Френската държава финансира съвременното си изкуство
ЛЪЧЕЗАР ОШАВКОВ е роден на 30 септември 1940 година във Видин. Завършва Художествена гимназия и Художествената академия в България. После напуща страната и през Гърция, Македония и Италия се открива във Франция. Следва в Сорбоната - Факултета по История на изкуството и археология и се дипломира като претендент на науките по социология и семиология на изкуството и литературата във Висшия институт по публични науки. От 1973 година до през днешния ден работи с галерията "Етиен де Козон ", намираща се на фамозната улица "Сена " в Париж. Негови произведения гостуват в Съединени американски щати, Белгия, Канада и Япония. След 1995 година излага и в България. Носител е на френски и интернационалните награди, сред които златен орден за живопис в Далас и Монреал и премията "Пикасо " на френското министерство на финансите.
- След толкоз време още веднъж се завръщате, мотивът е две изложения, които открихте - в Пловдив и в столичната изложба "Валер ", (ул. "Княз Борис I " 86), която продължава до края на октомври.
- Изложбите станаха малко спонтанни, тъй като първичната концепция датира още отпреди няколко години. Ние сме трима другари от детинство - Никола Манев, Андрей Лекарски и аз, които сме свързани с Париж. Решихме дружно да създадем галерия там, която стана едвам през април т.г. и редом един от нашите съграждани се реалокира в Пловдив и изиска да направи същата галерия. И когато я подготвяхме, ми се обади господин Терзиев от изложба "Валер ", който сподели, че го интересуват мои работи и желае да направя галерия. Оказа се не доста елементарно да се съберат картини, тъй като работя постепенно, в жанр, който изисква доста време - от месец до години, тъй че трябваше да групирам всичко, което открих в ателието. Това, което парижката изложба, с която работя, се съгласи да ми преотстъпи. Даже трябваше да си изплатя една работа на търг... Така събрах към 45 - 50 картини от най-различни интервали. Най-старата е от 1974 година, а най-новата от т. година Изложбата обгръща три града - Венеция, Париж и Ню Йорк. Те са изиграли огромна роля в живота ми и във образуването ми като художник. Венеция е първият град, където се озовах след напускането ми на България. Венеция е чаровница, която замайва главата. После се връщах доста пъти там, дори специализирах класическа фреска мозайка в академиите на Венеция и Флоренция. Ню Йорк концентрира културния живот на Съединените щати, отвън него Америка е културна пустиня! Аз съм издънка от един македонски жанр и в един миг се оказа, че може би най-вече родственици имам в Калифорния, Невада и Аризона. Те са се преместили там в края на XIX и началото на XX в. вследствие на войни. Често вървях в Западните щати... И Париж естествено тъй като това е мястото, в което съм прекарал по-голямата част от живота си. Тук съм малко повече от 50 година, а в София съм живял единствено 20 съзнателни години. Напуснах България през 1966 година, а през 1968 година се открих в Париж.
- Защо напуснахте страната?
- Имаше интервал, в който доста интелектуалци и освен, желаеха да изоставен България по една или друга причина. Освен това аз съм от франкофонска фамилия - моите родители са живели във Франция през 30-те година, татко ми е следвал в Париж, само че аз не съм се родил там. Защото моите родители е трябвало да бягат под нашествието на германците, които нахлуват във Франция през юни 1940 година, а аз се раждам през септември същата година - при родителите на майка ми, в България. Те, както доста французи, бягат от германците. Когато дойдох в Париж, имах възприятието, че се връщам вкъщи. Тогава за първи път отидох във френската столица, обаче я познавах добре от карти, книги, литературни източници.
- С какво сте запомнили така наречен съветски интервал във Франция, когато сте пели с Константин Казански песни на Висоцки...?
- С него направихме дуо и пеехме съветски романси в фамозните съветски кабарета "Шехеразада ", "Распутин " и "Ремарк ". Това бе при започване на 70-те година, когато съветските кабарета бяха ужасно на мода. Оказа се, че беше по-лесно да прехранвам се с китарата, в сравнение с с четката. Там е по-трудно. С моя другар, който беше прочут eстраден артист и композитор, се качихме на последния вагон, на последния трен. Намерихме се в Париж в миг, в който бяхме нещо достоверно, което идваше от оня свят. Имах шанса да знам и да пея тези обичани остарели съветски романси отпреди революцията, тъй като майка ми пееше добре и обичаше съветските песни. Казански знаеше доста по-малко от мен, само че за сметка на това беше превъзходен професионален музикант. Тия две трендове се съчетаха и направихме дуо "Казански ", което имаше огромен триумф и ни включиха в най-голямото тогава кабаре, което се споделяше "Распутин " на "Шанз-Елизе " в сърцето на Париж. Имаше страховит интерес. Русия беше нещо още далечно, непознато и неразрешено. Викаха на руснаците тайнствени азиатци със сини очи. Бяха ужасно на мода. Всичко това продължи няколко години и завърши внезапно с рухването на Берлинската стена. Дуото беше известно и музиката ми даваше опция да работя и денем - да набирам точки и да вземам участие във всички художествени салони в Париж. Започнах да работя и с една преди малко учредена изложба, намираща се на известна улица единствено с галерии. Лека-полека тя стартира да пропагандира моите произведения измежду фенове и колекционери и в даден миг нямаше потребност да се занимавам с друго.
Има един любопитен интервал в моя живот, когато бях в кома, в резултат на тежка автомобилна злополука, бях на 34 година Тогава галерията и моите другари направиха галерия и мога да кажа, че съм единственият жив художник с посмъртна галерия, където търсенето надвиши предлагането!
- Фигуративното творчество от Съединени американски щати има превес по това време, по какъв начин стоят нещата през днешния ден с изобразителното изкуство у нас и във Франция?
- В България веднъж на 10 години върша галерия... Днес е доста мъчно за художниците по целия свят. Имаше интервал в България по време на тоталитарния режим, колкото и необикновено да звучи, тогава създателите живееха материално добре, нямаше и пречките на това, което назоваха социалистически натурализъм. Имаше интервал, в който СБХ и страната се грижеха за създателите, не знам дали това е за положително или за неприятно. В България страната е била единственият клиент в даден миг, материално обезпечава съвсем всички художници, за сметка на това пък може би не всеки път творчеството е отговаряло. Животът на художника постоянно е сложен, с изключение на в България в интервала 1965-1985 година Например в Холандия допреди 10-15 година, който е приет художник, Съюзът на художниците му заплаща по 1000 $ месечно заплата и той би трябвало да се регистрира с по 1 картина. Сега има различен интервал - във Франция, има публично изкуство, което го поддържа напълно страната, така наречен модерно изкуство. Салвадор Дали споделя: Не се мъчете да бъдете модерни, това е единственото, от което не може да избягате! Една апаратура кой ще си я постави в двора? Затова изкуството е субсидирано от страната, както и от няколко свръх богати. Но изкуството не остарява в никакъв случай, това е единственият артикул, който човек основава и не се изхабява от изразходване. До ден сегашен се възхищаваме от Египетските пирамиди, Леонардо да Винчи... Няма остаряло - ново, има това, което стига до фена и това, което не стига... Времето е нечовечен съдник, то пресява доста бързо. Трябва да има някой зад тила ти спонсор или изложба, с цел да оцелееш през днешния ден.
- Планирате ли други изложения в скоро време?
- Предстои ми показване през февруари в един от салоните на двореца "Гран Пале " в сърцето на Париж - центъра на международното изкуство.
.jpg )
Снимки Авторката
- След толкоз време още веднъж се завръщате, мотивът е две изложения, които открихте - в Пловдив и в столичната изложба "Валер ", (ул. "Княз Борис I " 86), която продължава до края на октомври.
- Изложбите станаха малко спонтанни, тъй като първичната концепция датира още отпреди няколко години. Ние сме трима другари от детинство - Никола Манев, Андрей Лекарски и аз, които сме свързани с Париж. Решихме дружно да създадем галерия там, която стана едвам през април т.г. и редом един от нашите съграждани се реалокира в Пловдив и изиска да направи същата галерия. И когато я подготвяхме, ми се обади господин Терзиев от изложба "Валер ", който сподели, че го интересуват мои работи и желае да направя галерия. Оказа се не доста елементарно да се съберат картини, тъй като работя постепенно, в жанр, който изисква доста време - от месец до години, тъй че трябваше да групирам всичко, което открих в ателието. Това, което парижката изложба, с която работя, се съгласи да ми преотстъпи. Даже трябваше да си изплатя една работа на търг... Така събрах към 45 - 50 картини от най-различни интервали. Най-старата е от 1974 година, а най-новата от т. година Изложбата обгръща три града - Венеция, Париж и Ню Йорк. Те са изиграли огромна роля в живота ми и във образуването ми като художник. Венеция е първият град, където се озовах след напускането ми на България. Венеция е чаровница, която замайва главата. После се връщах доста пъти там, дори специализирах класическа фреска мозайка в академиите на Венеция и Флоренция. Ню Йорк концентрира културния живот на Съединените щати, отвън него Америка е културна пустиня! Аз съм издънка от един македонски жанр и в един миг се оказа, че може би най-вече родственици имам в Калифорния, Невада и Аризона. Те са се преместили там в края на XIX и началото на XX в. вследствие на войни. Често вървях в Западните щати... И Париж естествено тъй като това е мястото, в което съм прекарал по-голямата част от живота си. Тук съм малко повече от 50 година, а в София съм живял единствено 20 съзнателни години. Напуснах България през 1966 година, а през 1968 година се открих в Париж.
- Защо напуснахте страната?
- Имаше интервал, в който доста интелектуалци и освен, желаеха да изоставен България по една или друга причина. Освен това аз съм от франкофонска фамилия - моите родители са живели във Франция през 30-те година, татко ми е следвал в Париж, само че аз не съм се родил там. Защото моите родители е трябвало да бягат под нашествието на германците, които нахлуват във Франция през юни 1940 година, а аз се раждам през септември същата година - при родителите на майка ми, в България. Те, както доста французи, бягат от германците. Когато дойдох в Париж, имах възприятието, че се връщам вкъщи. Тогава за първи път отидох във френската столица, обаче я познавах добре от карти, книги, литературни източници.
- С какво сте запомнили така наречен съветски интервал във Франция, когато сте пели с Константин Казански песни на Висоцки...?
- С него направихме дуо и пеехме съветски романси в фамозните съветски кабарета "Шехеразада ", "Распутин " и "Ремарк ". Това бе при започване на 70-те година, когато съветските кабарета бяха ужасно на мода. Оказа се, че беше по-лесно да прехранвам се с китарата, в сравнение с с четката. Там е по-трудно. С моя другар, който беше прочут eстраден артист и композитор, се качихме на последния вагон, на последния трен. Намерихме се в Париж в миг, в който бяхме нещо достоверно, което идваше от оня свят. Имах шанса да знам и да пея тези обичани остарели съветски романси отпреди революцията, тъй като майка ми пееше добре и обичаше съветските песни. Казански знаеше доста по-малко от мен, само че за сметка на това беше превъзходен професионален музикант. Тия две трендове се съчетаха и направихме дуо "Казански ", което имаше огромен триумф и ни включиха в най-голямото тогава кабаре, което се споделяше "Распутин " на "Шанз-Елизе " в сърцето на Париж. Имаше страховит интерес. Русия беше нещо още далечно, непознато и неразрешено. Викаха на руснаците тайнствени азиатци със сини очи. Бяха ужасно на мода. Всичко това продължи няколко години и завърши внезапно с рухването на Берлинската стена. Дуото беше известно и музиката ми даваше опция да работя и денем - да набирам точки и да вземам участие във всички художествени салони в Париж. Започнах да работя и с една преди малко учредена изложба, намираща се на известна улица единствено с галерии. Лека-полека тя стартира да пропагандира моите произведения измежду фенове и колекционери и в даден миг нямаше потребност да се занимавам с друго.
Има един любопитен интервал в моя живот, когато бях в кома, в резултат на тежка автомобилна злополука, бях на 34 година Тогава галерията и моите другари направиха галерия и мога да кажа, че съм единственият жив художник с посмъртна галерия, където търсенето надвиши предлагането!
- Фигуративното творчество от Съединени американски щати има превес по това време, по какъв начин стоят нещата през днешния ден с изобразителното изкуство у нас и във Франция?
- В България веднъж на 10 години върша галерия... Днес е доста мъчно за художниците по целия свят. Имаше интервал в България по време на тоталитарния режим, колкото и необикновено да звучи, тогава създателите живееха материално добре, нямаше и пречките на това, което назоваха социалистически натурализъм. Имаше интервал, в който СБХ и страната се грижеха за създателите, не знам дали това е за положително или за неприятно. В България страната е била единственият клиент в даден миг, материално обезпечава съвсем всички художници, за сметка на това пък може би не всеки път творчеството е отговаряло. Животът на художника постоянно е сложен, с изключение на в България в интервала 1965-1985 година Например в Холандия допреди 10-15 година, който е приет художник, Съюзът на художниците му заплаща по 1000 $ месечно заплата и той би трябвало да се регистрира с по 1 картина. Сега има различен интервал - във Франция, има публично изкуство, което го поддържа напълно страната, така наречен модерно изкуство. Салвадор Дали споделя: Не се мъчете да бъдете модерни, това е единственото, от което не може да избягате! Една апаратура кой ще си я постави в двора? Затова изкуството е субсидирано от страната, както и от няколко свръх богати. Но изкуството не остарява в никакъв случай, това е единственият артикул, който човек основава и не се изхабява от изразходване. До ден сегашен се възхищаваме от Египетските пирамиди, Леонардо да Винчи... Няма остаряло - ново, има това, което стига до фена и това, което не стига... Времето е нечовечен съдник, то пресява доста бързо. Трябва да има някой зад тила ти спонсор или изложба, с цел да оцелееш през днешния ден.
- Планирате ли други изложения в скоро време?
- Предстои ми показване през февруари в един от салоните на двореца "Гран Пале " в сърцето на Париж - центъра на международното изкуство.
Снимки Авторката
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ