Какво научих (за себе си) след смъртта на Крис Корнел
Крис Корнел си отиде на 18 май 2017 година и в същото време след гибелта му шокът към момента не отшумява. Истинският потрес обаче е другаде - в силата, с която неговото решение продължава да ми въздейства. Тази мощ надали в миналото ще намалее, загнезди се болежка, отвори се рана.
Не бях осъзнавала какъв брой надълбоко той постоянно е бил там, в съзнанието ми. Даваше ми една сигурност, че можем да продължим. Това наше комплицирано и изгубено сред преходи и промени потомство. Той беше от оживелите, а те към този момент не са доста. Крис беше наличие, с което растях, без значение от музиката, гаджетата, книгите и всичко останало. Радвах му се от разстояние през годините. Като остарял другар, с който не се виждате всеки ден, само че нищо не е в положение да ви отдалечи същински. Радвах се на новите му албуми, планове, на фамилията му, на филмите, за които написа тези хубави песни. На метода, по който той остана правилен на себе си, и сподели, че можем и ние. Че мога аз.
“ Крис Корнел беше рядко срещана порода хора, музиканти. Той имаше онази харизма, която искреше на всички места, където се появи. Добър човек, образован, преклонен. Така ще остане той в съзнанието ми - висок, възслаб, сините очи, обрамчени в къдрици, меката усмивка, оня напоен с болежка глас. ”
Грънджът беше моят първи протест и това, което остана след него у мен, даде началото на всичко, което съм в този момент. И постоянно съм носела тази част от него у себе си. Крис осмисли този протест, даде му дълбочина и смисъл. Той беше like a stone за мен.
И в този момент, когато го няма, като че ли всичко се разклаща радикално. Това, което е било сигурен пиедестал, се слага под подозрение. Та той, Еди Ведър - те оцеляха, за Бога! Те претърпяха това десетилетие и тази битка ги направи умиротворени, осъзнати - сътвориха фамилии, изглеждаха/изглеждат щастливи с децата и съпругите си, в мир, само че и будни, към момента на сцена! Продължаваха да пълнят залите и сърцата на почитателите. А даже и тези, които не харесваха грънджа, говореха с почитание за Крис, за Еди, за тяхното завещание, което двамата поддържаха и с благото и прочувствено другарство между тях...Толкова прелестно благи един към различен.
“За мен той беше образец, че колкото и болежка да мине, колкото и другари да погребеш, каквото и да засегне ядрото на съществото ти, има метод да оцелееш. ”
Музиката? Безспорно! Да намериш човек, който да те обича, другари, с които да се смееш - скъпо! Да имаш деца - цяло знамение. Покоряваща непорочност на фона на всичко, през което си минал...След 18 май се роди нова паника - че всичко е било видимо. Че не е задоволително. Че всичко е илюзия и раните в никакъв случай не се били излекувани през цялото това време, в противен случай - станали са по-болезнени. Заради упованията, отговорността. Непоносимата тежест, че би трябвало да си надмогнал, а не си. Надявахме се, че предишното е опаковано насигурно в сантименталния блян на 90-те и с него може да се живее. Сега има нова паника и няма изгонване. Въпроси изскачат за него, само че те са за нас:
Защо той реши да си отиде? Кое не беше наред? Защо ние сме се заблуждавали, че най-лошото е минало? Какво е терзаело сърцето му и дали то не е същото, което не дава мира на нашите. На тези, които продължаваме да скърбим за него...
Грънджът стартира със Soundgarden, по този начин най-малко е останало в съзнанието ми. Тази музика и в действителност неналичието на афиширано обръщение в нея даваха утехата, че е обикновено да има болежка, обикновено е възприятието, че не пасваш и се чувстваш друг. Те демонстрираха, че музиката е налична за всеки гараж, за всяко хлапе на скейт. За незабележимите новобранци, които до този миг нямаха с кого да се разпознават. Малко самотни деца, подценени от постоянно заетите си родители, без проект за бъдещето. Без идея, без гадже, непопулярни, неотличими, нехаресвани даже от тях самите. Деца, които желаят да бъдат оставени на мира, само че единствено и единствено някой в действителност да ги забележи, да бъдат открити, да се превъзмогнат самите те.
От това необичайно и спорно чувство се роди по-скоро болежка, в сравнение с яд, по-скоро накърнимост, в сравнение с цинизъм. Разпиляност, обърканост, липса на цел. Но и тези деца, ние, намерихме между тях някаква мощ и единодушие. Грънджът даде тази мощ, че не си в действителност самичък в това чувство. Че има хора към теб, които изпитват същото, само че не могат да го изразят. По друг метод Soundgarden, Pearl Jam, Nirvana, Alice in chains, Stone Temple Pilots попиха и отразиха този generation vibe, който промени рока.
“Един по един си отидоха гръндж иконите - 3 от 5, към този момент 4 от 5...И аз не спирам да мисля, да чувам, да чета, да виждам изявленията. Болезнено да си припомням моето “тогава ”, да си натрапвам да участвам в моето “сега ”. ”
Защото оживелите създадохме фамилии, гледаме деца, оправяме се някак. Налага се. Наложи се да погребем болките и неналичията, да загърбим черните моменти. Мислите за самоубийство, опиатите. Да си самоизмисляме опори, да си постановяваме цели.
Но гибелта на Крис Корнел ми сподели, че не може дълго да се потулва това, което те терзае толкоз надълбоко, че си не запомнил, че има такова място в теб. Депресията е сателит, който не забелязваш в ярките съботни следобеди, когато играеш с детето си. Семейни сутрини и вечери, сякаш цялостни с страсти, проекти, а толкоз, толкоз пусти в сърцето ти. Дни с другари, които не могат да върнат тези от детинство, които си отпътуваха от свръхдоза, които се разпиляха и трансформираха. Служебни триумфи, в които търсиш утвърждението на татко си, блажената непосредственост на майка си. Правиш се, че не забелязваш, само че има нота, фотография, спомен, място, които на мига връщат болката - толкоз първична, без значение какъв брой време е минало. Тя е там, в никакъв случай не си е ходила. Може да наслагваме върху нея, само че тя е там.
От всичко, което изгледах и изслушах, от всичко, към което се върнах за един месец, разбрах, че постоянно ще се изтезаваме от виновност. Че онази болежка ще е в нас...че ще търсим бързи обезщетения за неналичията..че любовта няма да ни стигне. Но както Крис се е измъчвал от виновност, че не е оказал помощ на Лейн Стейли в сериозен миг:
Не отхвърляй помощ, не отблъсквай другар, не отвръщай очи. Вдигни телефона, разтръскай го за раменете, разкрещи се. Преодолей съпротивата му, поеми болката му, бъди там. Кажи на някого, в случай че усещаш, че нещото е по-голямо от теб. Изслушвай, споделяй, търси своите хора. Товарите постоянно са непостижими и неразбираеми за останалите, пред очите ни се разиграват нещастия, а не знаем. Хора си отиват и не знаем за какво. Може да си разбиращ и търпелив, само че по-лошото от това, другар краткотрайно да те намрази, е виновността, че си видял вик за помощ и не си отразил с деяние, даже с дума, даже с мека тишина.
Болката върви с любовта, уязвимостта е мощ. Решението е в нас, само че положителната дума идва от вън. Човек има потребност да чуе личния си глас, който изрича терзанията му. Търси нечии очи, отразени в очите му. Човек би трябвало да може да направи избавителната крачка към другия. В това е последната ми вяра. Искам да знам, да имам вяра, че с изключение на музиката, текстовете, този глас и харизма, Крис Корнел ще остави и нещо за всеки от нас, персонално наше и изстрадано от него.
Както сподели изтерзаният Еди в Амстердам, първият концерт от европейското му турне: And I just know that healing takes time, if it ever happens. It takes time, and that means you have to start somewhere. So let it be music. Let it be love and togetherness. А дни по-късно, във Флоренция, на последния си концерт, той направи най-покъртителното осъществяване на Black в респект на Крис. И когато гласът му се задавя в сълзи, това са моите, нашите сълзи:
Не бях осъзнавала какъв брой надълбоко той постоянно е бил там, в съзнанието ми. Даваше ми една сигурност, че можем да продължим. Това наше комплицирано и изгубено сред преходи и промени потомство. Той беше от оживелите, а те към този момент не са доста. Крис беше наличие, с което растях, без значение от музиката, гаджетата, книгите и всичко останало. Радвах му се от разстояние през годините. Като остарял другар, с който не се виждате всеки ден, само че нищо не е в положение да ви отдалечи същински. Радвах се на новите му албуми, планове, на фамилията му, на филмите, за които написа тези хубави песни. На метода, по който той остана правилен на себе си, и сподели, че можем и ние. Че мога аз.
“ Крис Корнел беше рядко срещана порода хора, музиканти. Той имаше онази харизма, която искреше на всички места, където се появи. Добър човек, образован, преклонен. Така ще остане той в съзнанието ми - висок, възслаб, сините очи, обрамчени в къдрици, меката усмивка, оня напоен с болежка глас. ”
Грънджът беше моят първи протест и това, което остана след него у мен, даде началото на всичко, което съм в този момент. И постоянно съм носела тази част от него у себе си. Крис осмисли този протест, даде му дълбочина и смисъл. Той беше like a stone за мен.
И в този момент, когато го няма, като че ли всичко се разклаща радикално. Това, което е било сигурен пиедестал, се слага под подозрение. Та той, Еди Ведър - те оцеляха, за Бога! Те претърпяха това десетилетие и тази битка ги направи умиротворени, осъзнати - сътвориха фамилии, изглеждаха/изглеждат щастливи с децата и съпругите си, в мир, само че и будни, към момента на сцена! Продължаваха да пълнят залите и сърцата на почитателите. А даже и тези, които не харесваха грънджа, говореха с почитание за Крис, за Еди, за тяхното завещание, което двамата поддържаха и с благото и прочувствено другарство между тях...Толкова прелестно благи един към различен.
“За мен той беше образец, че колкото и болежка да мине, колкото и другари да погребеш, каквото и да засегне ядрото на съществото ти, има метод да оцелееш. ”
Музиката? Безспорно! Да намериш човек, който да те обича, другари, с които да се смееш - скъпо! Да имаш деца - цяло знамение. Покоряваща непорочност на фона на всичко, през което си минал...След 18 май се роди нова паника - че всичко е било видимо. Че не е задоволително. Че всичко е илюзия и раните в никакъв случай не се били излекувани през цялото това време, в противен случай - станали са по-болезнени. Заради упованията, отговорността. Непоносимата тежест, че би трябвало да си надмогнал, а не си. Надявахме се, че предишното е опаковано насигурно в сантименталния блян на 90-те и с него може да се живее. Сега има нова паника и няма изгонване. Въпроси изскачат за него, само че те са за нас:
Защо той реши да си отиде? Кое не беше наред? Защо ние сме се заблуждавали, че най-лошото е минало? Какво е терзаело сърцето му и дали то не е същото, което не дава мира на нашите. На тези, които продължаваме да скърбим за него...
Грънджът стартира със Soundgarden, по този начин най-малко е останало в съзнанието ми. Тази музика и в действителност неналичието на афиширано обръщение в нея даваха утехата, че е обикновено да има болежка, обикновено е възприятието, че не пасваш и се чувстваш друг. Те демонстрираха, че музиката е налична за всеки гараж, за всяко хлапе на скейт. За незабележимите новобранци, които до този миг нямаха с кого да се разпознават. Малко самотни деца, подценени от постоянно заетите си родители, без проект за бъдещето. Без идея, без гадже, непопулярни, неотличими, нехаресвани даже от тях самите. Деца, които желаят да бъдат оставени на мира, само че единствено и единствено някой в действителност да ги забележи, да бъдат открити, да се превъзмогнат самите те.
От това необичайно и спорно чувство се роди по-скоро болежка, в сравнение с яд, по-скоро накърнимост, в сравнение с цинизъм. Разпиляност, обърканост, липса на цел. Но и тези деца, ние, намерихме между тях някаква мощ и единодушие. Грънджът даде тази мощ, че не си в действителност самичък в това чувство. Че има хора към теб, които изпитват същото, само че не могат да го изразят. По друг метод Soundgarden, Pearl Jam, Nirvana, Alice in chains, Stone Temple Pilots попиха и отразиха този generation vibe, който промени рока.
“Един по един си отидоха гръндж иконите - 3 от 5, към този момент 4 от 5...И аз не спирам да мисля, да чувам, да чета, да виждам изявленията. Болезнено да си припомням моето “тогава ”, да си натрапвам да участвам в моето “сега ”. ”
Защото оживелите създадохме фамилии, гледаме деца, оправяме се някак. Налага се. Наложи се да погребем болките и неналичията, да загърбим черните моменти. Мислите за самоубийство, опиатите. Да си самоизмисляме опори, да си постановяваме цели.
Но гибелта на Крис Корнел ми сподели, че не може дълго да се потулва това, което те терзае толкоз надълбоко, че си не запомнил, че има такова място в теб. Депресията е сателит, който не забелязваш в ярките съботни следобеди, когато играеш с детето си. Семейни сутрини и вечери, сякаш цялостни с страсти, проекти, а толкоз, толкоз пусти в сърцето ти. Дни с другари, които не могат да върнат тези от детинство, които си отпътуваха от свръхдоза, които се разпиляха и трансформираха. Служебни триумфи, в които търсиш утвърждението на татко си, блажената непосредственост на майка си. Правиш се, че не забелязваш, само че има нота, фотография, спомен, място, които на мига връщат болката - толкоз първична, без значение какъв брой време е минало. Тя е там, в никакъв случай не си е ходила. Може да наслагваме върху нея, само че тя е там.
От всичко, което изгледах и изслушах, от всичко, към което се върнах за един месец, разбрах, че постоянно ще се изтезаваме от виновност. Че онази болежка ще е в нас...че ще търсим бързи обезщетения за неналичията..че любовта няма да ни стигне. Но както Крис се е измъчвал от виновност, че не е оказал помощ на Лейн Стейли в сериозен миг:
Не отхвърляй помощ, не отблъсквай другар, не отвръщай очи. Вдигни телефона, разтръскай го за раменете, разкрещи се. Преодолей съпротивата му, поеми болката му, бъди там. Кажи на някого, в случай че усещаш, че нещото е по-голямо от теб. Изслушвай, споделяй, търси своите хора. Товарите постоянно са непостижими и неразбираеми за останалите, пред очите ни се разиграват нещастия, а не знаем. Хора си отиват и не знаем за какво. Може да си разбиращ и търпелив, само че по-лошото от това, другар краткотрайно да те намрази, е виновността, че си видял вик за помощ и не си отразил с деяние, даже с дума, даже с мека тишина.
Болката върви с любовта, уязвимостта е мощ. Решението е в нас, само че положителната дума идва от вън. Човек има потребност да чуе личния си глас, който изрича терзанията му. Търси нечии очи, отразени в очите му. Човек би трябвало да може да направи избавителната крачка към другия. В това е последната ми вяра. Искам да знам, да имам вяра, че с изключение на музиката, текстовете, този глас и харизма, Крис Корнел ще остави и нещо за всеки от нас, персонално наше и изстрадано от него.
Както сподели изтерзаният Еди в Амстердам, първият концерт от европейското му турне: And I just know that healing takes time, if it ever happens. It takes time, and that means you have to start somewhere. So let it be music. Let it be love and togetherness. А дни по-късно, във Флоренция, на последния си концерт, той направи най-покъртителното осъществяване на Black в респект на Крис. И когато гласът му се задавя в сълзи, това са моите, нашите сълзи:
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ