От глезена на някой беден, от черепа на някой цар...
Краят на септември е, само че следобедната горещина по табиет е допълзяла до еврейския квартал на Севиля. В тишината на сиестата дамата пред мен явно бърза. Сянката й се придвижва по паважа, безшумна и гъвкава като струйка пушек. След няколко крачки потъва в хладината на първия вход. Влизам и аз след нея без да знам за какво. Озовавам се в дребен магазин. Погледът ми минава небрежно през рафтовете с дребни сувенири и внезапно набива спирачки пред дребна порцеланова картина, вградена напряко в мазилката на стената. Плочката е с размер на iPhone X, само че напуканото й лице издава, че е връстница на Сервантес. На нея две сеньори са се разположили комфортно на скамейка и към този момент няколко епохи оживено разискват нещо (вероятно трета сеньора). Малко настрана от тях, на друга плочка, рицар в цялостно бойно снаряжение язди напето към някакво село. На трета виждам прислужникът му върху охранено магаре. Съвсем до вратата на магазина малко момче чете вечерната си молитва, коленичило до леглото... Цялата стена е изпъстрена с сходни поолющени плочки, които са като че ли вагончета на детско влакче, което ме отнася обратно във времето....
- Какво е това? – запитвам дамата на език, който извънредно се надявам да е испански. Тя се усмихва и споделя единствено една дума – Асулехо. „ Асулехо “ дублирам усърдно и прибирам грижливо думата в паметта си, като че ли е ключ, който не желая да изгубя. Вече знам, че ще ми потрябва.
Асулехо на испански (или Азулежу на португалски) в действителност е вид на арабската дума Zellige (الزليج), която значи „ дребен гладък камък “. С нея назовават всички типове теракотни плочки с глазирана повърхнина. Характерният порцеланов искра се получава от емайлирането им с разнообразни железни окиси. Тази техника на обработка на глината е позната още от античен Египет, само че звездният й момент настава с изгрева на полумесеца и похода на мюсюлманската просвета от междинна и централна Азия, през Средиземноморието до иберийския бряг. За жителите на феодален Иран, Османската империя, Магреб или Халифата на Кордоба дребните плочки с топъл искра са мотив за същата наслада и горделивост, както и печеният патладжан с медена глазура. Те са освен извор на божествена приятност за душата, само че и надеждна протекция за тялото през летните жеги...
С асулехо в продължение на епохи се облицоват стени, подове, паркови алеи, фасади, фонтани, църковни олтари, дворци, лечебни заведения и кръчми. В началото на 8 век те се настаняват трайно в Севиля дружно с мюсулманското настъпление на Пиренеите, а няколко века по-късно поемат към всички краища на остарелия континент.
Ако сме поети бихме споделили, че тъкмо с асулехо са покрити историческите мостове, свързващи редица противоположни крайбрежия - на исляма и католицизма, на религиозното и светското, на разточителния разкош и скромната наслада на бедния... Теракотените плочки стават част от маркировката в развиването на европейската просвета. Те постилат пътя от отдалечен Самарканд до Лисабон, от средновековната иконография до модернизма на актуалната градска архитектура и от ръчно направените уникати до всеобщото индустриално произвеждане.
Уикипедия усърдно осведоми, че едни най-ранните непокътнати мостри в Испания датират от 13-ти век и могат да бъдат забелязани в цялото им величие в двореца Алхамбра в Гранада. Има едно досадно езиково факсимиле за гледките, които просто „ стопират дъха “, само че тук, в резиденцията на династията на Насридите, този израз си е напълно на място.
Всичко, което, човек може да каже в първия миг е една поредност от възклицания, въздишки и междуметия.
Плочките са едноцветни, нарязани в разнообразни геометрични форми и аранжирани в безкрайни по мярка и многообразие панели върху стените и пода. Интериорът просто засмуква със своята линейна, някак математически нереална хармония. Облицовките на стените са като че ли образни модели на функционалности, прогресии и тези цифри на Фибоначи, които той открива по същото това време при пътуванията си на Изток. Ислямът не позволява човешка ръка да пресъздава сътвореното от Всевишния, по тази причина отсъстват всевъзможни реалистични изображения и картини. Пиршеството за сетивата на тогавашните емири (и моя благосклонност днес) е плод само на невероятната фикция при играта с геометрични фигури и комбинирането на цветове.
Освен на възбраната да се имитира сътвореното от Аллах, арабското изкуство се подчинява на още едно предписание – horror vacui (ужасът от пустота). В случая минимализмът на ритмично повтарящи се триъгълници, квадрати и кръгове е комбиниран с безотговорно разсипничество в потреблението и на най-малкото останало свободно пространство. Всеки квадратен сантиметър е напълнен с дребни асулехо и комплицирани калиграфски знаци, които пръстите биха могли да четат като Брайлов текст. Векове по-късно каталунският проектант Антонио Гауди ще трансформира този украсителен род в „ новото черно “, употребявайки милиони начупени части от асулехо, камъни и стъкло за причудливите си сюрреалистични и неоготически мозайки.
Днес Алхамбра опровергава известната визия, че красивото може да бъде съзерцавано само от отдалеченост, защото всяка непосредственост неизбежно поражда отчаяние и скука. Сътвореното от маврите в Гранада, Севиля, Кордоба и цяла Андалусия поразява както с мащаба и размаха си, по този начин и с ювелирната точност и грациозност и на най-дребния подробност. То е и една звучна плесница в лицето на всеки, който с лека ръка счита, че ислямът е хранителна среда само за безчовечие и свирепост. Истината е, че с изключение на думата „ асулехо “ локалното население заема още доста други понятия от арабския език в този интервал. Причината е тривиално елементарна - мюсулманските нашественици носят със себе си знание за света и просвета, която в доста връзки е надалеч по-напреднала от заварената в Европа.
Не инцидентно, когато в края на 15-ти век маврите дефинитивно отстъпват властта, новите владетели от северните княжества Навара, Леон, Кастилия и Арагон съхраняват издигнатото от тях и стартират да го приспособяват към християнската традиция. Теракотените плочки съответно документират този развой на възобновяване на културния програмен продукт. Върху тях бързо оживяват митологични и древен подиуми, ренесансови портрети на владетели и шутове, антични вази и цялата флора и фауна от National Geographic. Католическите кръстове се наместват до звездата на Давид и надписите от корана. Целомъдреното се омесва с бохемското, светците с алкохолиците, всемирната тъга със сексапила. От Италия идват фамозни майстори на керамика като Франциско Никулозо, които вкарват коренно нови тематики и техники в нанасянето на цветовете.
Имено мозайките от асулехо са декорът за сватбената гала на Карл V, император на Свещената римска империя, кралство Арагон, кралство Кастилия, кралство Неапол, кралство Сицилия, Бургундска Нидерландия и испанските колонии в Америка. През 1526 година в балната зала в двореца Алкасар в Севиля той взима за булка първата си братовчедка Изабела Португалска, на която всяка Карла Бруни явно е единствено следващата безимена версия.
За страдание двадесет години по-късно огромното земетресение в Лисабон унищожава доста от паната с мозайки по стените в Алкасар. Когато научава за случилото се, императорът взема решение да пристигна и да види на място провалите. Местните хора са толкоз притесенени от визитата, че се пробват небрежно да наредят големите пъзели с картини. Днес можем да забележим, че не им се е получило изключително добре и тук-там плочките са лепени на безусловно инцидентния принцип – тука има, тука няма.
Но един път завъртяло се, грънчарското колело няма прекъсване. Фабриките за керамика към Севиля и Кадис стартират да работят на цялостни обороти и да изнасят продукцията си – най-вече в Португалия и северна Европа. През 17-ти и 18-ти век, обаче, стартират да идват колосални по размерите си поръчки от колониите и най-много от Бразилия и Мексико. Това е и златният век на асулехото, епохата на великите майстори - Ciclo dos Mestres. В този интервал производството към момента е най-вече ръчно и по тази причина без значение от повтарящите се претекстове, на процедура няма две безусловно идентични плочки. Подобно на хората – отдалеко всяка наподобява на останалите, само че погледната от близко – е уникат.
Асулехото се трансформира в нещо като профилна фотография на Андалусия и Португалия. С него се редят икони над вратите, улични табели, декоративни фризове. С него се облицоват частни домове, храмове, административни здания и обществени пространства. То е безусловно под път и над път. Понякога цели фасади са облепени с хиляди плочки, а от време на време те се появяват единично – като дребни поетични произшествия върху стените.
За наслада на бедните и отчаяние на изкуствоведите 19-ти век идва с индустриалното произвеждане, поточните линии, маркетинговите тактики и стандартизираната продукция по азбучник. Изящните мостри от дворците на маврите се появяват в евтини фабрични версии и се рециклират до безконечност. Асулехо плочките се трансформират от извънредно украшение в всеобща простор потребност. Те стават налични за всеки по този начин, както всеки парижанин може да си постави една Мона Лиза в хола, а всеки виенчанин – една „ Целувка “ на Климт над леглото. В отговор на това не след дълго стартират да се появяват и първите антиквари, които изкупуват и продават остаряла, ръчно направена теракота. Дори до началото на 1990-те цените са скромни – от порядъка на няколко песети за достоверна плочка от 18-ти век. Днес към този момент те варират сред 50 и 150 евро в реномирани магазини като Coco Seville.
Като съпротивителна реакция против наложилото се всеобщо произвеждане доста майстори на керамика оферират на пазара свои авторови композиции, като резервират обичайна технология на изпичане и изобразяване на глината, само че следват напълно разнообразни артистични трендове – от ар деко до попарт и абстракционизъм. Затова в последна сметка през днешния ден всяка разходка из улиците на южна Испания и Португалия е като един бърз обновителен курс по история – история на изкуството, история на религиите, история на преселенията на народите и на пътуването на човешкия дух в мерака му да открие нещо свястно и изтънчено.
Асулехото е единствено едно от многото свидетелства, че в кръговрата сред раждане и гибел всеки има шанса да стъпи на нещо красиво и да сътвори нещо красиво. Защото без значение какъв шанс ни е отредила ориста – всички идваме от пръст и ставаме на пръст. Всички сме парче глина, поставено в ръцете ни от грънчаря на вселената. И въпросът на въпросите е какво вършим с него...
„ Върти безпределно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал самичък по табиет остарял,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой безпаричен, от черепа на някой цар. “
Омар Хайям
Снимки: Роси Михова
- Какво е това? – запитвам дамата на език, който извънредно се надявам да е испански. Тя се усмихва и споделя единствено една дума – Асулехо. „ Асулехо “ дублирам усърдно и прибирам грижливо думата в паметта си, като че ли е ключ, който не желая да изгубя. Вече знам, че ще ми потрябва.
Асулехо на испански (или Азулежу на португалски) в действителност е вид на арабската дума Zellige (الزليج), която значи „ дребен гладък камък “. С нея назовават всички типове теракотни плочки с глазирана повърхнина. Характерният порцеланов искра се получава от емайлирането им с разнообразни железни окиси. Тази техника на обработка на глината е позната още от античен Египет, само че звездният й момент настава с изгрева на полумесеца и похода на мюсюлманската просвета от междинна и централна Азия, през Средиземноморието до иберийския бряг. За жителите на феодален Иран, Османската империя, Магреб или Халифата на Кордоба дребните плочки с топъл искра са мотив за същата наслада и горделивост, както и печеният патладжан с медена глазура. Те са освен извор на божествена приятност за душата, само че и надеждна протекция за тялото през летните жеги...
С асулехо в продължение на епохи се облицоват стени, подове, паркови алеи, фасади, фонтани, църковни олтари, дворци, лечебни заведения и кръчми. В началото на 8 век те се настаняват трайно в Севиля дружно с мюсулманското настъпление на Пиренеите, а няколко века по-късно поемат към всички краища на остарелия континент.
Ако сме поети бихме споделили, че тъкмо с асулехо са покрити историческите мостове, свързващи редица противоположни крайбрежия - на исляма и католицизма, на религиозното и светското, на разточителния разкош и скромната наслада на бедния... Теракотените плочки стават част от маркировката в развиването на европейската просвета. Те постилат пътя от отдалечен Самарканд до Лисабон, от средновековната иконография до модернизма на актуалната градска архитектура и от ръчно направените уникати до всеобщото индустриално произвеждане.
Уикипедия усърдно осведоми, че едни най-ранните непокътнати мостри в Испания датират от 13-ти век и могат да бъдат забелязани в цялото им величие в двореца Алхамбра в Гранада. Има едно досадно езиково факсимиле за гледките, които просто „ стопират дъха “, само че тук, в резиденцията на династията на Насридите, този израз си е напълно на място.
Всичко, което, човек може да каже в първия миг е една поредност от възклицания, въздишки и междуметия.
Плочките са едноцветни, нарязани в разнообразни геометрични форми и аранжирани в безкрайни по мярка и многообразие панели върху стените и пода. Интериорът просто засмуква със своята линейна, някак математически нереална хармония. Облицовките на стените са като че ли образни модели на функционалности, прогресии и тези цифри на Фибоначи, които той открива по същото това време при пътуванията си на Изток. Ислямът не позволява човешка ръка да пресъздава сътвореното от Всевишния, по тази причина отсъстват всевъзможни реалистични изображения и картини. Пиршеството за сетивата на тогавашните емири (и моя благосклонност днес) е плод само на невероятната фикция при играта с геометрични фигури и комбинирането на цветове.
Освен на възбраната да се имитира сътвореното от Аллах, арабското изкуство се подчинява на още едно предписание – horror vacui (ужасът от пустота). В случая минимализмът на ритмично повтарящи се триъгълници, квадрати и кръгове е комбиниран с безотговорно разсипничество в потреблението и на най-малкото останало свободно пространство. Всеки квадратен сантиметър е напълнен с дребни асулехо и комплицирани калиграфски знаци, които пръстите биха могли да четат като Брайлов текст. Векове по-късно каталунският проектант Антонио Гауди ще трансформира този украсителен род в „ новото черно “, употребявайки милиони начупени части от асулехо, камъни и стъкло за причудливите си сюрреалистични и неоготически мозайки.
Днес Алхамбра опровергава известната визия, че красивото може да бъде съзерцавано само от отдалеченост, защото всяка непосредственост неизбежно поражда отчаяние и скука. Сътвореното от маврите в Гранада, Севиля, Кордоба и цяла Андалусия поразява както с мащаба и размаха си, по този начин и с ювелирната точност и грациозност и на най-дребния подробност. То е и една звучна плесница в лицето на всеки, който с лека ръка счита, че ислямът е хранителна среда само за безчовечие и свирепост. Истината е, че с изключение на думата „ асулехо “ локалното население заема още доста други понятия от арабския език в този интервал. Причината е тривиално елементарна - мюсулманските нашественици носят със себе си знание за света и просвета, която в доста връзки е надалеч по-напреднала от заварената в Европа.
Не инцидентно, когато в края на 15-ти век маврите дефинитивно отстъпват властта, новите владетели от северните княжества Навара, Леон, Кастилия и Арагон съхраняват издигнатото от тях и стартират да го приспособяват към християнската традиция. Теракотените плочки съответно документират този развой на възобновяване на културния програмен продукт. Върху тях бързо оживяват митологични и древен подиуми, ренесансови портрети на владетели и шутове, антични вази и цялата флора и фауна от National Geographic. Католическите кръстове се наместват до звездата на Давид и надписите от корана. Целомъдреното се омесва с бохемското, светците с алкохолиците, всемирната тъга със сексапила. От Италия идват фамозни майстори на керамика като Франциско Никулозо, които вкарват коренно нови тематики и техники в нанасянето на цветовете.
Имено мозайките от асулехо са декорът за сватбената гала на Карл V, император на Свещената римска империя, кралство Арагон, кралство Кастилия, кралство Неапол, кралство Сицилия, Бургундска Нидерландия и испанските колонии в Америка. През 1526 година в балната зала в двореца Алкасар в Севиля той взима за булка първата си братовчедка Изабела Португалска, на която всяка Карла Бруни явно е единствено следващата безимена версия.
За страдание двадесет години по-късно огромното земетресение в Лисабон унищожава доста от паната с мозайки по стените в Алкасар. Когато научава за случилото се, императорът взема решение да пристигна и да види на място провалите. Местните хора са толкоз притесенени от визитата, че се пробват небрежно да наредят големите пъзели с картини. Днес можем да забележим, че не им се е получило изключително добре и тук-там плочките са лепени на безусловно инцидентния принцип – тука има, тука няма.
Но един път завъртяло се, грънчарското колело няма прекъсване. Фабриките за керамика към Севиля и Кадис стартират да работят на цялостни обороти и да изнасят продукцията си – най-вече в Португалия и северна Европа. През 17-ти и 18-ти век, обаче, стартират да идват колосални по размерите си поръчки от колониите и най-много от Бразилия и Мексико. Това е и златният век на асулехото, епохата на великите майстори - Ciclo dos Mestres. В този интервал производството към момента е най-вече ръчно и по тази причина без значение от повтарящите се претекстове, на процедура няма две безусловно идентични плочки. Подобно на хората – отдалеко всяка наподобява на останалите, само че погледната от близко – е уникат.
Асулехото се трансформира в нещо като профилна фотография на Андалусия и Португалия. С него се редят икони над вратите, улични табели, декоративни фризове. С него се облицоват частни домове, храмове, административни здания и обществени пространства. То е безусловно под път и над път. Понякога цели фасади са облепени с хиляди плочки, а от време на време те се появяват единично – като дребни поетични произшествия върху стените.
За наслада на бедните и отчаяние на изкуствоведите 19-ти век идва с индустриалното произвеждане, поточните линии, маркетинговите тактики и стандартизираната продукция по азбучник. Изящните мостри от дворците на маврите се появяват в евтини фабрични версии и се рециклират до безконечност. Асулехо плочките се трансформират от извънредно украшение в всеобща простор потребност. Те стават налични за всеки по този начин, както всеки парижанин може да си постави една Мона Лиза в хола, а всеки виенчанин – една „ Целувка “ на Климт над леглото. В отговор на това не след дълго стартират да се появяват и първите антиквари, които изкупуват и продават остаряла, ръчно направена теракота. Дори до началото на 1990-те цените са скромни – от порядъка на няколко песети за достоверна плочка от 18-ти век. Днес към този момент те варират сред 50 и 150 евро в реномирани магазини като Coco Seville.
Като съпротивителна реакция против наложилото се всеобщо произвеждане доста майстори на керамика оферират на пазара свои авторови композиции, като резервират обичайна технология на изпичане и изобразяване на глината, само че следват напълно разнообразни артистични трендове – от ар деко до попарт и абстракционизъм. Затова в последна сметка през днешния ден всяка разходка из улиците на южна Испания и Португалия е като един бърз обновителен курс по история – история на изкуството, история на религиите, история на преселенията на народите и на пътуването на човешкия дух в мерака му да открие нещо свястно и изтънчено.
Асулехото е единствено едно от многото свидетелства, че в кръговрата сред раждане и гибел всеки има шанса да стъпи на нещо красиво и да сътвори нещо красиво. Защото без значение какъв шанс ни е отредила ориста – всички идваме от пръст и ставаме на пръст. Всички сме парче глина, поставено в ръцете ни от грънчаря на вселената. И въпросът на въпросите е какво вършим с него...
„ Върти безпределно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал самичък по табиет остарял,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой безпаричен, от черепа на някой цар. “
Омар Хайям
Снимки: Роси Михова
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ