е било през вчерашния ден надпреварата. Помня всеки един подробност от самия ден, а дори и от предходния. Това са доста мощни моменти, изключително този на награждаването.
- Как вървеше подготовката ти за най-големия конгрес? Кои бяха най-трудните битки?
- При нас подготовката е доста дълга. Започна още сега, в който не съумях да се осъществявам на игрите в Сидни. Там изгубих на четвъртфинала малко трагично от бъдещия олимпийски първенец със съдийско решение. Още тогава взех решение, че би трябвало да дам всичко от себе си за идната олимпиада. При нас квалификациите са две години и две години имах целенасочена подготовка с поддържане на килограми, тренировки, старания, с цел да стигна до самото съревнование. Може би превъзмогването на първата ми среща беше едно от най-трудните неща, тъй като бях против лидера в международната класация и два пъти бях губил от него за една година. Винаги срещите ни бяха доста оспорвани, само че когато имаш две загуби от един и същи човек, е малко потискащо да си първа среща на подобен конгрес с него.
- Кое ти попречи да достигнеш до финала? Мислеше ли, че можеш да си там?
- След като победих в първата среща, аз и преди този момент виждах, че ще печеля, тъй като бях доста добре квалифициран и се усещах чудесно на самата олимпиада. Не ми доближи просто един момент, едно моментно разпределяне, тъй като мислех, че съдията ще спре срещата, трябваше да има съдийски сигнал, аз се отпуснах, тогава японецът осъществя офанзива и ме хвърли, съдията отсъди оценка. Не мога да кажа, че е липса на опит, само че просто подценяване на една обстановка и загубихме финала.
- Защо всеки състезател дефинира оценката от олимпийски игри като нещо извънредно? Кое отличава най-големия конгрес от другите шампионати?
- Когато участваш на олимпийски игри, разбираш каква е разликата с всички останали надпревари. Може би тъй като форумът е в действителност доста огромен, има изключителна гласност, организира се веднъж на четири години и конкуренцията там е в действителност жестока. Всеки един играч е минал през едно решето и там няма инцидентни срещи.
- След като завоюва медала в Атина сподели, че ще гониш купа на идващите игри в Пекин. Кое ти попречи да реализираш този проект?
- Може би няколкото травми, които имах. Едно неприятно стичане на събитията, защото аз към 10 месеца преди олимпиадата бях трети в международната класация, съумях да печеля още няколко медала през годината, само че по този начин или другояче приключих на десето място, а единствено първите 9 печелеха квоти за олимпиадата.
- Това по какъв начин ти повлия? Как го одобри?
- Като всяка друга загуба. Приемаме провалянето, учим се от грешките и продължаваме напред. Стараем се да не повтаряме тези неточности, само че това беше краят на моята спортна кариера, защото 2009 година след европейското състезание публично прекратих моето присъединяване на такива конгреси – международни и европейски.
- Джудо или самбо – към кой от тези два спорта са ориентирани твоите пристрастия? Два пъти си международен първенец и два пъти европейски по самбо.
- Започнал съм да упражнявам джудо и първото ми съревнование по самбо беше в 10-и клас, на 17 години. Джудото е спортът, който ми е привлякъл вниманието. Започнах да упражнявам от 1-ви клас. Може би там ми е силата, самбото беше като допълнение към него. Джудото е спортният ми любимец!
- Какво те притегли в джудото? В 1-ви клас множеството от децата стартират да ритат футбол.
- Това беше 1982 година Тогава бяха доста съвременни бойните спортове, в Пазарджик имаше школа, треньорът ми беше прочут. Така започнах – първа подготовка, втора подготовка и ми хареса. Ентусиазирах се и по този начин е и до ден-днешен.
- Как реагираха родителите ти на увлечението ти към бойните спортове?
- Мисля, че са били удовлетворени, защото всеки ден ме водеха в залата. Не съм пропущал подготовка в първите няколко години. След това имаше един интервал на разхлабване, по-късно в спортното учебно заведение в Пазарджик, след това „ Олимпийски очаквания “, след това спортната школа в ЦСКА и по този начин моят живот постоянно е бил обвързван със спорта и най-много с джудото.
- На какъв брой години завоюва първия си орден?
- В 6-ти клас. Някога не можеше преди да си навършил избрани години да участваш на Държавно състезание. Първата опция беше все едно сегашната Младша възраст, в 6-ти клас. Като възпитаник на спортното учебно заведение на първото си Държавно състезание, на което участвах, станах първенец на България. Това ми даде още повече възторг и сила да продължа напред.
- Кое е най-голямото ти отчаяние в спорта през годините?
- Не мога да кажа, че имам някакво отчаяние в спорта. Честно да кажа, свързвам спорта единствено с позитивни страсти. Не мога да кажа, че имам някакви тотални разочарования особено за нещата, с които аз съм се занимавал. Приемал съм загубите, отсъжданията на съдиите и всичко, което се случва като организация от страна на федерация и министерство. Просто го одобрявам и намирам метод да се оправим със обстановката. Не диря отрицателното в нито един проблем, който се основава.
- Кои са били най-големите ти съперници през годините в джудото? Кои страни диктуваха модата в този спорт и не престават да го вършат?
- Джудото е един извънредно развъртян спорт в целия свят, може би един от най-практикуваните. Франция има извънредно мощна школа, там има 600 хиляди картотекирани състезатели, Япония също има извънредно мощна школа. Не мога да привилегировам някой, защото на множеството надпревари постоянно побеждавах по-силните съперници и постоянно се намираше някой незнаен или от по-малка страна, който да обърне каруцата. Силните школи са си обичайни във всички спортове – Русия, Япония, Франция, Германия, Холандия. Първият международен първенец отвън рамките на Япония е холандец.
- Бил си на лагер в Япония – какво ти направи усещане там? С какво не можа да свикнеш?
- Много бързо се приспособих към всичко в Япония. Бил съм към 10 пъти, само че първият път адаптацията ми беше извънредно сложна. После самите тренировки и методът, по който беше уредено всичко, ми бяха доста сложни, с цел да привикна. Много мъчно се адаптирахме и към храната. Като цяло първият път всичко ни беше мъчно, ново – друга просвета, други способи на държание, на тренировки. 11 дни ги изкарахме доста мъчно, доста тежко.
- Базата, с която разполагат японците, впечатли ли те?
- Бил съм на множеството места в Токио и в Осака. Имат изключителна база - Кодокан, на която да организират тренировки. Техните зали са колкото един стадион. В една зала има 10-12-14 татамита, има и по-малки зали, несъмнено. Самият институт, където е централата на Япония по джудо, е на седем етажа в необятния център на Токио, като на всеки етаж е разпределена някаква част или от администрация, или от тренировки, или има място за спане на състезатели и на посетители, има ресторант, трапезария, зала за надпревари на последния етаж. В Япония особено за спортовете джудо и кендо нещата са извънредно подредени. Ако искаш да се занимаваш с тези спортове, имат доста благоприятни условия.
- Разкажи за участията ти на международните шампионати по самбо – по-лесно ли ти беше в този спорт?
- Не мога да кажа, че е било доста по-лесно. Просто там конкуренцията не е толкоз огромна, колкото в джудото. Може би разпоредбите бяха малко по-изгодни за нас, имаше малко по-канализирана подготовка за самите шампионати и може би съдиите не са ни ощетявали толкоз, колкото на огромните конгреси по джудо. Първото ми съревнование по самбо бе през 1993 година за юноши в Кстово. Станах международен първенец, беше огромно прекарване, дълго пътешестване – със аероплан до Москва, оттова 12 часа до Кстово. Там ни настаниха в един хотел, след това в различен и най-после в трети. И всичко това става през нощта, а на сутринта сме на съревнование.
- Пет години бе старши треньор на националния тим по джудо – по какъв начин оценяваш работата си? Какви компликации трябваше на преодолееш?
- Трябваше първо да променим малко манталитета на нашите състезатели. Второ – трябваше да се сблъскаме с треньори от остарялата генерация, които не желаеха смяна по никакъв метод. Може би това ни бяха главните компликации. Като цяло методът на работа и подготовка, намирането на финансиране за избрани действия, които са ни нужни, с цел да организираме една съответна и вярна подготовка за самото време, в което работим.
- Според теб в този момент има ли задоволително средства, с цел да се развива джудото по този начин, както би трябвало, с цел да имаме още веднъж един Георги Георгиев, който да завоюва орден на олимпиада?
- Мисля, че средствата в никакъв случай не са задоволителни, само че при една добра организация, добра работа със състезателите… Имаме извънредно качествени състезатели, като почнем от Янислав Герчев, Божидар Темелков, Марк Христов, Ивайло Иванов, който в последните години печели медали от огромни надпревари, Ивелина Илиева, която също е извънредно напред в ранглистата. Трябва им напълно малко, с цел да стигнат и те до олимпийските медали.
- Защо напусна поста старши треньор и реши да се отдадеш на клуба, който сътвори – Кодокан? Какво в действителност значи Кодокан? Преди малко загатна центъра на японската федерация…
- Да, там е основано джудото в действителност и в този момент там е центърът, откъдето се ръководи цялата федерация по джудо в Япония. Не са толкоз мощен тим, гледат малко по-философски на нещата, свързани с джудото и ръководят цялата система от действия в Япония.
- А за какво напусна поста старши треньор?
- След пет години считам, че ненапълно бях привършен. Имах потребност от презареждане и може би от нови лица в самия спорт. Смятам, че когато си на една позиция прекомерно дълго време и изключително когато нещата не потеглят в посоката, в която искаш, може би изпускаш контрола и би трябвало да промениш нещо.
- Колко деца упражняват в клуба ти и виждаш ли някое от тях, което може да повтори твоя триумф?
- Тренират повече от 100 деца, към 90 вземат участие в надпревари, имаме няколко подготвителни групи. Имам деца на извънредно високо равнище. През 2020 година, макар че остават още две надпревари до края на календарната година, имаме девет първенци на България. Няколко от тях ще вземат участие на европейското състезание идващия месец. Има доста деца с капацитет, въпросът е оттук насетне по какъв начин развиваме този капацитет за интернационалния състезателен календар, защото един играч от нашия спорт не може да се построи в един клуб от начало до край. Трябва да има повече спаринг сътрудници, да прави информация със състезателите от чужбина - къде се намира той и къде се намираме ние. Има си елементи, които не могат да се създадат единствено на едно място. Трябва да им изградим една добра основа, да знаят каква е тяхната цел и по-късно да бъдат приключени в националния тим.
- Финансирането – по какъв начин се оправяш с 90 деца?
- Това е доста мъчно, защото прекомерно малко са парите за спортните клубове. С бюджети сред 5 хиляди и 15 хиляди лв. са. Те не стигат единствено за поддръжка на една зала. Трябва да се обърне внимание към финансирането на спортните клубове, освен в джудото, а като цяло за България, в случай че желаеме самият спорт да тръгне в някаква посока. Защото в случай че нямаш добра основа и кадърни хора, които да работят с децата, а те няма да работят за малко пари, тогава колкото и пари да се наливат в националните тимове, нещата се случват прекомерно мъчно. Може би отсам би трябвало да се тръгне.
- Защо българският спорт потъна? Сега, когато отиваме на олимпиада, не знаем какво да чакаме. Навремето се знаеше, че би трябвало да се върнем с 4-5 златни медала, сребърни, бронзови... Като че ли в никакъв случай към този момент не може да се върне това време.
- Нещата, времената, всичко се трансформира. Надяваме се във времето най-малко да върнем малко от имиджа, който имахме, само че съгласно мен би трябвало да се работи от най-ниското равнище нататък. Като стартираме първо от материалната база, по-късно от треньорските фрагменти и по този начин поетапно прекосяваме напред.
- Какво е мнението ти за спортистите, които се насочват към ММА? Предимно от самбото, от джудото, от борбата… Следиш ли изявите на Благой Иванов - Багата? Кое го прави сполучлив войник?
- Да, проследявам всяка негова изява. Комуникираме си по телефона, чуваме се постоянно, разясняваме преди всяка негова среща подготовката и след срещата вършим някакъв анализ. Може би се състезава сполучливо в тази верига, тъй като има една доста добра основа в джудото, построен е чисто физически, а и има чисто професионален взор на нещата. Знаете, че би трябвало да тренира и да се готви професионално, с цел да има триумфи. А за момчетата, които се насочват към този спорт, може би търсят някакъв различен метод за изява. В България още не е толкоз добре заплатен и не толкоз комерсиален, колкото е в Съединени американски щати, само че в случай че имаш качества, надпреварите, които се организират тук, са един добър трамплин, с цел да стигнеш някъде по-далеч.
- Има един различен проблем за спортистите, които се занимават освен с бойни спортове. Стигат до 18-19 години, когато не ги взимат при мъжете и де факто са упражнявали 10 години, а би трябвало да отидат на улицата…
- Да, това е един от проблемите, с които се сблъскваме и ние. Доста от момчетата и девойките, които стигат до една възраст, на която би трябвало да устоят още малко, с цел да могат да печелят медали и надлежно пари, от това, което са упражнявали цялостен живот, би трябвало да отидат в някаква друга посока. Това им изиграва неприятна смешка. Може би би трябвало да помислим всички ние като едно общество и като страна по какъв начин да се отнесем към това нещо, тъй като по този начин губим доста евентуални медалисти от огромни надпревари, а и чисто човешки фрагменти.
- Обичаш ли футбола?
- Естествено! Играя към момента в четвърта дивизия или така наречен „ А “ Окръжна група в отбора на село Сарая до автомагистралата.
- Има обаче един противен мач в кариерата ти на футболист – загуба на твоя отбор ФК Сарая от ЦСКА с 0:11…
- Има и такива моменти. Все отново сме един аматьорски тим със междинна възраст 40 години, които се събираме от мач на мач, с цел да се забавляваме. А тогава попаднахме в дуел за купата на България против един професионален тим, който искаше да завоюва купата и сякаш го направи тогава. Не можахме да им попречим. (Смее се)
- В момента си шеф на спортното учебно заведение в Пазарджик – за какво беше значимо за града да има такова образователно заведение?
- В Пазарджик дълго време е имало спортно учебно заведение. Оттук са излезли редица първенци, има трима олимпийски първенци, медалисти от олимпийски игри, имаме обичаи в тази област и беше редно да си има спортно учебно заведение самият град. Само за три години в учебното заведение към този момент учениците са 360, даже малко повече, което приказва, че самата общественост, самият град има потребност от това учебно заведение.
- Колко време ви костваше този план да бъде сполучлив?
- Повече от 10 години. Няколко пъти общината, локалните клубове и локалната общественост аплайваха към министерството на образованието. Чак през 2017 година молбата беше утвърдена и дадоха позволение за откриване на спортно учебно заведение. През май 2017 година беше разкрито това образователно заведение и за няколко години то съумя да се изпълни. Вече дори не ни стигат залите, с цел да поберем децата. Трябва да вършим график, което е добре.
- Притеснява ли те пандемията от COVID-19?
- Мен персонално не мога да кажа, че ме тормози, само че би трябвало да съблюдаваме всички ограничения и ограничавания. Много ни повлия както на образователния развой, по този начин и на подготвителния. Наруши целия ни метод на живот. Само мога да кажа, че се надявам да не влизаме в тежко изключително състояние с КПП-та, със затваряне на учебни заведения, със затваряне на институции, градове…
- Как съчетаваш работата на бюро в спортното учебно заведение с тази в залата и не на последно място и с присъединяване ти в Общинския съвет на родния ти град?
- Честно да си кажа, поставям много старания, защото съм в учебното заведение до 17 часа и непосредствено отивам в залата. Само поставям кимоното и започваме работа с групата деца. Просто съм си построил такива привички, проектът ми е начертан за месеци напред и виждам доколкото е допустимо да го последвам. Мисля, че в случай че човек е прецизен, в случай че си разпределя вярно времето, постоянно може да откри време за всичко, което му е належащо да направи.
- Защо не обичаш живота в София?
- Вече е прекомерно претрупан за мен. Трудно се придвижваш от място до място, прекомерно огромен трафик, доста хора. В Пазарджик се усещам доста добре, най-далечното ми разстояние е на 10 минути, София е на 40 минути. Има всевъзможни услуги, от които се нуждаем – магазини, учебни заведения за децата, спортни школи.
- Какво значи за теб фамилията?
- Семейството е нещо доста значимо. Може би съвсем всичко.
- Защо щерка ти не продължи по твоя път в спорта?
- Някога стартира с художествена гимнастика, само че в една избрана възраст реши да приключи спортната кариера, не знам заради каква причина. В момента е студентка в Американския университет в Благоевград. Тази година приключва и се надяваме, че идващото потомство от нашия жанр ще бъдат дейни спортисти. И може би джудисти!
- Къде обичаш да почиваш, когато ти остане време, тъй като се занимаваш с много неща?
- По принцип обичам да отивам на няколко места в България – главно във Велинград, там си почивам доста добре, минералната вода ми работи супер разпускащо и разтоварващо, също по този начин и на нашето море. Всяка събота и неделя или когато имам опция за повече време, там релаксирам, изключвам се и напълно се приписвам на почивката и на слънцето.
- Какво си пожелаваш?
- Пожелавам си единствено да сме живи и здрави! Всичко останало можем да си го реализираме и да го създадем по този начин, както желаеме ние, единствено да сме здрави!
- Георги, здравей! Благодарим ти, че отдели време за феновете на предаването „ Код Спорт “! Преди две седмици участва на премиерата на книгата „ България на Олимп “! Кое най-вече те развълнува на събитието, събрало на една сцена толкоз велики спортисти?
- Видях доста спортисти и от сегашното, и от предишното на България, доста известни и познати за мен лица, на които постоянно съм се възхищавал. Повече от 30 олимпийски първенци, а е извънредно мъчно да ги събереш на едно място! Уникално е да видиш онлайн толкоз митове!
- Даде ли си сметка какво си постигнал на олимпийските игри в Атина през 2004 година в тази атмосфера?
- Да, ненапълно. Още тогава осъзнавах, че това е доста огромен конгрес, доста отговорно съревнование. Бях доста квалифициран за него и доста благополучен, че съумях да се класирам и да осъществявам този дълготраен труд във времето. Да, в тази атмосфера ме върнаха към старите мемоари.
- 16 години по-късно кой е най-ясният ти спомен от извоювания бронз на игрите в гръцката столица?
- Все едно е било през вчерашния ден надпреварата. Помня всеки един подробност от самия ден, а дори и от предходния. Това са доста мощни моменти, изключително този на награждаването.
- Как вървеше подготовката ти за най-големия конгрес? Кои бяха най-трудните битки?
- При нас подготовката е доста дълга. Започна още сега, в който не съумях да се осъществявам на игрите в Сидни. Там изгубих на четвъртфинала малко трагично от бъдещия олимпийски първенец със съдийско решение. Още тогава взех решение, че би трябвало да дам всичко от себе си за идната олимпиада. При нас квалификациите са две години и две години имах целенасочена подготовка с поддържане на килограми, тренировки, старания, с цел да стигна до самото съревнование. Може би превъзмогването на първата ми среща беше едно от най-трудните неща, тъй като бях против лидера в международната класация и два пъти бях губил от него за една година. Винаги срещите ни бяха доста оспорвани, само че когато имаш две загуби от един и същи човек, е малко потискащо да си първа среща на подобен конгрес с него.
- Кое ти попречи да достигнеш до финала? Мислеше ли, че можеш да си там?
- След като победих в първата среща, аз и преди този момент виждах, че ще печеля, тъй като бях доста добре квалифициран и се усещах чудесно на самата олимпиада. Не ми доближи просто един момент, едно моментно разпределяне, тъй като мислех, че съдията ще спре срещата, трябваше да има съдийски сигнал, аз се отпуснах, тогава японецът осъществя офанзива и ме хвърли, съдията отсъди оценка. Не мога да кажа, че е липса на опит, само че просто подценяване на една обстановка и загубихме финала.
- Защо всеки състезател дефинира оценката от олимпийски игри като нещо извънредно? Кое отличава най-големия конгрес от другите шампионати?
- Когато участваш на олимпийски игри, разбираш каква е разликата с всички останали надпревари. Може би тъй като форумът е в действителност доста огромен, има изключителна гласност, организира се веднъж на четири години и конкуренцията там е в действителност жестока. Всеки един играч е минал през едно решето и там няма инцидентни срещи.
- След като завоюва медала в Атина сподели, че ще гониш купа на идващите игри в Пекин. Кое ти попречи да реализираш този проект?
- Може би няколкото травми, които имах. Едно неприятно стичане на събитията, защото аз към 10 месеца преди олимпиадата бях трети в международната класация, съумях да печеля още няколко медала през годината, само че по този начин или другояче приключих на десето място, а единствено първите 9 печелеха квоти за олимпиадата.
- Това по какъв начин ти повлия? Как го одобри?
- Като всяка друга загуба. Приемаме провалянето, учим се от грешките и продължаваме напред. Стараем се да не повтаряме тези неточности, само че това беше краят на моята спортна кариера, защото 2009 година след европейското състезание публично прекратих моето присъединяване на такива конгреси – международни и европейски.
- Джудо или самбо – към кой от тези два спорта са ориентирани твоите пристрастия? Два пъти си международен първенец и два пъти европейски по самбо.
- Започнал съм да упражнявам джудо и първото ми съревнование по самбо беше в 10-и клас, на 17 години. Джудото е спортът, който ми е привлякъл вниманието. Започнах да упражнявам от 1-ви клас. Може би там ми е силата, самбото беше като допълнение към него. Джудото е спортният ми любимец!
- Какво те притегли в джудото? В 1-ви клас множеството от децата стартират да ритат футбол.
- Това беше 1982 година Тогава бяха доста съвременни бойните спортове, в Пазарджик имаше школа, треньорът ми беше прочут. Така започнах – първа подготовка, втора подготовка и ми хареса. Ентусиазирах се и по този начин е и до ден-днешен.
- Как реагираха родителите ти на увлечението ти към бойните спортове?
- Мисля, че са били удовлетворени, защото всеки ден ме водеха в залата. Не съм пропущал подготовка в първите няколко години. След това имаше един интервал на разхлабване, по-късно в спортното учебно заведение в Пазарджик, след това „ Олимпийски очаквания “, след това спортната школа в ЦСКА и по този начин моят живот постоянно е бил обвързван със спорта и най-много с джудото.
- На какъв брой години завоюва първия си орден?
- В 6-ти клас. Някога не можеше преди да си навършил избрани години да участваш на Държавно състезание. Първата опция беше все едно сегашната Младша възраст, в 6-ти клас. Като възпитаник на спортното учебно заведение на първото си Държавно състезание, на което участвах, станах първенец на България. Това ми даде още повече възторг и сила да продължа напред.
- Кое е най-голямото ти отчаяние в спорта през годините?
- Не мога да кажа, че имам някакво отчаяние в спорта. Честно да кажа, свързвам спорта единствено с позитивни страсти. Не мога да кажа, че имам някакви тотални разочарования особено за нещата, с които аз съм се занимавал. Приемал съм загубите, отсъжданията на съдиите и всичко, което се случва като организация от страна на федерация и министерство. Просто го одобрявам и намирам метод да се оправим със обстановката. Не диря отрицателното в нито един проблем, който се основава.
- Кои са били най-големите ти съперници през годините в джудото? Кои страни диктуваха модата в този спорт и не престават да го вършат?
- Джудото е един извънредно развъртян спорт в целия свят, може би един от най-практикуваните. Франция има извънредно мощна школа, там има 600 хиляди картотекирани състезатели, Япония също има извънредно мощна школа. Не мога да привилегировам някой, защото на множеството надпревари постоянно побеждавах по-силните съперници и постоянно се намираше някой незнаен или от по-малка страна, който да обърне каруцата. Силните школи са си обичайни във всички спортове – Русия, Япония, Франция, Германия, Холандия. Първият международен първенец отвън рамките на Япония е холандец.
- Бил си на лагер в Япония – какво ти направи усещане там? С какво не можа да свикнеш?
- Много бързо се приспособих към всичко в Япония. Бил съм към 10 пъти, само че първият път адаптацията ми беше извънредно сложна. После самите тренировки и методът, по който беше уредено всичко, ми бяха доста сложни, с цел да привикна. Много мъчно се адаптирахме и към храната. Като цяло първият път всичко ни беше мъчно, ново – друга просвета, други способи на държание, на тренировки. 11 дни ги изкарахме доста мъчно, доста тежко.
- Базата, с която разполагат японците, впечатли ли те?
- Бил съм на множеството места в Токио и в Осака. Имат изключителна база - Кодокан, на която да организират тренировки. Техните зали са колкото един стадион. В една зала има 10-12-14 татамита, има и по-малки зали, несъмнено. Самият институт, където е централата на Япония по джудо, е на седем етажа в необятния център на Токио, като на всеки етаж е разпределена някаква част или от администрация, или от тренировки, или има място за спане на състезатели и на посетители, има ресторант, трапезария, зала за надпревари на последния етаж. В Япония особено за спортовете джудо и кендо нещата са извънредно подредени. Ако искаш да се занимаваш с тези спортове, имат доста благоприятни условия.
- Разкажи за участията ти на международните шампионати по самбо – по-лесно ли ти беше в този спорт?
- Не мога да кажа, че е било доста по-лесно. Просто там конкуренцията не е толкоз огромна, колкото в джудото. Може би разпоредбите бяха малко по-изгодни за нас, имаше малко по-канализирана подготовка за самите шампионати и може би съдиите не са ни ощетявали толкоз, колкото на огромните конгреси по джудо. Първото ми съревнование по самбо бе през 1993 година за юноши в Кстово. Станах международен първенец, беше огромно прекарване, дълго пътешестване – със аероплан до Москва, оттова 12 часа до Кстово. Там ни настаниха в един хотел, след това в различен и най-после в трети. И всичко това става през нощта, а на сутринта сме на съревнование.
- Пет години бе старши треньор на националния тим по джудо – по какъв начин оценяваш работата си? Какви компликации трябваше на преодолееш?
- Трябваше първо да променим малко манталитета на нашите състезатели. Второ – трябваше да се сблъскаме с треньори от остарялата генерация, които не желаеха смяна по никакъв метод. Може би това ни бяха главните компликации. Като цяло методът на работа и подготовка, намирането на финансиране за избрани действия, които са ни нужни, с цел да организираме една съответна и вярна подготовка за самото време, в което работим.
- Според теб в този момент има ли задоволително средства, с цел да се развива джудото по този начин, както би трябвало, с цел да имаме още веднъж един Георги Георгиев, който да завоюва орден на олимпиада?
- Мисля, че средствата в никакъв случай не са задоволителни, само че при една добра организация, добра работа със състезателите… Имаме извънредно качествени състезатели, като почнем от Янислав Герчев, Божидар Темелков, Марк Христов, Ивайло Иванов, който в последните години печели медали от огромни надпревари, Ивелина Илиева, която също е извънредно напред в ранглистата. Трябва им напълно малко, с цел да стигнат и те до олимпийските медали.
- Защо напусна поста старши треньор и реши да се отдадеш на клуба, който сътвори – Кодокан? Какво в действителност значи Кодокан? Преди малко загатна центъра на японската федерация…
- Да, там е основано джудото в действителност и в този момент там е центърът, откъдето се ръководи цялата федерация по джудо в Япония. Не са толкоз мощен тим, гледат малко по-философски на нещата, свързани с джудото и ръководят цялата система от действия в Япония.
- А за какво напусна поста старши треньор?
- След пет години считам, че ненапълно бях привършен. Имах потребност от презареждане и може би от нови лица в самия спорт. Смятам, че когато си на една позиция прекомерно дълго време и изключително когато нещата не потеглят в посоката, в която искаш, може би изпускаш контрола и би трябвало да промениш нещо.
- Колко деца упражняват в клуба ти и виждаш ли някое от тях, което може да повтори твоя триумф?
- Тренират повече от 100 деца, към 90 вземат участие в надпревари, имаме няколко подготвителни групи. Имам деца на извънредно високо равнище. През 2020 година, макар че остават още две надпревари до края на календарната година, имаме девет първенци на България. Няколко от тях ще вземат участие на европейското състезание идващия месец. Има доста деца с капацитет, въпросът е оттук насетне по какъв начин развиваме този капацитет за интернационалния състезателен календар, защото един играч от нашия спорт не може да се построи в един клуб от начало до край. Трябва да има повече спаринг сътрудници, да прави информация със състезателите от чужбина - къде се намира той и къде се намираме ние. Има си елементи, които не могат да се създадат единствено на едно място. Трябва да им изградим една добра основа, да знаят каква е тяхната цел и по-късно да бъдат приключени в националния тим.
- Финансирането – по какъв начин се оправяш с 90 деца?
- Това е доста мъчно, защото прекомерно малко са парите за спортните клубове. С бюджети сред 5 хиляди и 15 хиляди лв. са. Те не стигат единствено за поддръжка на една зала. Трябва да се обърне внимание към финансирането на спортните клубове, освен в джудото, а като цяло за България, в случай че желаеме самият спорт да тръгне в някаква посока. Защото в случай че нямаш добра основа и кадърни хора, които да работят с децата, а те няма да работят за малко пари, тогава колкото и пари да се наливат в националните тимове, нещата се случват прекомерно мъчно. Може би отсам би трябвало да се тръгне.
- Защо българският спорт потъна? Сега, когато отиваме на олимпиада, не знаем какво да чакаме. Навремето се знаеше, че би трябвало да се върнем с 4-5 златни медала, сребърни, бронзови... Като че ли в никакъв случай към този момент не може да се върне това време.
- Нещата, времената, всичко се трансформира. Надяваме се във времето най-малко да върнем малко от имиджа, който имахме, само че съгласно мен би трябвало да се работи от най-ниското равнище нататък. Като стартираме първо от материалната база, по-късно от треньорските фрагменти и по този начин поетапно прекосяваме напред.
- Какво е мнението ти за спортистите, които се насочват към ММА? Предимно от самбото, от джудото, от борбата… Следиш ли изявите на Благой Иванов - Багата? Кое го прави сполучлив войник?
- Да, проследявам всяка негова изява. Комуникираме си по телефона, чуваме се постоянно, разясняваме преди всяка негова среща подготовката и след срещата вършим някакъв анализ. Може би се състезава сполучливо в тази верига, тъй като има една доста добра основа в джудото, построен е чисто физически, а и има чисто професионален взор на нещата. Знаете, че би трябвало да тренира и да се готви професионално, с цел да има триумфи. А за момчетата, които се насочват към този спорт, може би търсят някакъв различен метод за изява. В България още не е толкоз добре заплатен и не толкоз комерсиален, колкото е в Съединени американски щати, само че в случай че имаш качества, надпреварите, които се организират тук, са един добър трамплин, с цел да стигнеш някъде по-далеч.
- Има един различен проблем за спортистите, които се занимават освен с бойни спортове. Стигат до 18-19 години, когато не ги взимат при мъжете и де факто са упражнявали 10 години, а би трябвало да отидат на улицата…
- Да, това е един от проблемите, с които се сблъскваме и ние. Доста от момчетата и девойките, които стигат до една възраст, на която би трябвало да устоят още малко, с цел да могат да печелят медали и надлежно пари, от това, което са упражнявали цялостен живот, би трябвало да отидат в някаква друга посока. Това им изиграва неприятна смешка. Може би би трябвало да помислим всички ние като едно общество и като страна по какъв начин да се отнесем към това нещо, тъй като по този начин губим доста евентуални медалисти от огромни надпревари, а и чисто човешки фрагменти.
- Обичаш ли футбола?
- Естествено! Играя към момента в четвърта дивизия или така наречен „ А “ Окръжна група в отбора на село Сарая до автомагистралата.
- Има обаче един противен мач в кариерата ти на футболист – загуба на твоя отбор ФК Сарая от ЦСКА с 0:11…
- Има и такива моменти. Все отново сме един аматьорски тим със междинна възраст 40 години, които се събираме от мач на мач, с цел да се забавляваме. А тогава попаднахме в дуел за купата на България против един професионален тим, който искаше да завоюва купата и сякаш го направи тогава. Не можахме да им попречим. (Смее се)
- В момента си шеф на спортното учебно заведение в Пазарджик – за какво беше значимо за града да има такова образователно заведение?
- В Пазарджик дълго време е имало спортно учебно заведение. Оттук са излезли редица първенци, има трима олимпийски първенци, медалисти от олимпийски игри, имаме обичаи в тази област и беше редно да си има спортно учебно заведение самият град. Само за три години в учебното заведение към този момент учениците са 360, даже малко повече, което приказва, че самата общественост, самият град има потребност от това учебно заведение.
- Колко време ви костваше този план да бъде сполучлив?
- Повече от 10 години. Няколко пъти общината, локалните клубове и локалната общественост аплайваха към министерството на образованието. Чак през 2017 година молбата беше утвърдена и дадоха позволение за откриване на спортно учебно заведение. През май 2017 година беше разкрито това образователно заведение и за няколко години то съумя да се изпълни. Вече дори не ни стигат залите, с цел да поберем децата. Трябва да вършим график, което е добре.
- Притеснява ли те пандемията от COVID-19?
- Мен персонално не мога да кажа, че ме тормози, само че би трябвало да съблюдаваме всички ограничения и ограничавания. Много ни повлия както на образователния развой, по този начин и на подготвителния. Наруши целия ни метод на живот. Само мога да кажа, че се надявам да не влизаме в тежко изключително състояние с КПП-та, със затваряне на учебни заведения, със затваряне на институции, градове…
- Как съчетаваш работата на бюро в спортното учебно заведение с тази в залата и не на последно място и с присъединяване ти в Общинския съвет на родния ти град?
- Честно да си кажа, поставям много старания, защото съм в учебното заведение до 17 часа и непосредствено отивам в залата. Само поставям кимоното и започваме работа с групата деца. Просто съм си построил такива привички, проектът ми е начертан за месеци напред и виждам доколкото е допустимо да го последвам. Мисля, че в случай че човек е прецизен, в случай че си разпределя вярно времето, постоянно може да откри време за всичко, което му е належащо да направи.
- Защо не обичаш живота в София?
- Вече е прекомерно претрупан за мен. Трудно се придвижваш от място до място, прекомерно огромен трафик, доста хора. В Пазарджик се усещам доста добре, най-далечното ми разстояние е на 10 минути, София е на 40 минути. Има всевъзможни услуги, от които се нуждаем – магазини, учебни заведения за децата, спортни школи.
- Какво значи за теб фамилията?
- Семейството е нещо доста значимо. Може би съвсем всичко.
- Защо щерка ти не продължи по твоя път в спорта?
- Някога стартира с художествена гимнастика, само че в една избрана възраст реши да приключи спортната кариера, не знам заради каква причина. В момента е студентка в Американския университет в Благоевград. Тази година приключва и се надяваме, че идващото потомство от нашия жанр ще бъдат дейни спортисти. И може би джудисти!
- Къде обичаш да почиваш, когато ти остане време, тъй като се занимаваш с много неща?
- По принцип обичам да отивам на няколко места в България – главно във Велинград, там си почивам доста добре, минералната вода ми работи супер разпускащо и разтоварващо, също по този начин и на нашето море. Всяка събота и неделя или когато имам опция за повече време, там релаксирам, изключвам се и напълно се приписвам на почивката и на слънцето.
- Какво си пожелаваш?
- Пожелавам си единствено да сме живи и здрави! Всичко останало можем да си го реализираме и да го създадем по този начин, както желаеме ние, единствено да сме здрави!
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ