Легендата на испанския баскетбол Фернандо Ромай даде ексклузивно интервю за

Легендата на испанския баскетбол Фернандо Ромай даде извънредно изявление за предаването " Код спорт " по ТВ+. Роден е в Ла Коруня. 17 години играе за Реал (Мадрид). Участник е на две олимпиади – през 1980 година в Москва и през 1984 година в Лос Анжелис. На форума оттатък океана печели сребрен орден. С екипа на Испания има още едно сребърно отличие - от европейското състезание във Франция през 1993 година. До края на 2016 година има върха в шампионата на страната по блокади на противникови стрелби – 671. В края на кариерата си една година играе американски футбол за “Пантерите от Мадрид ”. Разбира, че това не е неговия спорт и се отдръпва от дейна спортна активност. След това става водещ на шоу стратегии. 213-сантиметровият някогашен баскетболист одобри екипа на “Код спорт ” в централата на испанската баскетболна федерация в Мадрид. Преди да стартираме диалога сподели, че желае да поздравим първия източноевропеец играл в НБА – Георги Глушков. - Г-н Ромай, роден сте в Ла Коруня, само че от 16-годишен сте част от Реал (Мадрид). Как се случи прекосяването ви в " Кралския клуб " и за какво избрахте баскетбола? - Да... Това е един добър въпрос. На първо място дано ви поздравя и да ви благодаря за това, че дойдохте да вземете изявление с мен толкоз доста години след отдръпването ми от дейния спорт. Мисля, че можем да кажем, че животът ми е цялостен със случайности. И една от тези случайности е по какъв начин започнах с баскетбола. Започнах, както множеството по това време. Някой те вижда на улицата, вижда, че си висок и ти споделя: " Момче, ти би трябвало да играеш баскетбол. " И при мен стана по този начин в Ла Коруня, моя роден град. Също е реалност, че не бях висок, а бях извънредно висок. И незабавно се разнесе мълвата за мен и пристигнах да играя за Реал (Мадрид), единствено година откакто бях почнал. - Лесно ли се спряхте на позицията център или имахте някакви съмнения? - Не. Само център, център и център и също така с голямо наслаждение. А в този момент в модерния баскетбол този пост изчезва, към този момент не се играе толкоз с тил към коша, и тъй като има повече пространство би трябвало да има повече придвижване. На мен обаче играта с тил към коша доста ми харесва. Мисля, че е значима за баскетбола и е нещо, което не би трябвало в никакъв случай да изчезва.  - Доскоро държахте върха за блокове в испанското състезание за всички времена - 671, само че през предходната година Фран Васкес ви задмина.  - Аааа, не е по този начин! Чакайте да ви опиша! Аз не преставам да си държа върха. Преди обаче лигата по баскетбол принадлежеше на баскетболната ни федерация. След това се трансформира в асоциация на клубовете под името АСБ или Асоциация на баскетболните клубове. И от там стартира да се прави статистика и започнаха да се броят блоковете. Така че аз имам 671, само че от 1983 година насам, обаче не ми броят тези от преди този момент, които са си мои и си ги желая! Аз съм ги направил и са си мои! Аз, аз, аз! Да ми ги преброят и тези и тогава никой не може да ме бие! - Кои бяха огромните ви противници в европейските шампионати? - В европейските конфликти би трябвало да отбележа един, който е над всички. Това беше Арвидас Сабонис. Аз дефинирам играчите на положителни, доста положителни, отлични и към този момент по-късно има едни малко на брой, които вършат играта ни велика. Хора, които способстват толкоз за баскетбола, че напряко го трансформират като игра. Това допускам се случва и в другите спортове. Но да се върнем на Арвидас Сабонис. Преди него разбирането за център беше друго. Бяхме доста високи, нямаше линия за пукотевица за три точки на разстояние 6,75 м, както в този момент. Затова играехме всички доста покрай коша и доста скупчени, тъй като нямаше значение дали стреляш отдалеко или от близко. И тогава, в случай че си център трябваше да хванеш топката, не можеше да дриблираш, тъй като беше цялостно с ниски играчи, които ще ти я лишават. Едни джуджета, главната цел на които, е да вършат живота ти сложен. Затова не можеше човек да смъкна топката долу и трябваше да се движи като танк. Това беше до момента в който не се появи Сабонис и се появи линията за пукотевица за три точки и той стартира първи да играе надалеч от коша, имаше добър дрибъл, движеше се доста... С него стартира гражданска война в спорта ни. Затова се удивлявам на такива хора. Например в американския баскетбол Майкъл Джордън също беше огромна гражданска война. В европейския баскетбол поколението на Мирза Делибашич, един талантлив състезател от някогашна Югославия. Това са баскетболисти, които трансформираха играта. А измежду центровете, индивидът който в действителност промени играта беше Арвидас Сабонис. - Споделяте ли мнението, че " Въздушния " е най-великият състезател в историята? - Да, без подозрение и тъкмо поради това, което ви споделих. До него крилата играеха по един метод, а след него по напълно различен. Майкъл Джордън вкара силата и физиката в играта на крилата. Преди него крилата бяха доста бързи и сръчни, положителни с топката и положителни стрелци. След него крилата станаха доста по-комплексни и пълноценни играчи. Той скачаше доста, опитваше се да бъде комбинация сред Джулиъс Ървинг и Лари Бърд. Събрал най-хубавото от най-хубавите се трансформира в най-комплексния състезател. И през днешния ден има играчи, които може би също ще съумеят да трансформират играта. Такъв да вземем за пример е Стеф Къри. Става въпрос за умел баскетболист, с добра пукотевица, който е диаметралност на мощта на Леброн Джеймс, при който всичко е физика. Къри наподобява много по-скромно, само че с топката в ръце прави в действителност неповторими неща. Връщаме се към техниката и красивата игра. Жого Буниту, както споделят бразилците. Би било хубаво това да е бъдещето и да се върнем в действителност там. - Имате сребърен орден от олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 година, където загубихте финала против невероятния тим на Съединени американски щати. Какво си спомняте от него? - Ох! Бях подготвен да изляза първоначално и да изкрещя: " Предавате ли се? И те несъмнено щяха да отговорят: Не. " И тогава аз щях да им отвърна: " Е, тогава ние се предаваме! " За първи път олимпийски игри, баскетбол и Лос Анджелис на едно място. Играехме в храма на Лейкърс. За да разбере какво приказвам, човек би трябвало да промени мисленето си и да си показа тази 1984-та година. Тогава нямаше такива телефони, мобилните бяха едни куфари, които тежаха доста. Носеха се на рамо. Нямаше го това информационно общество, което има в този момент. Играчите от НБА бяха идоли. Не участваха експерти, играчите им бяха последна година академични, които идната година щяха да влязат в НБА. И бяха създали най-хубавата допустима селекция от тези момчета: Майкъл Джордън, Патрик Ъруин, Крис Мълин. Чарлс Бъркли не беше, тъй като го изхвърлиха при последния асортимент. Бяха създали неповторим тим. Да излезеш против тях означаваше сигурна загуба. Но несъмнено над всичко това са очакванията и фантазиите на човек, които те карат да мислиш, че е допустимо въпреки всичко да спечелиш. Това беше първият край на Испания на олимпиадата. Финал на най-големия състезателен конгрес, който се играе на митичния терен на Лейкърс. На всичкото от горната страна ни бяха поставили тъкмо в съблекалнята на Лейкърс. На шкафчетата пишеше: Уорти, Меджик, Джабар... Всичко ни подтискаше. (Смее се) Наложи се да дойдат да ни викат, с цел да излезем за мача. Можете ли да повярвате?! Толкова бяхме замаяни и не знаехме къде сме, че съвсем бяхме не запомнили, че би трябвало да играем. Ужасно беше. Но мисля, че това беше една прелестна Олимпиада и за нас. Независимо от разочарованието, имахме възприятието, че сме постигнали нещо. По-късно, чак когато се върнахме в Испания разбрахме защо става въпрос, тъй като видяхме по какъв начин хората ни посрещнаха като първенци и когато разбрахме по какъв начин са ни следили и какъв взрив на баскетбола има. Разбрах това, когато видях в парка, където нормално децата ритаха топка, същите тези деца да подвигат пейките и да употребяват подлакътниците за панер... Тогава съвсем се разплаках, тъй като разбрах, че в действителност сме създали нещо огромно. Това е доста по-важно в сравнение с медалът, тъй като след теб идват други тимове и печелят същите медали, само че доста по-важно е да събудиш такава обич към баскетбола в Испания. - Съжалявате ли, че не играхте в НБА? Имахте ли предложения за трансфер зад океана? - Не. Имах единствено оферти да отида в университетския баскетбол. Тук играхме един Коледен шампионат, на който идваха универститетски тимове от Америка и ми предлагаха да отида там. За НБА е имало запитвания, само че би трябвало да си визиите какво е това през 80-те години... Тогава Съединени американски щати в баскетбола бяха доста по-напред от всички останали, в сравнение с през днешния ден. Тогава даже дистанциите изглеждаха големи. Днес все едно светът се е свил и е станал по-малък. Преди беше като баскетболна топка, а през днешния ден е като топка за тенис. - Година преди олимпийските игри заехте второ място и на европейското състезание, на което първенец стана Италия. Наистина ли бяха по-добри или ви липсваше шанс? - Не ни доближи шанс. Тогава беше друго от в този момент и по тази причина толкоз изпитвам завист на днешните спортисти. Тогава играехме против тимове, които са национални селекции. И то какви! Играеш против Съюз на съветските социалистически републики или Югославия да вземем за пример. Играхме на полуфинала със Съюз на съветските социалистически републики и ги победихме с панер в последната секунда. Обаче силата, която е нужна, с цел да играеш против тях и да ги победиш... На идващия ден против Италия не ни държаха краката. Без подозрение тогава Италия имаше доста мощен тим в оня миг, само че също по този начин е правилно, че стигнаха до финала доста по-свежи от нас. Мисля, че можехме и да спечелим този край, в случай че не носехме умората от толкоз тежкия полуфинал, през който минахме. И преди този момент имахме сребро и това беше вторият ни сребърен орден, до тогава в никакъв случай не бяхме печелили златото, само че тогава това беше доста мъчно с тимове като Съюз на съветските социалистически републики и някогашна Югославия. - Какво е мнението ви за Дражен Петрович? - Дражен Петрович беше нещо като Стивън Къри, само че по това време. Беше европейски баскетболист постарому, в случай че мога да се изразя по този начин. Имаше прелестни механически и тактически качества. Мисля си, че в случай че му сложеха превръзка на очите и го пуснеха на терена по този начин отново щеше да вкара 23 точки.  Всичко изглеждаше елементарно, когато той го правеше, а беше поради многото работа, многото техника, умеене да се пласира на игралното поле. Много остроумен състезател. Майкъл Джордан, като се изключи че имаше множеството от тези неща, в допълнение имаше и много по-солидна физика. Дражен в никакъв случай не би могъл да скочи колкото него или да има такава физика. Там се крие разликата сред двамата.  - Как се промени баскетболът през годините? Бихте ли направил съпоставяне сред играта по ваше време и тази, която гледаме през днешния ден? - Разбира се, че може да се направи. По наше време още я нямаше линията за пукотевица за три точки.  Затова всички играехме покрай коша. И тъй като всички бяхме покрай коша, трябваше механически доста по-чиста игра, тъй като без самостоятелна техника нямаше по какъв начин да се отървеш от останалите. Днес играта залага доста повече на физиката, тъй като играчите имат доста повече пространство. След появяването на линията за три точки, баскетболистите се усещат доста по-добре от нас. Освен това обичам да споделям, че баскетболът не е по-добър, тъй като треньорите на високо равнище са повлияли, а има огромно усъвършенстване с помощта на треньорите в школите, където  започва образованието. Младите момчета през днешния ден знаят доста повече от нас на техните години. Имат шампионати, проведени от федерацията – мини баскет, шампионат за 10-годишни, 11-годишни и така нататък Освен това са толкоз добре готови механически, че някои от тях са по-добри от избрани играчи по наше време. Така че тъкмо равнището и опциите за развиване са доста по-добри през днешния ден. Мисля, че през днешния ден всичко е по-добре. Баскетболът е радикално друга игра. Играчите са доста по-силни и по-добре физически готови, тъй като спортът ни го изисква. Ние бяхме доста по-бързи в преливането от отбрана в офанзива и назад. В днешно време при контраофанзива съвсем е невероятно да бягаш, тъй като има механически клопки, които не го разрешават. Но играчите са доста по-силни и доста по-бързи в напредването си на къси дистанции. Още не си взел топката и са ти я откраднали – нещо като американския баскетбол по наше време.  - Отлично знаете каква е атмосферата на " Ел Класико " - Реал (Мадрид) против Барселона. С какво този конфликт е толкоз специфичен и може ли да се съпостави с нещо друго? - Заради огромното съревнование. Говорим за два полюса. По това време през 80-те години, когато имаше политическа стихия и големи промени, имаше дори още по-голямо опълчване. Беше борба сред централизираната Испания на държавното управление или в случай че щете Испания на столицата против Испания на провинцията. Така беше тогава и си мисля, че у нас обичаме доста да смесваме и объркваме нещата. И тъй като спортът е изтъкан от пристрастености, а ние испанците обичаме пристрастеността и по тази причина я влагаме по този метод в спорта. Затова го има това опълчване сред Мадрид и Барселона. Има нещо доста повече от това, което се вижда. Освен това в Мадрид е задоволително да не харесваш съседа си, в случай че знаеш, че е от Барселона. Това те кара да подкрепяш Реал (Мадрид), без значение от това, че може изобщо да не се интересуваш от спорта. Защо е по този начин? От дебелоглав. Знаете по какъв начин е. Ако може да се караме за нещо, за какво да се опитваме да го решим умерено и с добър звук. Обичаме да крещим и да се караме и такива неща. - Един от най-хубавите играчи в испанското състезание сега е Александър Везенков от Барселона. Какво мислите за неговите качества? - Мисля, че той е един баскетболист, който демонстрира всички положителни качества, които съгласно мен би трябвало да има актуалният състезател. Независимо дали играе като крило или като център, и в двата случая играе мощно. Има доста добра пукотевица. И да кажа почтено аз обичам да виждам в играчите някои по-специални неща. Защото е доста елементарно, когато някой стреля и вкара, да скачаш и да се радваш какъв брой е добър. Но Везенков има едно неповторимо качество, което е да можеш да играеш добре, даже когато останалите играят неприятно. Това съгласно мен е доста значимо. Според мен той има бъдеще в НБА. Да можеш да запазиш хладнокръвие, когато всичко към теб се срутва, да качиш целия тим на гърба си като раница и да го понесеш, е необикновено качество и тъкмо това прави той. Поддържа една непрекъсната добра форма, само че за жалост тимът му не върви. Ако нещата в тима вървяха, той би изпъквал още повече.  - Какво ви даде баскетболът и какво ви лиши по пътя към върховете? - Ами, да забележим... Какво ми е дал баскетболът? Отговорът е: Всичко! Нямаше да мога да пребивавам без него. Той дава даже и житейската философия на човек. Дава ти един метод, по който да разбираш живота и да разбираш всичко. Дава на човек също една серия от полезности. Работата ми във федерацията не е обвързвана с баскетбола на високо равнище и огромните надпревари, а по-скоро е ориентирана към децата и концепцията те да получат дружно с баскетболните умения и една ценностна система, което е доста значимо. А какво ми е лишил обичаният спорт? Ами, моменти от живота. Но не е вярно да се каже, че ми ги е лишил, тъй като аз съм решавал да ги дам в подмяна и съм го правил с наслада и доста благополучие. Така че можем да кажем, че баскетболът не лишава, а единствено дава. Спортът като цяло е велико премеждие. Дава ти доста неща: да вземем за пример да се запознаеш с доста хора и доста други неща. - След баскетбола, за малко играхте и американски футбол. Как се случи това? - Когато сложих завършек на кариерата ми, си дадох сметка, че целият ми живот още от 13-годишен беше минал в спорта. И усетих голяма празнота. И тогава си помислих: Ясно е че не мога да играя повече баскетбол. Освен това и душевен бях доста претрупан. Когато се отдръпва човек, дори може да понамрази спорта. И тогава взех решение, че ще продължа да спортувам, само че ще сменя спорта. Винаги ми е харесвал американският футбол и тогава имаше тим тук от испанския шампионат и от клуба ми споделиха: " Искаме да разпространяваме шампионата и прочут човек като теб би бил доста мощен ход. Искаш ли да ни окажеш помощ? " И взех решение да им оказа помощ. Сложих каската и протекторите и започнах да играя. После след година и половина, като видях какъв брой е твърда тази игра, им споделих: " Я, по-добре вие го играйте това! " От време на време споделям насам натам нещо, което е малко нецензурно: " Играех американски футбол, тъй като не желаех да стартира да се окъпвам самичък. " (Смее се) И в действителност е по този начин. Цял живот в тима бях привикнал да се окъпвам с 12 мъже под душовете и трябваше да продължа с това. Не се смей! Сериозна работа е това. - С какво се занимава през днешния ден легендата Фернандо Ромай? - Както към този момент ви споделих, работя в Испанската федерация по баскетбол и се опитваме да предаваме на децата в учебните заведения ценостите на спорта и съответно на баскетбола. Работим за това баскетболът да не бъде единствено шоу за гледане, само че да бъде и нещо с задача, което се прави със сърце. И също по този начин да приспособяваме баскетбола, с цел да може всеки, който желае да го играе, да може да го прави.  - Защо обаче в сегашния тим на Реал има единствено четирима испанци? - Точно това е огромният проблем на испанското състезание. Това е казусът. Аз съм от тези, които мислят, че шампионата е като една торта. Основата или блатът на тази торта би трябвало да бъдат испанците, а американците би трябвало да бъдат единствено украшенията по нея. В момента обаче за жалост е тъкмо противоположното. Даже има испански тимове, в които няма нито един испанец. А другояче тук във федерацията виждаме, че в по-долните възрастови категория 17, 18, 19 – годишните момчета се показват доста добре на европейските шампионати. А тези гении нямат място в испанската лига и това е доста тъжно, тъй като се губи доста първокласен материал. Трябва да се направи нещо, с цел да могат испанските играчи да се развиват. Много е хубаво да има чужденци, които да идват в нашето състезание и да внасят качество, само че съгласно мен постоянно би трябвало да доминират испанските баскетболисти или в случай че щете баскетболистите от съответната нация, тъй като в случай че погледнете да вземем за пример ЦСКА ще видите, че и там го има този проблем. Базата или основата би трябвало да е построена от спортисти от съответната страна.  - Вероятно към този момент сте извършил огромна част от задачите си, само че въпреки всичко защо мечтаете? - Нищо сходно. Бъркате. Не съм извършил множеството от задачите си. Аз съм от хората, които мислят, че в никакъв случай не е добре да се застояваш в зоната си на комфорт. Винаги би трябвало да се опитваш да излизаш от този циничен кръг, с цел да бъдеш по-добър човек и да бъдеш по-силен. Ако отсечете едно дърво, ще видите, че сърцевината му е от кръгове, които нарастват. Дървото също прави това – разчупва своите зони на комфорт, с цел да стане по-голямо и по-силно. Така е и с хората. Така, че в случай че пристигна миг, в който нямам цели, това значи, че напълно съм се предал. Надявам се до края на живота ми да имам все нови и нови цели за реализиране. Така ще мога при идващото изявление да ви опиша нови и още по-интересни неща. Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+