Не се обяснявайте. Вие сте прави. Точка.
Кучетата лаят, керванът си върви…
Истината е необичайно нещо. Има ли я, няма ли я… Всеки мъдрец ще ви каже, че истината е субективна. Има такова разбиране като „ безспорна истина “, т.е. нещо, което ще бъде правилно когато и да е и при всички условия. Някои метафизичен системи пък отхвърлят дори опцията за съществуването на сходно нещо.
Но да не ви изтощавам с теория… Нека да минем към практиката. Най-смешното е това, че по някаква причина на множеството хора и през разум не им минава, че тяхната лична истина не е „ безспорна “. Че тяхната дребна истина е вярна за тях, само че не и за всички останали. И те гневно се хвърлят да я потвърждават – с пяна на уста, от време на време с юмруци, се впускат в безсмислено и безпощадно одобряване на личната си справедливост.
Тази дребна лична истина може да бъде всякаква:
„ Аз не съм някакъв прогнил неудачник… до трийсетата си година ще имам личен апартамент! “ (на процедура до трийсетата си година се снабдява не с апартамент, а с инфаркт);
„ Шефът би трябвало да одобри моя проект за развиването на компанията, тъй като той е верният! “ (на процедура след три месеца никой не може да работи с него и той е уволнен);
„ Толкова съм му афектирана, че няма да му простя, до момента в който не признае, че бях права “ (на процедура той също се усеща „ прав и афектиран “, само че в допълнение след абсурда си ляга с най-хубавата ѝ другарка – просто по този начин, за отмъщение).
Едно неотменно качество, присъщо на процеса на доказване на личната справедливост, е изцяло безсмислената загуба на време и сили. Ако изразходвате своите запаси в оправдания и пояснения пред други хора (при това няма безусловно никакво значение дали сте цялостен глупак, или не), когато се заемете с нещо значимо, към този момент ще сте изцяло изтощени. Когато обръщате прекомерно огромно значение на „ джавкам на кучетата “, вие неизбежно забавяте хода на своя личен „ кортеж “, може даже и да спрете. Не забравяйте, че мислите се материализират и в случай че непрекъснато мислите за това, че някой бил споделил „ ще се провалиш “, то е доста евентуално да се случи тъкмо по този начин.
Ето и малко обикновена логика на психиката. Обърнете внимание на ваши познати родители и техните деца – тези, които непрестанно чуват от майките си: „ Внимавай, ще паднеш! “, „ Остави го, ще го счупиш “, „ Само да си изцапал това! “, доста по-често от други деца падат, чупят и цапат. А след това израстват неуверени и комплексирани хора.
Ако повярвате на собствен противник или благодетел („ Не се захващай с това, ще си вземеш пакост на главата… Знаеш, че ти мисля единствено положителното “), че ще се неуспехите в някакво начинание и че сте неудачници, ще бъдете тъкмо такива (поне за известно време) и несъмнено, няма да се справите с начинанието.
Чуждите думи, които съумяват да пробият защитната ви ризница, проникват във вас като отрова, която стартира да разяжда вашата целенасоченост, непримиримост, убеденост и даже шанс. А мъчителната ви реакция споделя единствено едно: „ Все отново той беше прав, ще се проваля “.
Престанете да изразходвате психическите си сили и скъпоценното си време, с цел да потвърждавате личната си справедливост пред други хора, които в множеството случаи въобще не са значими за вас – някогашни съученици, познати и трети братовчеди. Дори и да са значими за вас хора, отново не трябва да го вършиме. Вашето персонално мнение си е единствено ваше. Вашата персонална истина си е ваша и на никой различен. Решението какво ще вършиме с живота си и по какъв начин ще го живеете касае извънредно и единствено вас.
Вие сте прави. Точка. А това, че сте прави, въобще не е наложително да става притежание на останалите.
Автор: © Олег Рой; Превод: Гнездото
