Само в "ШОУ"! Българската медицинска сестра Кристияна, която гниеше години наред несправедливо в либийски затвор, проговори за ужаса, сълзите и убийствата!
Кристияна Вълчева е родена на 12 март 1959 година в София. Най-известната здравна сестра в България лежа осем години и половина в либийски затвор дружно с Нася Ненова, Валентина Сирополу, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и палестинския доктор Ашраф. Те бяха упрекнати освен че съзнателно са заразили 393 деца с вируса на СПИН, само че и в блудничество, валутна търговия, произвеждане и разпространяване на алкохол… - След преживения смут в Либия животът към този момент наподобява, звучи по радикално друг метод. Но по кое време го осмисли в действителност, тъй като си споделяла, че и при първите си глътки независимост това към момента не е било по този начин?
- Наистина е по този начин. Осъзнаването по-късно не идва незабавно, а се случва последователно. Но истината е, че аз осъзнавах някои от нещата още до момента в който бях в Либия. В пандиза премислях непрекъснато живота си, тъй като имаш 24 часа, в които да го направиш. И в един миг започнах да мисля по друг метод за обстановката, света, хората и събитията към себе си. За един човек дори не е нужно да премине в живота си през огромен прелом, с цел да разбере какъв брой малко са скъпите и значимите неща, за които в действителност би трябвало да се тревожим. Много са малко.
- Кои са значимите неща в живота?
- Това да сме здрави, да имаме към себе си няколко другари, не е нужно да са извънредно доста, един човек, който да ни обича и всичко друго е наред. Много са малко нещата, за които си коства да изпаднем в нервност, да се обезпокоим прекалено много. Осмислих от дълго време това и през днешния ден съм благополучен човек. Имам мъж, който ме обича, работа, нямам заеми и съм на обща храна. Не виждам какво повече му би трябвало на човек.
- Докато си била в пандиза, съвсем не се е случвало да заплачеш. Как го реализира, тъй като това е нещо напълно обикновено, а и доста човешко?
- Ще ти споделя, че първите месеци, когато бяха изтезанията, това, което изпитвах, беше смут. А ужасът не ражда сълзи. Когато човек е в такова положение, просто не може да плаче. А по-късно, когато идваха моментите на осъзнаване на обстановката, през всичките тези години, които прекарахме там, главното и основното, което и до през днешния ден дублирам на своите приятелки, които заплакват пред мен, е – ние в никакъв случай не би трябвало да се самосъжаляваме. Самосъжалението е самоубийство! Аз не позволих това, не съм се самосъжалявала нито един път. Просто одобрих нещата такива, каквито са.
- Но по какъв начин се одобряват такива чудовищни обстановки, условия, обвинявания?!
- Те са чудовищни в действителност. Но в един миг си споделих, че просто ми се изпраща Отгоре някакво тестване, през което би трябвало да мина. И няма смисъл да се плаче. Трябва да имам единствено едно самообладание и една молитва. Нищо друго.
- Когато човек е надалеч от околните си, от родината и е сложена присъда за живота му, сълзите са нещо напълно обикновено, даже и в тях не е наложително да участва наложително самосъжалението…
- Разбира се, беше ми мъчително. Но това беше нещо доста мое, доста персонално. Ние всички сме доста разнообразни и всеки възприема и отиграва друго обстановките, в които е подложен. И в действителност тъкмо в това се състои хубостта на света. На мен ми беше доста мъчително, само че резервирах самообладание. Имах потребност единствено от него и от молитвата си.
- А имаше ли ги до един миг или от самото начало обвиняванията?
- Да… Имаше ги. Като всеки младеж и аз търсех тогава някъде разрешението на този проблем отвън себе си. Но в действителност човек не трябва да упреква. Трябва да разбере и друго – не трябва нито да наскърбява, нито да се усеща афектиран. Защото и в двата случая си нанася идентична щета.
Българските медици – устойчиви душевен зад решетките на либийския затвор. Кристияна е в средата на първия ред
- Простихте ли на българските политици, за които още преди години изразихте мнение, че може би е трябвало да реагират по-рано?
- О, дала прошка съм им на всички. Смятам, че има Бог и всеки си намира и е подложен на мястото си в този живот. Преди години в действителност имах в себе си арестувани и обвинявания, и засегнатост, и оскърбление, само че към този момент никого не упреквам. Абсолютно никого. Гледам напред. Заобиколена съм от положителни хора. Имам мъж, който ме обича, внуче на 4 годинки, и въобще не се възнамерявам за тези моменти. Дори не тая в себе си някакво възприятие за реванш. Не. Освободих се от тях.
- Възстановява ли понякога съзнанието някои от тези ужасни картини?
- От време на време си припомням някои неща, само че към този момент смут няма. Защото в случай че имаше смут и той бе непрестанен, то човек непрестанно ще се връща обратно. А като се връща, стартира да изпитва нерешителност, боязън. Изпитва ужаса от това, което е претърпял още веднъж. И става по този начин, че
просто не може да
продължи напред
в живота си
Остава в границите на този смут. При мен няма подобен миг. Дори с мъжа ми доста рядко се сещаме за това, което е било, въпреки че сме дружно непрестанно. Когато се забележим с останалите четири сестри – примерно по някакъв мотив в София, ние в никакъв случай не се връщаме обратно. Ако го създадем, то е единствено с цел да се сетим за някои от комичните случки в годините. Въпрос на философия, с цел да продължим живота си обикновено.
- Всъщност вие не сте се познавали преди този случай в Либия, нали по този начин?
- Да, не се познавахме. Те работеха в детска болница, а аз – в неврологичен център в хемодиализа. Преди това даже не се бяхме виждали и един път. Там ни се преплетоха орисите. С тези хора нямах нищо общо. Ние всичките сме безусловно разнообразни по темперамент и за жалост ни събра зла орис, не някакъв прелестен миг. Но по този начин се случва от време на време в живота.
- Имаше ли в оня миг нещо, което да подскаже по един или различен метод, че по този начин ще се развие обстановката?
- Всъщност имаше, да… Хиляди неща, на които аз не обръщам въобще внимание, тъй като нямам никаква връзка с детска болница, не познавам никого оттова.
Имаше хиляди
сигнали
Но не, не се усетих, тъй като всичкото за мен бе доста далечно. Все едно да се опасявам в този момент за бурите в Аризона да вземем за пример. Нещо непознато, далечно за мен. Аз просто отидох, с цел да работя там, като преди този момент към този момент го бях правила осем години. Непрекъснато съм работила в тези години и внезапно ми се случва нещо, което нито съм успявала да го усетя, нито да предположа, че ще ескалира по този метод. Просто беше в действителност като гръм от ясно небе.
- Тези осем години обаче звучат доста ужасно от позиция на пропуснатото време, моменти с околните, моменти живот…
- Точно казано, да. Моменти живот… Ние всички там пропуснахме и хубавите, и неприятните неща, които за тези години са се случвали с наши близки. Пропуснах и гибелта на татко ми – той е умрял, до момента в който съм била в пандиза. Същото се случи и с бащата на Валя. Нищо не можеш да направиш, да промениш… След това лека-полека наваксахме, единствено не можем, за жалост, да върнем околните, които сме изгубили.
Медиците ни при завръщането си на българска земя – щастливи и свободни
- Болката на родителите ви е била най-страшна през цялото това време!
- Да… Майка ми близо две години съвсем не е спала. Сподели ми това, когато се прибрах. Много са страдали околните ни. Но и нашето страдалчество там беше извънредно.
- Затова ли боядиса косата алена в един миг там? Като израз на непокорство…
- Точно по този начин, да. Това беше моят митинг. Исках да покажа, че не съм смазана, както желаеха да бъда. Макар че средностатистическата българка тъкмо това по този начин и не ми го елементарни.
Не ми елементарни,
че съм гримирана
и с алена коса
когато са излъчвали фрагменти от процеса. А това, че майка ми също гледа телевизия и ме вижда… Аз просто не желаех тя да ме вижда унила, смачкана, умърлушена. Но хората са разнообразни. Има такива, които разбираха това – същите, които се събираха на манифестации в наша поддръжка, само че и такива, за които бе неприемливо. На оня 9 февруари, когато направихме 8 години зад решетките – пред църквата „ Александър Невски” излязоха хиляди хора с плакати в наша поддръжка. Успяхме там да забележим това по малкия екран. Видяхме хиляди лица със сълзи на очите. Хора, които не познаваме. И беше една доста огромна морална поддръжка. В България обществото в никакъв случай не е било по този начин проведено и толкоз доста хора да поддържат едни българи. Ако това трябваше да се случи, единствено с цел да видят хората такова обединяване, несъмнено си е заслужавало… Да видиш българинът единен. А хората, за които визията е била неприемлива, за мен са нещастни хора в личния си живот – и проектират нещастието или виновността си върху останалите, които не познават. Има и такива. Но аз не им обръщам внимание доста от дълго време.
- С други думи, към днешна дата го няма горчивият привкус?
- Не… Може би го имаше първоначално понякога, когато сме били още в пандиза. Носеха ни вестници или пък чуем отнякъде нещо неприятно, погрешно казано, оклеветяващо. И се огорчавахме. Сега към този момент не е по този начин.
- А забавно е по какъв начин хората в Либия възприемаха този твой алегоричен митинг?
- Имаше доста снимани фрагменти с митинги, в които ни назоваха „ Убийците!” Цялата мръсотия падаше най-много върху мен тогава. Бях „ Убийцата Кристияна”. Имаше плакати, изявления, само че аз на тях не им се дразня. Това е необразован, подведен народ. Тогава, когато си под такава тирания и ти командват всяка стъпка къде да бъде, е естествена реакция. Оправдавам ги. Не им се дразня. А интелигентните хора в Либия в никакъв случай не се усъмниха в нас. Когато ни изкараха по време на митинга с Уокърби от пандиза и ни заведоха в един полицейски сектор в една къща. Нито един от служителите на реда, които ни охраняваха там, не ни упрекна, нито е повярвал на обвиняването. Държаха се извънредно другарски с нас. Чувствахме даже, че те желаят по някакъв метод, с нещо, в случай че могат, да облекчат бита ни. Но те си познават системата, по какъв начин се случват нещата. Така че доста интелигентни хора не са повярвали на това обвиняване, само че има и такива, които и до ден-днешен имат вяра.
- Имаш ли през днешния ден някакъв насъбран боязън, когато би трябвало да предприемеш пътешестване – в България и най-много отвън страната?
- Не, популярност Богу, нямам. Почти всяка година вървя в Турция. Иначе за работа – преди 7-8 години имах предпочитание да отида някъде, само че не в арабска страна, а в по-цивилизована. Започнах и език да изучавам – френски. Изкарах четири равнища към Френския културен център, само че след това се случи по този начин, че свекърва ми се разболя и аз я гледах. После синът ми се ожени, роди ми се внуче. И към този момент когато си над 50 години, нямаш този хъс. Аз желаех да отида да работя в чужбина не главно поради парите, колкото поради това, че когато работиш избран интервал от време там, можеш да получиш някаква минимална пенсия от тази страна, която щеше да бъде в пъти повече, в сравнение с тази, която ме чака в България. Но към този момент съм на 58 и мястото ми е в България. Имам си и хубава работа. Когато се върнах през 2007 година, аплайвах за рехабилитатор – три години бях студентка с 22-годишните. Завърших, взех си дипломата с отличен. И от 2010 година насам работя във Военна болница. Колегите ми са доста свестни и положителни хора, работата ми е извънредно приятна, към този момент нямам тези нощни наряди, каквито имах в предходната си специалност като сестра. Вече съм доста удовлетворена (усмихва се).
- Как се стига до същинското осъзнаване на онази тибетска сентенция за непоисканото положително? Трябва да преминеш през огромното отчаяние, с цел да стигнеш до смисъла…
- Хората като че ли са по-склонни да кажат, че схващат смисъла, само че не и да го приложат в живота си. Така е. При мен постоянно се случва приятелки, които са с по 15-20 години по-малки на години от мен, да ми кажат след извършен диалог:
“Ей, Криси, не
знаеш единствено какъв брой
ми оказа помощ с това,
което показа.”
Значи има въпреки всичко някакъв смисъл и полезност от това, което съм претърпяла и което в този момент предавам на хората към мен. Например в моментите, когато хората към мен за нещо се ядосват или тревожат за проблем, който никога не е огромен – говорейки с мен, им става по-леко и по-хубаво. Затова и доста ме обичат (смее се). Но преди и аз бях по този начин – доста се раздавах, на всеки да оказа помощ, да угодя, да отвръщам. Но към този момент несъмнено последвам тази тибетска сентенция за непоисканото положително. Пак правя… само че не в онази степен, в която е било преди. Повече се възпирам. Ооо, а в този момент, тъй като Здравко е тук до мен и чуваш какво споделя – „ Не я слушайте, не е така” (смее се).
Янк Бари целува Кристияна Вълчева, която му наподобява на Мерил Стрийп, а доктор Здравко Георгиев е прегърнал Ивендър Холифийлд на вечеря в София
- Значи би трябвало още да се постараеш! А Здравко, доколкото знам, към момента сънува понякога затвора…
- Ще се постарая, щом по този начин ме издаде той (смее се). Но да, Здравко още сънува пандиза, при него се получава очевидно на подсъзнателно равнище. Затова ще го повеждам при някоя баба да му лее патрон (смее се), няма да разгадавам на обичайна медицина. Така ме и посъветваха. Но той е доста чист и раним като човек и очевидно всичко това там доста му се отрази на душeвността.
- А връщате ли се и двамата към оня миг на летището в България, когато самолетът кацна и ви посрещнаха хиляди българи, само че най-много околните ви? Невероятна страст беше тогава!
- Наистина, да. Но знаеш ли, ще те учудя, тъй като страстта при мен пристигна доста по-късно. Когато кацнахме в България, в началото ни настаниха в резиденция „ Бояна”. Разрешиха и на околните ни да идват при нас, да ни виждат, имаше даже обезпечени стаи за тях за преспиване. Само че съвсем всички изгонихме околните си. Знам, че звучи изненадващо… Но ние в този миг просто нямахме потребност да чуем какъв брой доста те са страдали. Защото те по този начин стартират диалозите си – какъв брой доста са страдали през годините. Нямахме просто повече място в себе си да чуем непознато страдалчество, при изискване че
ние сме минали
през пъкъла
Най-хубавите ни моменти бяха с публицистите – два-три дни по-късно се събрахме с всички тях и отидохме на един бар. Стояхме там до 5 сутринта. После си дадох сметка за какво по този начин се получи… Просто тъй като с публицистите няма какво да си обясняваме. Те знаят всичко за нас, били са на всички каузи, видели са ни – и си говорихме единствено за странични и хубави неща с тях.
Иначе в първия миг при кацането в България в мен нямаше никакво чувство. Слизайки по стълбичката на самолета, към този момент знаех, че съм си вкъщи и нещо хубаво се случва. Но не можеш още да осъзнаеш до дъно. Не се развълнувах, даже сърцето ми не се разтуптя. Така, както септември същата година, когато скочих с бънджи от моста на Витиня. Нищо не ми трепна. Знаеш ли... при мен се получи някаква отбрана на мозъка, на съзнанието. Изграждаш невидима стена, с цел да не може да те допира неприятното и да те унищожи. Но тази стена, уви, стопира всичко – и хубаво, и неприятно. Трябваха ми месеци, с цел да мога да си разреша да се развеселявам, да се върна към елементарните човешки усмивки и страсти. Да осъзная, че към този момент съм свободна. Да стартира да се наскърбявам, тъй като бях отвикнала. Не се натъжавах от нищо. Впоследствие с годините започнаха и още веднъж да ми се насълзяват очите, да вземем за пример, когато виждам някой филм. Постепенно се връщах към себе си.
- Най-трудното – да се преодолееш, да постигнеш себе си, макар себе си!
- Именно. Точно по този начин. В мен полезностите бяха живи – в случай че някой се нуждаеше от помощ, от поддръжка, незабавно реагирах, само че в това време без да изпитвам страст, без да се разтреперя, без сърцето ми се да се форсира, без да заплача, без да съчувствам. Нищо. Трябваха ми години, с цел да стартира да се наскърбявам и да се веселя същински.
Интервю на Анелия ПОПОВА
- Наистина е по този начин. Осъзнаването по-късно не идва незабавно, а се случва последователно. Но истината е, че аз осъзнавах някои от нещата още до момента в който бях в Либия. В пандиза премислях непрекъснато живота си, тъй като имаш 24 часа, в които да го направиш. И в един миг започнах да мисля по друг метод за обстановката, света, хората и събитията към себе си. За един човек дори не е нужно да премине в живота си през огромен прелом, с цел да разбере какъв брой малко са скъпите и значимите неща, за които в действителност би трябвало да се тревожим. Много са малко.
- Кои са значимите неща в живота?
- Това да сме здрави, да имаме към себе си няколко другари, не е нужно да са извънредно доста, един човек, който да ни обича и всичко друго е наред. Много са малко нещата, за които си коства да изпаднем в нервност, да се обезпокоим прекалено много. Осмислих от дълго време това и през днешния ден съм благополучен човек. Имам мъж, който ме обича, работа, нямам заеми и съм на обща храна. Не виждам какво повече му би трябвало на човек.
- Докато си била в пандиза, съвсем не се е случвало да заплачеш. Как го реализира, тъй като това е нещо напълно обикновено, а и доста човешко?
- Ще ти споделя, че първите месеци, когато бяха изтезанията, това, което изпитвах, беше смут. А ужасът не ражда сълзи. Когато човек е в такова положение, просто не може да плаче. А по-късно, когато идваха моментите на осъзнаване на обстановката, през всичките тези години, които прекарахме там, главното и основното, което и до през днешния ден дублирам на своите приятелки, които заплакват пред мен, е – ние в никакъв случай не би трябвало да се самосъжаляваме. Самосъжалението е самоубийство! Аз не позволих това, не съм се самосъжалявала нито един път. Просто одобрих нещата такива, каквито са.
- Но по какъв начин се одобряват такива чудовищни обстановки, условия, обвинявания?!
- Те са чудовищни в действителност. Но в един миг си споделих, че просто ми се изпраща Отгоре някакво тестване, през което би трябвало да мина. И няма смисъл да се плаче. Трябва да имам единствено едно самообладание и една молитва. Нищо друго.
- Когато човек е надалеч от околните си, от родината и е сложена присъда за живота му, сълзите са нещо напълно обикновено, даже и в тях не е наложително да участва наложително самосъжалението…
- Разбира се, беше ми мъчително. Но това беше нещо доста мое, доста персонално. Ние всички сме доста разнообразни и всеки възприема и отиграва друго обстановките, в които е подложен. И в действителност тъкмо в това се състои хубостта на света. На мен ми беше доста мъчително, само че резервирах самообладание. Имах потребност единствено от него и от молитвата си.
- А имаше ли ги до един миг или от самото начало обвиняванията?
- Да… Имаше ги. Като всеки младеж и аз търсех тогава някъде разрешението на този проблем отвън себе си. Но в действителност човек не трябва да упреква. Трябва да разбере и друго – не трябва нито да наскърбява, нито да се усеща афектиран. Защото и в двата случая си нанася идентична щета.
Българските медици – устойчиви душевен зад решетките на либийския затвор. Кристияна е в средата на първия ред
- Простихте ли на българските политици, за които още преди години изразихте мнение, че може би е трябвало да реагират по-рано?
- О, дала прошка съм им на всички. Смятам, че има Бог и всеки си намира и е подложен на мястото си в този живот. Преди години в действителност имах в себе си арестувани и обвинявания, и засегнатост, и оскърбление, само че към този момент никого не упреквам. Абсолютно никого. Гледам напред. Заобиколена съм от положителни хора. Имам мъж, който ме обича, внуче на 4 годинки, и въобще не се възнамерявам за тези моменти. Дори не тая в себе си някакво възприятие за реванш. Не. Освободих се от тях.
- Възстановява ли понякога съзнанието някои от тези ужасни картини?
- От време на време си припомням някои неща, само че към този момент смут няма. Защото в случай че имаше смут и той бе непрестанен, то човек непрестанно ще се връща обратно. А като се връща, стартира да изпитва нерешителност, боязън. Изпитва ужаса от това, което е претърпял още веднъж. И става по този начин, че
просто не може да
продължи напред
в живота си
Остава в границите на този смут. При мен няма подобен миг. Дори с мъжа ми доста рядко се сещаме за това, което е било, въпреки че сме дружно непрестанно. Когато се забележим с останалите четири сестри – примерно по някакъв мотив в София, ние в никакъв случай не се връщаме обратно. Ако го създадем, то е единствено с цел да се сетим за някои от комичните случки в годините. Въпрос на философия, с цел да продължим живота си обикновено.
- Всъщност вие не сте се познавали преди този случай в Либия, нали по този начин?
- Да, не се познавахме. Те работеха в детска болница, а аз – в неврологичен център в хемодиализа. Преди това даже не се бяхме виждали и един път. Там ни се преплетоха орисите. С тези хора нямах нищо общо. Ние всичките сме безусловно разнообразни по темперамент и за жалост ни събра зла орис, не някакъв прелестен миг. Но по този начин се случва от време на време в живота.
- Имаше ли в оня миг нещо, което да подскаже по един или различен метод, че по този начин ще се развие обстановката?
- Всъщност имаше, да… Хиляди неща, на които аз не обръщам въобще внимание, тъй като нямам никаква връзка с детска болница, не познавам никого оттова.
Имаше хиляди
сигнали
Но не, не се усетих, тъй като всичкото за мен бе доста далечно. Все едно да се опасявам в този момент за бурите в Аризона да вземем за пример. Нещо непознато, далечно за мен. Аз просто отидох, с цел да работя там, като преди този момент към този момент го бях правила осем години. Непрекъснато съм работила в тези години и внезапно ми се случва нещо, което нито съм успявала да го усетя, нито да предположа, че ще ескалира по този метод. Просто беше в действителност като гръм от ясно небе.
- Тези осем години обаче звучат доста ужасно от позиция на пропуснатото време, моменти с околните, моменти живот…
- Точно казано, да. Моменти живот… Ние всички там пропуснахме и хубавите, и неприятните неща, които за тези години са се случвали с наши близки. Пропуснах и гибелта на татко ми – той е умрял, до момента в който съм била в пандиза. Същото се случи и с бащата на Валя. Нищо не можеш да направиш, да промениш… След това лека-полека наваксахме, единствено не можем, за жалост, да върнем околните, които сме изгубили.
Медиците ни при завръщането си на българска земя – щастливи и свободни
- Болката на родителите ви е била най-страшна през цялото това време!
- Да… Майка ми близо две години съвсем не е спала. Сподели ми това, когато се прибрах. Много са страдали околните ни. Но и нашето страдалчество там беше извънредно.
- Затова ли боядиса косата алена в един миг там? Като израз на непокорство…
- Точно по този начин, да. Това беше моят митинг. Исках да покажа, че не съм смазана, както желаеха да бъда. Макар че средностатистическата българка тъкмо това по този начин и не ми го елементарни.
Не ми елементарни,
че съм гримирана
и с алена коса
когато са излъчвали фрагменти от процеса. А това, че майка ми също гледа телевизия и ме вижда… Аз просто не желаех тя да ме вижда унила, смачкана, умърлушена. Но хората са разнообразни. Има такива, които разбираха това – същите, които се събираха на манифестации в наша поддръжка, само че и такива, за които бе неприемливо. На оня 9 февруари, когато направихме 8 години зад решетките – пред църквата „ Александър Невски” излязоха хиляди хора с плакати в наша поддръжка. Успяхме там да забележим това по малкия екран. Видяхме хиляди лица със сълзи на очите. Хора, които не познаваме. И беше една доста огромна морална поддръжка. В България обществото в никакъв случай не е било по този начин проведено и толкоз доста хора да поддържат едни българи. Ако това трябваше да се случи, единствено с цел да видят хората такова обединяване, несъмнено си е заслужавало… Да видиш българинът единен. А хората, за които визията е била неприемлива, за мен са нещастни хора в личния си живот – и проектират нещастието или виновността си върху останалите, които не познават. Има и такива. Но аз не им обръщам внимание доста от дълго време.
- С други думи, към днешна дата го няма горчивият привкус?
- Не… Може би го имаше първоначално понякога, когато сме били още в пандиза. Носеха ни вестници или пък чуем отнякъде нещо неприятно, погрешно казано, оклеветяващо. И се огорчавахме. Сега към този момент не е по този начин.
- А забавно е по какъв начин хората в Либия възприемаха този твой алегоричен митинг?
- Имаше доста снимани фрагменти с митинги, в които ни назоваха „ Убийците!” Цялата мръсотия падаше най-много върху мен тогава. Бях „ Убийцата Кристияна”. Имаше плакати, изявления, само че аз на тях не им се дразня. Това е необразован, подведен народ. Тогава, когато си под такава тирания и ти командват всяка стъпка къде да бъде, е естествена реакция. Оправдавам ги. Не им се дразня. А интелигентните хора в Либия в никакъв случай не се усъмниха в нас. Когато ни изкараха по време на митинга с Уокърби от пандиза и ни заведоха в един полицейски сектор в една къща. Нито един от служителите на реда, които ни охраняваха там, не ни упрекна, нито е повярвал на обвиняването. Държаха се извънредно другарски с нас. Чувствахме даже, че те желаят по някакъв метод, с нещо, в случай че могат, да облекчат бита ни. Но те си познават системата, по какъв начин се случват нещата. Така че доста интелигентни хора не са повярвали на това обвиняване, само че има и такива, които и до ден-днешен имат вяра.
- Имаш ли през днешния ден някакъв насъбран боязън, когато би трябвало да предприемеш пътешестване – в България и най-много отвън страната?
- Не, популярност Богу, нямам. Почти всяка година вървя в Турция. Иначе за работа – преди 7-8 години имах предпочитание да отида някъде, само че не в арабска страна, а в по-цивилизована. Започнах и език да изучавам – френски. Изкарах четири равнища към Френския културен център, само че след това се случи по този начин, че свекърва ми се разболя и аз я гледах. После синът ми се ожени, роди ми се внуче. И към този момент когато си над 50 години, нямаш този хъс. Аз желаех да отида да работя в чужбина не главно поради парите, колкото поради това, че когато работиш избран интервал от време там, можеш да получиш някаква минимална пенсия от тази страна, която щеше да бъде в пъти повече, в сравнение с тази, която ме чака в България. Но към този момент съм на 58 и мястото ми е в България. Имам си и хубава работа. Когато се върнах през 2007 година, аплайвах за рехабилитатор – три години бях студентка с 22-годишните. Завърших, взех си дипломата с отличен. И от 2010 година насам работя във Военна болница. Колегите ми са доста свестни и положителни хора, работата ми е извънредно приятна, към този момент нямам тези нощни наряди, каквито имах в предходната си специалност като сестра. Вече съм доста удовлетворена (усмихва се).
- Как се стига до същинското осъзнаване на онази тибетска сентенция за непоисканото положително? Трябва да преминеш през огромното отчаяние, с цел да стигнеш до смисъла…
- Хората като че ли са по-склонни да кажат, че схващат смисъла, само че не и да го приложат в живота си. Така е. При мен постоянно се случва приятелки, които са с по 15-20 години по-малки на години от мен, да ми кажат след извършен диалог:
“Ей, Криси, не
знаеш единствено какъв брой
ми оказа помощ с това,
което показа.”
Значи има въпреки всичко някакъв смисъл и полезност от това, което съм претърпяла и което в този момент предавам на хората към мен. Например в моментите, когато хората към мен за нещо се ядосват или тревожат за проблем, който никога не е огромен – говорейки с мен, им става по-леко и по-хубаво. Затова и доста ме обичат (смее се). Но преди и аз бях по този начин – доста се раздавах, на всеки да оказа помощ, да угодя, да отвръщам. Но към този момент несъмнено последвам тази тибетска сентенция за непоисканото положително. Пак правя… само че не в онази степен, в която е било преди. Повече се възпирам. Ооо, а в този момент, тъй като Здравко е тук до мен и чуваш какво споделя – „ Не я слушайте, не е така” (смее се).
Янк Бари целува Кристияна Вълчева, която му наподобява на Мерил Стрийп, а доктор Здравко Георгиев е прегърнал Ивендър Холифийлд на вечеря в София
- Значи би трябвало още да се постараеш! А Здравко, доколкото знам, към момента сънува понякога затвора…
- Ще се постарая, щом по този начин ме издаде той (смее се). Но да, Здравко още сънува пандиза, при него се получава очевидно на подсъзнателно равнище. Затова ще го повеждам при някоя баба да му лее патрон (смее се), няма да разгадавам на обичайна медицина. Така ме и посъветваха. Но той е доста чист и раним като човек и очевидно всичко това там доста му се отрази на душeвността.
- А връщате ли се и двамата към оня миг на летището в България, когато самолетът кацна и ви посрещнаха хиляди българи, само че най-много околните ви? Невероятна страст беше тогава!
- Наистина, да. Но знаеш ли, ще те учудя, тъй като страстта при мен пристигна доста по-късно. Когато кацнахме в България, в началото ни настаниха в резиденция „ Бояна”. Разрешиха и на околните ни да идват при нас, да ни виждат, имаше даже обезпечени стаи за тях за преспиване. Само че съвсем всички изгонихме околните си. Знам, че звучи изненадващо… Но ние в този миг просто нямахме потребност да чуем какъв брой доста те са страдали. Защото те по този начин стартират диалозите си – какъв брой доста са страдали през годините. Нямахме просто повече място в себе си да чуем непознато страдалчество, при изискване че
ние сме минали
през пъкъла
Най-хубавите ни моменти бяха с публицистите – два-три дни по-късно се събрахме с всички тях и отидохме на един бар. Стояхме там до 5 сутринта. После си дадох сметка за какво по този начин се получи… Просто тъй като с публицистите няма какво да си обясняваме. Те знаят всичко за нас, били са на всички каузи, видели са ни – и си говорихме единствено за странични и хубави неща с тях.
Иначе в първия миг при кацането в България в мен нямаше никакво чувство. Слизайки по стълбичката на самолета, към този момент знаех, че съм си вкъщи и нещо хубаво се случва. Но не можеш още да осъзнаеш до дъно. Не се развълнувах, даже сърцето ми не се разтуптя. Така, както септември същата година, когато скочих с бънджи от моста на Витиня. Нищо не ми трепна. Знаеш ли... при мен се получи някаква отбрана на мозъка, на съзнанието. Изграждаш невидима стена, с цел да не може да те допира неприятното и да те унищожи. Но тази стена, уви, стопира всичко – и хубаво, и неприятно. Трябваха ми месеци, с цел да мога да си разреша да се развеселявам, да се върна към елементарните човешки усмивки и страсти. Да осъзная, че към този момент съм свободна. Да стартира да се наскърбявам, тъй като бях отвикнала. Не се натъжавах от нищо. Впоследствие с годините започнаха и още веднъж да ми се насълзяват очите, да вземем за пример, когато виждам някой филм. Постепенно се връщах към себе си.
- Най-трудното – да се преодолееш, да постигнеш себе си, макар себе си!
- Именно. Точно по този начин. В мен полезностите бяха живи – в случай че някой се нуждаеше от помощ, от поддръжка, незабавно реагирах, само че в това време без да изпитвам страст, без да се разтреперя, без сърцето ми се да се форсира, без да заплача, без да съчувствам. Нищо. Трябваха ми години, с цел да стартира да се наскърбявам и да се веселя същински.
Интервю на Анелия ПОПОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ