Не се случва всеки ден – лов на морски звезди под сянката на Андите
ЛАТИНОСЕРИАЛ С КОРАБ „ БОТЕВ “
14.07.1982 година, порт Ило – кея
Не ми се ще да синтезирам, само че, наподобява, в Латинска Америка няма граници за историческия национализъм. И в Куба, и в Перу хората чистосърдечно афишират паметниците за по-стари от събитията, които увековечават. Не такова е отношението към дистанциите. Според докерите от Ило до границата с Чили има не повече от 30-35 километра, само че справката на третия асистент Николай с картата демонстрира 130. Почти прилежащите градове от двете страни на границата са Такна в юга на Перу и Арика в севера на Чили. Е, откакто има групов отвод да посетим езерото Титикака, самосиндикално с Николай решаваме да тръгнем към Чили, пък докъдето стигнем.
Разполагаме с скъпа „ валута “ – питейна вода, която в този регион е изострен недостиг. За нас не е проблем да заделим от запасите си, а от зареждането в Кристобъл (Панама) разполагаме и с дребни бутилки „ Перие “ – истински разкош. Така че не е никакъв проблем да се метнем на попътен форд. Изненада – единствено на 2-3 километра от Ило – граничен пункт. Безвизов режим. Записват данните от моряшките ни паспорти, черпим по цигара общителните контролни органи и продължаваме с форда.
Отмятаме километрите като страници на забавна книга. Животът тече по успоредилите се жп линия, авто път и електропровод. Почти съразмерно на километричните знаци срещаме дребни наличия на Христос. Пред и зад нас – пясъци. На десетки, стотици километри. Високо и надалеч се извисяват Андите. Несравнима с нищо панорама. Прилича ми на застинала гигантска ветрова вълна с безконечен сняг на острите хребети. Виждал съм планински вериги, само че това тук е над европейските понятия. Това е каскада от планини, която стига до нос Хорн, с цел да раздели водите на два океана – Пасифика и Атлантика.
В момента не съзнавам, че тук се сливат три безбрежия: океанът, пустинята и Андите. И въпреки всичко благосъстоянието на тази земя е надълбоко под нея. Ето го и повърхностното удостоверение – пресичаме лъкатушещата през пясъците Рио Сама, отровена от отпадните води на флотационна фабрика. Наблизо е и медната мина „ Токепала “. Намираме се в тропическата зона на 17 градуса южно от екватора. Тук някъде е била остарялата граница сред Перу и Чили. Някога всичко това е било дъно на океан, което и в този момент си проличава с просто око. Не единствено по заоблените камъни. Океанът се губи на километри обратно, само че из пясъците можеш да изровиш варовикови вкаменелости на някогашни морски жители. Велико нещо е природата и нейният прелом няма нищо, равно на него.
На към 65 километра от Ило ни стопира втори граничен пункт. Нещо като къмпинг. Бар, ресторант, дрогерия. Запис на данните от паспортите ни. Перфектният британски на Николай тук не прави никаква работа. Така и не можахме да разберем можем ли единствено с моряшките паспорти да пресечем границата с Чили. Гледаме часовниците, решаваме да поемем назад и да посветим следобеда на напълно друго занятие. Все отново успяхме да забележим кътче от Перу, страната със 100 климата и 1000 пейзажа, нещо, до което не бихме могли да се докоснем в скромното пристанищно градче Ило.
Прогонваме пеликаните от обичания им припек на брега на океана и окупираме къса линия бряг. Океанът наподобява огледало, само че прибоят стоварва на брега тежка вълна, грохотът прилича планински каменопад. Тук сме като ловци на морски звезди. Огромна лангуста ни примамва, само че бързо изчезва из подмолите. По камъните прибягват и скачат гущери. Николай навлиза в дълбокото с вълнена фланела на гърба, вълнен панталон и вълнени чорапи. Така, съгласно него, контактът със студената вода става по-приемлив, в сравнение с непосредствено на голо. Все отново сме по средата на зимата в южното полукълбо. Аз обаче вземам решение да запазя облеклата си сухи, заметнати на камъните, и нагазвам гол до пояс с кофа в ръка. Не треперя, само че ми е неуютно студено. Добре, че ловецът на морски звезди е отличен гмурец и плувец, дъното на кофата се покрива бързо, стига доникъде, потегля нагоре, което е сигнал да обявим улова за задоволителен и да го прекратим.
При опита да се облека ключът на каютата ми звънна о камъните и се загуби из пясъчното дъно. Постарах се да го открия – несполучливо. Не се разстроих, а си разреших да се размечтая. Загубих ключ на източния бряг на Тихия океан, дай Бог да го намеря на западния. Пък и не ми отваря проблем сега – при старши помощника има връзка с аварийни ключове.
Разбира се, на кораба се поизфукахме с екзотичния си улов, като не пропуснахме капитана. Заварихме го в офицерския салет по хлапашки весел на античен камък от пустинята Наска, огромен колкото пестник, подарък от сътрудника. Не показах гласно подозренията си за фалшификат, въпреки всичко намекнах, че му подаряваме нещо по-истинско. Звезда. Изпораздадохме ги наляво и надясно, за себе си оставихме единствено по една.
На кея грухтят американските мотокари Кларк, прогнозата е за още два дни „ посибле финито “ (може би край). А на нас ни е време за отмора, сутринта стартира следващото 24-часово дежурство. Преди да се усамотим, всеки в каюта си, разменихме по едно изречение като резюме на този толкоз необикновен и въпреки всичко моряшки ден:
- Николай, за какво при перуанските граничари себе си записа като водач, а мене – като марино (моряк)?
- Защото си по спортен екип.
Това са мемоари в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
14.07.1982 година, порт Ило – кея
Не ми се ще да синтезирам, само че, наподобява, в Латинска Америка няма граници за историческия национализъм. И в Куба, и в Перу хората чистосърдечно афишират паметниците за по-стари от събитията, които увековечават. Не такова е отношението към дистанциите. Според докерите от Ило до границата с Чили има не повече от 30-35 километра, само че справката на третия асистент Николай с картата демонстрира 130. Почти прилежащите градове от двете страни на границата са Такна в юга на Перу и Арика в севера на Чили. Е, откакто има групов отвод да посетим езерото Титикака, самосиндикално с Николай решаваме да тръгнем към Чили, пък докъдето стигнем.
Разполагаме с скъпа „ валута “ – питейна вода, която в този регион е изострен недостиг. За нас не е проблем да заделим от запасите си, а от зареждането в Кристобъл (Панама) разполагаме и с дребни бутилки „ Перие “ – истински разкош. Така че не е никакъв проблем да се метнем на попътен форд. Изненада – единствено на 2-3 километра от Ило – граничен пункт. Безвизов режим. Записват данните от моряшките ни паспорти, черпим по цигара общителните контролни органи и продължаваме с форда.
Отмятаме километрите като страници на забавна книга. Животът тече по успоредилите се жп линия, авто път и електропровод. Почти съразмерно на километричните знаци срещаме дребни наличия на Христос. Пред и зад нас – пясъци. На десетки, стотици километри. Високо и надалеч се извисяват Андите. Несравнима с нищо панорама. Прилича ми на застинала гигантска ветрова вълна с безконечен сняг на острите хребети. Виждал съм планински вериги, само че това тук е над европейските понятия. Това е каскада от планини, която стига до нос Хорн, с цел да раздели водите на два океана – Пасифика и Атлантика.
В момента не съзнавам, че тук се сливат три безбрежия: океанът, пустинята и Андите. И въпреки всичко благосъстоянието на тази земя е надълбоко под нея. Ето го и повърхностното удостоверение – пресичаме лъкатушещата през пясъците Рио Сама, отровена от отпадните води на флотационна фабрика. Наблизо е и медната мина „ Токепала “. Намираме се в тропическата зона на 17 градуса южно от екватора. Тук някъде е била остарялата граница сред Перу и Чили. Някога всичко това е било дъно на океан, което и в този момент си проличава с просто око. Не единствено по заоблените камъни. Океанът се губи на километри обратно, само че из пясъците можеш да изровиш варовикови вкаменелости на някогашни морски жители. Велико нещо е природата и нейният прелом няма нищо, равно на него.
На към 65 километра от Ило ни стопира втори граничен пункт. Нещо като къмпинг. Бар, ресторант, дрогерия. Запис на данните от паспортите ни. Перфектният британски на Николай тук не прави никаква работа. Така и не можахме да разберем можем ли единствено с моряшките паспорти да пресечем границата с Чили. Гледаме часовниците, решаваме да поемем назад и да посветим следобеда на напълно друго занятие. Все отново успяхме да забележим кътче от Перу, страната със 100 климата и 1000 пейзажа, нещо, до което не бихме могли да се докоснем в скромното пристанищно градче Ило.
Прогонваме пеликаните от обичания им припек на брега на океана и окупираме къса линия бряг. Океанът наподобява огледало, само че прибоят стоварва на брега тежка вълна, грохотът прилича планински каменопад. Тук сме като ловци на морски звезди. Огромна лангуста ни примамва, само че бързо изчезва из подмолите. По камъните прибягват и скачат гущери. Николай навлиза в дълбокото с вълнена фланела на гърба, вълнен панталон и вълнени чорапи. Така, съгласно него, контактът със студената вода става по-приемлив, в сравнение с непосредствено на голо. Все отново сме по средата на зимата в южното полукълбо. Аз обаче вземам решение да запазя облеклата си сухи, заметнати на камъните, и нагазвам гол до пояс с кофа в ръка. Не треперя, само че ми е неуютно студено. Добре, че ловецът на морски звезди е отличен гмурец и плувец, дъното на кофата се покрива бързо, стига доникъде, потегля нагоре, което е сигнал да обявим улова за задоволителен и да го прекратим.
При опита да се облека ключът на каютата ми звънна о камъните и се загуби из пясъчното дъно. Постарах се да го открия – несполучливо. Не се разстроих, а си разреших да се размечтая. Загубих ключ на източния бряг на Тихия океан, дай Бог да го намеря на западния. Пък и не ми отваря проблем сега – при старши помощника има връзка с аварийни ключове.
Разбира се, на кораба се поизфукахме с екзотичния си улов, като не пропуснахме капитана. Заварихме го в офицерския салет по хлапашки весел на античен камък от пустинята Наска, огромен колкото пестник, подарък от сътрудника. Не показах гласно подозренията си за фалшификат, въпреки всичко намекнах, че му подаряваме нещо по-истинско. Звезда. Изпораздадохме ги наляво и надясно, за себе си оставихме единствено по една.
На кея грухтят американските мотокари Кларк, прогнозата е за още два дни „ посибле финито “ (може би край). А на нас ни е време за отмора, сутринта стартира следващото 24-часово дежурство. Преди да се усамотим, всеки в каюта си, разменихме по едно изречение като резюме на този толкоз необикновен и въпреки всичко моряшки ден:
- Николай, за какво при перуанските граничари себе си записа като водач, а мене – като марино (моряк)?
- Защото си по спортен екип.
Това са мемоари в дневници, водени 3 414 дни на 13 кораба по морските трасета на света. От всичко 22 автобуса най-дългият е 291 дни, а най-краткият - 37, тогава се наложи да стана пациент на хирурзи. Освен хроника за моряшкото съществуване на ход, в пристанище, на котва, тетрадките съдържат миниатюри, етюди, анекдоти, очеркови скици, радиограми.
Нейко ДАМЯНОВ
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ